Кулата на зората

66

Несрин беше грохнала от умора. Искаше й се да спи цяла седмица. Цял месец.

Въпреки това някак намери сили да тръгне по коридорите към минарето на Кадара. Сама.

Сартак бе отишъл да навести баща си заедно с Хасар. И макар че изобщо не се чувстваше неловко с Каол и Ирен… Несрин реши да ги остави насаме. Все пак Каол се беше разминал на косъм със смъртта. И тя имаше някакво понятие какво предстои да се случи в онзи апартамент.

Трябваше да си намери друго място, на което да отседне.

Всъщност налагаше се да осигури такова и за доста други хора, като започнеше с Борте, която бе напълно удивена от Антика и морето, независимо че прелетяха над тях със светкавична скорост. И за Фалкан, който наистина бе тръгнал с тях, пътувайки като полска мишка в джоба на Борте, колкото и Йеран да не одобряваше факта. Поне така й се стори при последната им среща в лагера на Еридун, докато Сартак разпореждаше на някои от клановите майки и капитаните да мобилизират рукините си за полет към Антика.

Несрин тъкмо достигаше стълбището към минарето, когато някакъв прислужник я настигна. Момчето бе задъхано, но все пак смогна да й се поклони грациозно, преди да й даде писмото.

Беше отпреди две седмици. Написано с почерка на чичо й.

Тя го разпечата с треперещи пръсти.

И само след минута вече препускаше нагоре по стълбите на минарето.

Хората възкликваха от страхопочитание и изненада, докато червеникавокафявият рук прелиташе над Антика.

Несрин говореше тихо на рука, направлявайки го към квартала „Руни“, и той размахваше шеметно криле, носен от соления бриз.

Преди да заминат от лагера на Еридун, бе пожелала да стане неин.

Качила се бе в гнездото, където рукът продължаваше да чака ездач, който никога нямаше да се завърне, и бе надзърнала надълбоко в златистите му очи. Обяснила му беше, че името й е Несрин Фалик, дъщеря на Сайед и Сибел Фалик, както и че ако я приемеше, би се радвала да бъде негов ездач.

Чудеше се дали, преди да сведе глава пред нея, рукът, чийто покоен ездач го бе нарекъл Салки, бе разбрал, че очите й не горят от свирепия вятър навън.

Така тя полетя със Салки начело на армията от рукини, която Сартак предвождаше на север. Към Антика.

Когато Салки кацна на улицата пред дома на чичо й, търговците оставиха каруците си, изпаднали в потрес, а децата зарязаха игрите, за да го погледат с широки, благоговейни усмивки на лица. Несрин потупа рука си по врата и слезе от гърба му.

Портите на къщата се разтвориха със замах.

И когато видя баща си, когато сестра й прелетя покрай него, следвана от шумна върволица деца…

Несрин се свлече на колене и зарида.

Незнайно как Сартак я откри два часа по-късно. Макар че рук насред улиците на богаташки квартал в Антика несъмнено привличаше вниманието. И лесно се забелязваше.

Несрин и поплака, и се посмя, прегръщайки семейството си отново и отново още на улицата пред заинтригувания поглед на Салки.

А щом чичо й и леля й ги поканиха да влязат вътре, за да „хлипат с по чаша хубав чай в ръце“, семейството й й разказа за приключенията си. Как прекосили буйното море и корабът им на косъм се разминал с враговете. Но накрая успели и възнамерявали да останат тук, докато бушувала войната, обяснил й бе баща й, сърдечно подкрепен от чичо й и леля й.

Когато най-накрая с баща й излязоха от външните порти — беше си присвоил честта да я изпрати до Салки, пропъждайки сестра й да „обуздава циркаджийските умения на децата си“, — Несрин спря толкова рязко, че той едва не се блъсна в нея.

Защото до Салки стоеше Сартак с половинчата усмивка на лице. А от другата страна на Салки… Кадара чакаше търпеливо господаря си. Двата рука изглеждаха още по-величествено един до друг.

Баща й ококори очи, сякаш разпознал рука преди принца.

После обаче се поклони. Дълбоко.

Несрин бе споделила на семейството си, спестявайки им обаче някои подробности, за преживелиците си сред рукините. Сестра й и леля й се втренчиха ядосано в нея, когато голяма част от децата заявиха, че и те ще станат рукини, а сетне се разхвърчаха из къщата, пищейки, пляскайки с ръце и скачайки от мебелите като подивели.

Очакваше Сартак да не помръдне от мястото си, за да го доближат те, но когато забеляза баща й, принцът се насочи към него. И стисна ръката му.

— Научих, че семейството на капитан Фалик най-после се е завърнало невредимо — заяви Сартак вместо поздрав. — Реших лично да ви приветствам.

А когато принцът сведе глава пред баща й, нещо болезнено се надигна в гърдите й.

Сайед Фалик изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне — или заради уважителния жест на принца, или заради близостта на Кадара. Иззад краката му се подадоха няколко малки глави, зяпащи с любопитство Сартак и руките…

— КАДАРА!

Най-малкото дете на чичо й и леля й — едва на четири годинки — изпищя името на рука толкова мощно, че всеки в града, който не знаеше за появата му на тази улица, вече бе наясно.

Сартак се засмя, а децата се шмугнаха покрай баща й и хукнаха към златоперата птица.

Сестра й търчеше след тях, ръсейки предупреждения…

Докато Кадара не легна на земята, последвана от Салки. Децата се заковаха на място с белязани от възхищение физиономии, протегнаха колебливо ръчички към двата рука и ги замилваха нежно.

Сестра й въздъхна облекчено. И в следващия миг осъзна кой стои пред Несрин и баща им.

Делара се изчерви. Позаглади роклята си с длани, като че така можеше да прикрие пресните петна от храна, неочакван дар от най-малкото й дете. Сетне заотстъпва бавно към къщата, свеждайки глава в поклон.

Сартак се засмя, когато жената прекрачи портите наобратно и впи пронизителния си поглед в Несрин, който сякаш нашепваше: „О, толкова си влюбена, че дори не е смешно!“.

Несрин отвърна на сестра си с вулгарен жест зад гърба си, който баща им се престори, че не е видял, докато говореше на Сартак.

— Извинявам се, ако внуците и племенниците ми си позволяват прекалено много с рука ви, принце.

Сартак обаче се усмихна широко — по-широко, отколкото някога го бе, виждала да го прави.

— Кадара си придава вид на благородно животно, но всъщност е по-скоро угодлива квачка.

Кадара разтръска пера и децата изпищяха доволно.

Бащата на Несрин стисна рамото й и каза на принца:

— Ще отида да ги наглеждам, в случай че решат да отлетят с нея.

И двамата останаха насаме. На улицата. Пред къщата на чичо й. И пред смаяните погледи на цяла Антика.

Сартак като че ли не забелязваше нищо от това и просто попита:

— Искаш ли да се поразходим?

Несрин преглътна сухо, надникна през рамо към баща си, който се мъчеше да удържи въодушевените деца, наумили си да яхнат Салки и Кадара, и кимна.

Закрачиха смълчани към тихата, чиста уличка зад къщата на чичо й, когато Сартак заяви:

— Разговарях с баща ми.

И тя се подвоуми дали тази среща в крайна сметка нямаше да се окаже злощастна. Дали армията, която бяха довели със себе си, не бе получила заповед да се прибере по лагерите. Или пък принцът… животът, който си представяше сред онази красива планина… нямаше да се превърне в поредната наивна илюзия.

Защото той беше точно такъв: принц. А в нейното семейство, колкото и да го обичаше, колкото и да се гордееше с него, нямаше нито капчица благородническа кръв. Здрависването на баща й със Сартак бе най-близката среща на когото и да било от рода Фалик с дворцовото потекло.

— И? — съумя да скалъпи Несрин.

— Обсъдихме… разни неща.

Гърдите й хлътнаха от предпазливия му тон.

— Разбирам.

Сартак спря сред песъчливата уличка, изпълнена с жуженето на пчели из жасмина, полазил по дуварите на съседните дворове. Този, който оставаше зад гърба им, принадлежеше на семейството й и на Несрин й се дощя да се покатери по оградата му и да се скрие вътре, само и само да не чува напиращите му думи.

Въпреки това се насили да погледне принца в очите. Той изучаваше лицето й съсредоточено.

— Казах му — продължи най-накрая Сартак, — че възнамерявам да поведа рукините срещу Ераван, независимо дали той е съгласен, или не.

Още по-лошо. Не й хареса накъде клонеше разговорът. Искаше й се изражението му да не бе толкова неразгадаемо.

Сартак си пое въздух.

— Той ме попита защо.

— Дано си му отговорил, че съдбата на света може да зависи от това.

Сартак се засмя.

— Да. Но освен това му обясних, че жената, която обичам, тръгва на война. И аз няма да се поколебая да я последвам.

Несрин не си позволи да осмисли думите му, да им повярва, докато не изслушаше докрай онова, което имаше да й съобщи.

— Той ми напомни, че си обикновено момиче без титла, че евентуалният наследник на хагана трябва да се ожени за принцеса, за знатна дама или поне за жена със земи и влиятелно семейство.

Гърлото й се стегна. Тя опита да заглуши гласа му, думите му. Не искаше да слуша останалото…

Сартак обаче взе ръката й.

— Аз му отвърнах, че ако това е необходимо, за да ме избере за свой наследник, то не желая да се боря за трона. И просто си тръгнах.

Несрин вдиша рязко.

— Полудя ли?

Той се усмихна едва доловимо.

— За доброто на империята се надявам, че не е така… — Придърпа я към себе си и телата им почти се докоснаха. — Защото баща ми ме посочи за свой наследник, преди да изляза от залата.

Несрин сякаш напусна тялото си. Имаше сили единствено да диша.

А като понечи да се поклони, Сартак стисна здраво раменете й. Спря я, преди да е успяла да сведе дори глава.

— Ти никога няма да ми се покланяш — прошепна той.

Наследник — хаганът го бе избрал за свой наследник. На всичко това. На земята, която обичаше и тръпнеше от нетърпение да опознае.

Сартак вдигна ръка и обгърна бузата й с длан. Мазолите му одращиха леко кожата й.

— Отлитаме на война. Няма нищо сигурно в бъдещето ни. Освен едно. — Той долепи нежно устни до нейните. — Освен чувствата ми към теб. Нито демонска армия, нито зли крале и кралици ще променят това.

Тя затрепери, проумявайки думите му.

— Аз… Сартак, ти си наследник…

Той се отдръпна да огледа лицето й отново.

— Заминаваме на война, Несрин Фалик. А когато сразим Ераван и пълчищата му, щом най-сетне прогоним мрака от този свят… Двамата с теб ще се върнем тук. Заедно. — Той пак я целуна, ала допирът му бе толкова ефимерен, че сякаш я помилва с устни. — И ще останем заедно до края на дните си.

Тя чу предложението му, обещанието му.

Съзря света, който разгръщаше пред нозете й.

И изтръпна. Изтръпна, като си помисли какво бе готов да й дари. Не империята и короната, а… живота си. Сърцето си.

Питаше се дали знае, че нейното сърце му принадлежеше още от първия им полет с Кадара.

Сартак се усмихна в отговор. Да, знаеше го.

Ето защо Несрин преметна ръце през врата му и го целуна.

Целуна го плахо, нежно, с искрено удивление. И вкуси в целувката му вятъра, планинските ручеи. Вкуси родината си.

Като се отдръпна, покри с длани страните му.

— Да вървим на война, Сартак — пророни, запаметявайки всяка линия на лицето му. — Пък после ще видим.

Той й отвърна със самонадеяна усмивка, като че непоколебимо бе решил какво следваше оттук нататък и тя по никакъв начин не можеше да го разубеди.

Откъм двора, през дувара, която ги делеше, сестра й се провикна толкова силно, че целият квартал я чу:

— Казах ти, татко!