Кулата на зората

36

Обездвижените му крака… започваха да се възстановяват.

Три седмици по-късно Ирен вече се дивеше на напредъка му. Каол можеше да мърда краката си чак до коленете, макар и не по-нагоре. Можеше да ги свива, макар и бедрата му да си оставаха все така безполезни. Още не бе способен да се изправя.

Ала сутрешните тренировки със стражите, следобедните лечебни сеанси, прекарани в мрак, кошмарни спомени и болка…

Мускулите вече изпъкваха по краката му. Изпълваха все повече широките му рамене и впечатляващи гърди. Благодарение на упражненията под утринното слънце загарът му бе потъмнял до наситенобронзово, което стоеше добре на набраздените му с мускули ръце.

Всеки ден се трудеха в установения ритъм и рутината се превърна в част от живота на Ирен, подобно на миенето на зъби и изпиването на чаша топло кахве рано сутринта.

Каол идваше на уроците й по самоотбрана и ученичките продължаваха да се кискат по момичешки в негово присъствие, но поне вече не закъсняваха. Дори научи Ирен на няколко нови хватки, предназначени за повалянето на по-едър противник. И въпреки че често се смееха в двора на Торе, когато я обучаваше на тези методи, когато се замислеха при какви обстоятелства можеше да й потрябват, и двамата работеха с унили лица.

За нападателя й на този етап не се знаеше нищо — нямаше потвърждение, че наистина е бил Валг. Което поне донякъде я успокояваше.

Независимо от този факт тя приемаше уроците напълно сериозно, а Каол я обучаваше все така старателно.

Децата на хагана заминаваха и се връщаха в двореца, и пак заминаваха, ала така и не видя Кашин, освен на вечерята, когато отиде да му благодари за помощта и великодушието в нощта на атаката. Той я увери, че не е нужно, но Ирен го докосна с признателност по рамото. Преди да заеме безопасното си място до Каол.

А неговата собствена мисия с хагана… И двамата с Ирен не смееха да говорят за войната, за потребността от армии. Идеята за оазиса Аксара и знанията, които уж ги чакаха под палмите — знания, обясняващи защо на този континент имаше толкова информация за Валгите… На никого от двама им не му хрумна начин как да убедят Хасар да ги заведе там, без да събудят подозренията й. Без поемането на риска принцесата да узнае за свитъците, които Ирен и Каол още криеха в стаята му.

Ирен обаче бе наясно, че времето го притиска. Забелязваше как очите му понякога се премрежваха, като че се взираше в някоя далечна земя. Спомняше си приятелите, които се бореха там. Народът им. След такива моменти винаги се напрягаше още повече, а всеки раздвижен сантиметър от краката му се дължеше колкото на магията й, толкова и на неговата собствена воля.

Ирен също припираше себе си. Чудеше се дали битката е започнала, дали изобщо щеше да стигне навреме на бойното поле, за да помогне. Чудеше се и какво щеше да завари, като се завърне у дома.

Мрака, на който се натъкваха, когато го лекуваше от демона, който се бе крил в човека, унищожил толкова много от света… Преминаха и през това. Ирен вече не попадаше в капана на спомените му, принудена да гледа ужасите на Морат или да търпи вниманието на нещото, впило се в Каол, но магията й все пак се бореше с раната, обгръщаше я като хиляден рояк от бели светлинки, които сякаш я изгризваха малко по малко.

Той търпеше болката и газеше през всичко, поднесено от мрака. Не се криеше, а продължаваше напред… ден след ден. Спираше чак когато тя изнемощееше и й нареждаше да хапне, да подремне на златистия диван или просто да си поприказват на по чаша студен чай.

Ирен съзнаваше, че спокойното темпо помежду им рано или късно ще секне. Вероятно заради някой спор. Не заради новини, долетели отдалеч.

Една вечер хаганът най-сетне се появи на официалната маса след двете седмици, прекарани в крайморското му имение, където бе избягал от летните жеги заедно с все така скърбящата си съпруга. Очертаваше се приятна вечеря — или поне така изглеждаше отстрани. Тъй като дворецът и Торе не бяха претърпели друго нападение, притаената бдителност се беше поразсеяла през изминалите седмици.

Когато обаче двамата с Каол влязоха в тържествената зала, когато долови напрежението на хаганската маса, Ирен се подвоуми дали просто не беше по-разумно да си тръгнат. Везирите нервничеха по местата си. Аргун, по чието отсъствие никой не бе страдал, докато беше с родителите си в крайморското им имение, само се подсмихваше.

Хасар се засмя широко на Ирен — многозначително. Лош знак.

Принцесата издържа едва петнайсетина минути след началото на вечерята, преди да атакува. Приведе се напред през масата и заяви на Каол:

— Сигурно тази вечер сте много щастлив, лорд Уестфол.

Ирен остана съвършено изправена в стола си. Придвижи, без дори да трепне, вилицата с хапка костур в лимонов сок до устата си и се насили да я сдъвче.

Каол отпи със завидно хладнокръвие от бокала си с вода.

— И защо смятате така, Ваше Височество?

Усмивките на Хасар можеха да са ужасяващи. Смъртоносни. И онази, която залепи на лицето си при следващите си думи, накара Ирен да се попита защо изобщо бе приела поканата й.

— Ами, ако изчислим дните, капитан Фалик и брат ми би трябвало да се завърнат утре.

Ирен стисна по-силно вилицата, броейки наум.

Три седмици. Бяха минали три седмици, откакто Несрин и Сартак заминаха за планината Таван.

Несрин щеше да се прибере утре. И макар нищо — нищо — да не се бе случило между двама им с Каол…

Ирен не смогваше да потисне чувството, че гърдите й хлътват, че съвсем скоро в лицето й завинаги щеше да се затръшне една врата.

Не бяха говорили за Несрин. За връзката му с нея, каквато и да беше тя. А и той не докосваше Ирен повече от необходимото, не я поглеждаше като онази нощ на тържеството.

Защото, разбира се… разбира се, чакаше Несрин. Жената, на която… беше предан.

Ирен се насили да изяде още хапка, въпреки че рибата горчеше в устата й.

Глупачка. Каква глупачка беше, а…

— До вас не е ли достигнала новината? — провлачи Каол със същия непочтителен тон като на принцесата.

Остави бокала си и пръстите му докоснаха за миг тези на Ирен, отпуснати върху масата.

За чужди очи навярно случаен допир, но Каол… Всяко негово движение бе старателно премерено. Съсредоточено. Докосваше я, за да я успокои, сякаш долавяше, че около нея започват да се издигат стени…

Хасар я стрелна недоволно. „Защо не съм осведомена?“

Ирен подскочи невинно. „Не знам нищо по въпроса.“ Съвършената истина.

— Е, предполагам, че ще ни осветлите? — отвърна му студено накрая принцесата.

Каол сви рамене.

— Днес получих вест от капитан Фалик. С брат ви са решили да удължат престоя си с още три седмици. Оказва се, че уменията й с лъка се ползват с голямо уважение сред рукините. Помолили са я да поостане още малко. И тя им угодила.

Лицето на Ирен придоби неутрално изражение. Независимо от факта, че я обля вълна на облекчение и срам.

Добра жена — храбра жена. А тя се радваше, че няма да се прибере. Няма… да ги прекъсне.

— Брат ни постъпва мъдро — отбеляза Аргун, настанил се няколко места по-надолу по масата, — задържайки толкова опитен воин възможно най-дълго.

В гласа му прозираха шипове, макар и добре прикрити.

Каол отново сви рамене.

— Наистина е мъдър, щом е открил потенциала й.

Думите му прозвучаха искрено, но…

Ирен си въобразяваше. Внушаваше си, че в тона му не се чете друга привързаност, освен гордост.

Аргун се приведе напред, за да каже на Хасар:

— Е, да не забравяме другата новина, сестро. Допускам, че лорд Уестфол е чул и нея.

През няколко места от тях хаганът прекъсна разговора с най-близките си везири.

— О, да — рече Хасар и се облегна назад в стола си, въртейки виното в чашата си. — Бях забравила.

Ирен опита да улови погледа на Рения, да накара любовницата на принцесата да й разкрие поне нещо за онова, което се надигаше, за вълната, която всеки момент щеше да се разбие. За причината атмосферата в залата да се нажежи по подобен начин. Ала Рения се взираше единствено в Хасар, сложила ръка върху нейната, сякаш я предупреждаваше.

Не да запази в тайна онова, което знаеше, а да внимава как ще го разкрие.

Погледът на Каол запрескача между Аргун и Хасар. Само доволните физиономии на принца и принцесата подсказваха, че са усетили неведението му. Каол обаче като че още обмисляше дали да се престори на осведомен, или да си признае истината…

Ирен го избави от дилемата.

— Аз не съм чула — изтъкна тя. — Какво е станало?

Под масата той докосна коляното й със своето в знак на благодарност. Тя си обясни удоволствието, което плъзна по тялото й, като резултат от обстоятелството, че бе способен да движи коляното си. Въпреки че стомахът й се свиваше от страх.

— Е — подхвана Хасар с встъпителните акорди от танца, който с Аргун несъмнено бяха съгласували преди вечерята, — научихме за известно… развитие в ситуацията на съседния континент.

Този път Ирен притисна коляно в това на Каол в израз на безмълвна солидарност. „Заедно“, помъчи се да му предаде само с допир.

Аргун заговори първо на Ирен, сетне на Каол, а след това и на баща си:

— Доста неща се случват на север. Доскоро обявените за изчезнали кралски особи пак се появиха на сцената. И Дориан Хавилиард, и кралицата на Терасен. Нейно Величество по неимоверно драматичен начин… бих добавил.

— Къде? — пророни Ирен, защото Каол не можеше.

Дъхът му бе секнал в секундата, в която споменаха собствения му крал.

Хасар й отвърна с доволната усмивка от началото на вечерята.

— Заливът на Черепа.

Лъжата, примерното местонахождение, което Каол й беше дал да предостави на принцесата… Оказал се бе прав.

Тя почувства, че той се скова до нея, нищо, че по лицето му се бе изписал само учтив интерес.

— Това е пиратско пристанищно градче на юг, Велики хагане — поясни Каол на Урус, сякаш наистина беше запознат с новината и действително участваше в разговора. — Намира се сред един голям архипелаг.

Хаганът надникна към видимо разочарованите си везири и придоби тяхното намръщено изражение.

— Защо се появяват в Залива на Черепа?

Каол нямаше отговор, но Аргун с радост услужи на баща си.

— Защото на Елин Галантиус й хрумнало да атакува челно армията, която Перингтън бил разположил в единия край на архипелага.

Ирен свали ръка от масата и стисна коляното на Каол. Всеки твърд мускул на тялото му излъчваше напрежение.

Дува попита с ръка върху наедряващия си корем:

— Чия е била победата?

Сякаш говореше за спортно състезание. Съпругът й явно отчете с поглед колко глави се завъртат в тяхна посока.

— О, нейна — обяви Хасар. — Имахме пратеници в града, които ни осигуриха пълен доклад. — Принцесата за пореден път я удостои със самодоволната си, потайна усмивка. Шпиони, които бе насочила натам заради информацията от Ирен. — Младата кралица притежава завидна сила. — Вметна после на баща си. — Източниците ни докладват, че буквално запалила небето. А след това заличила от лицето на земята по-голямата част от вражеската флота. С един-единствен удар.

Свещени богове!

Везирите се размърдаха нервно по местата си, а лицето на хагана се вкамени.

— Значи, слуховете за унищожението на стъкления дворец не са били преувеличени.

— Не — отвърна меко Аргун. — Силата й дори се е разраснала оттогава. Както и броят на съюзниците й. Дориан Хавилиард пътува с нейния двор. Заливът на Черепа и Господарят на пиратите вече са на колене пред нея.

Завоевателка.

— Воюват заедно с нея — намеси се Каол. — Срещу силите на Перингтън.

— Така ли? — парира го с лекота Хасар. — Ала не Перингтън сега плава надолу по крайбрежието на Ейлве, палейки произволни села.

— Това е лъжа — отсече Каол с плашещо кротък глас.

— Хм? — Аргун сви рамене и се обърна към баща си: същинско олицетворение на угрижения син. — Никой не я е виждал с очите си, разбира се, но е факт, че цели села са били превърнати в пепелища. Разправят, че плавала към Банджали, където възнамерявала чрез груб натиск да си издейства армия от семейство Итгер.

— Това е лъжа — озъби се Каол. Някои от везирите ахнаха, други се закикотиха подигравателно, но той се извърна към хагана. — Познавам Елин Галантиус, Велики хагане. Подобни постъпки не са й в природата. А семейство Итгер…

Той се умълча.

„… са й скъпи.“ Ирен долови неизречените му думи, като че бяха нейните собствени. Принцесата и Аргун се приведоха напред, очаквайки потвърждение. Доказателство за вероятната слабост на Елин Галантиус.

Не по отношение на магията й, а спрямо близките й хора. А Ейлве, попаднал точно между войските на Перингтън и хаганата… Ирен почти виждаше как зъбните колела се въртят в главите им.

— Семейство Итгер ще са по-полезни като съюзник откъм Юга — поправи се Каол със сковани рамене. — Елин е достатъчно прозорлива, за да го знае.

— Е, вие все пак сте запознат с въпроса — отбеляза Хасар. — Били сте й любовник в даден момент, нали така? Или пък ставаше дума за крал Дориан? А може би и за двамата? Шпионите ми така и не ме осведомиха кой е бил в леглото й и кога.

Ирен преглътна изненадата си. Каол и Елин Галантиус?

— Да, познавам я добре — рече сбито Каол.

Коляното му пак се долепи до нейното, като че й казваше:

„После ще ти обясня всичко“.

— И все пак говорим за война — оспори чутото Аргун. — А войната кара хората да вършат неща, за които не биха си помислили в мирно време.

Снизходителният му, подигравателен тон подтикна Ирен да стисне зъби. Това бе планирана атака, краткотраен съюз между брат и сестра.

Кашин се намеси:

— Набелязвала ли си е нашия континент?

Въпрос на войник. Опит да прецени заплахата за земите му, за хагана му.

Хасар зачопли ноктите си.

— Кой знае? С подобна мощ… Вероятно сме лесна мишена.

— Елин вече се бие в една война — процеди Каол. — И не е завоевател.

— Случаят със Залива на Черепа и Ейлве сочи друго.

Един от везирите прошепна нещо в ухото на хагана. Друг се приведе наблизо, за да чуе. Вече обмисляха планове за действие.

Каол отново се извърна към Урус.

— Велики хагане, съзнавам, че мнозина биха преиначили новината, така че да представят Елин като злодей, но ви се кълна, че кралицата на Терасен цели единствено да освободи земите ни. Моят крал не би се съюзил с нея, ако не беше така.

— Наистина ли сте готов да се закълнете? — подхвърли вглъбено Хасар. — В живота на Ирен например?

Каол примигна срещу принцесата.

— Способен ли сте въз основа на всичките си наблюдения върху личността й — продължи тя — да се закълнете в живота на Ирен Тауърс, че Елин Галантиус не би използвала подобни тактики? Не би дръзнала да завземе чужда армия, вместо сама да свика такава? Включително нашата?

Кажи „да“! Кажи „да“!

Каол дори не надникна към Ирен. Просто изгледа отвисоко Хасар, а сетне и Аргун. Везирите се отдръпнаха от хагана.

Каол обаче не промълви и дума. Не се закле.

Спотаената усмивка на Хасар изразяваше същински триумф.

— Така и допусках.

Коремът на Ирен се преобърна.

Хаганът премери Каол с поглед.

— Щом Перингтън и Елин Галантиус набират армии, може пък да се унищожат един друг и да ми спестят усилията.

По челюстта на Каол потрепна нервен мускул.

— Ако е толкова могъща — подхвана Аргун, — сигурно ще съумее да се пребори и сама с Перингтън.

— Не забравяйте крал Дориан — обади се Хасар. — Бога ми, обзалагам се, че двамата заедно са способни да надвият и Перингтън, и силите му без чужда помощ. По-добре да ги оставим да се справят на своя глава, отколкото да проливаме наша кръв по чужди земи.

Ирен трепереше. Трепереше от гняв заради словесните машинации, които Хасар и брат й бяха съчинили, за да предотвратят намесата на хаганата във войната.

— Но — оспори Кашин, явно забелязал изражението й, — нека не забравяме и че ако помогнем на толкова велики сили, дългогодишният мир може да си струва сегашния риск. — Той се взря в хагана. — Ако им се притечем на помощ, татко, застанем ли и ние самите пред подобна заплаха, представи си каква мощ ще връхлети враговете ни.

— Или нас, ако кралицата прецени, че е по-лесно да наруши клетвата си — вметна Аргун.

Хаганът погледна замислено най-големия си син, който в този момент се мръщеше неодобрително на Кашин. Дува продължаваше да ги наблюдава мълчаливо с ръка на корема. Незабелязана и непотърсена за мнение дори от собствения си съпруг.

Аргун пак се извърна към баща си.

— Магическите способности на нашия народ са ограничени. Всевечното небе и трийсет и шестте ни богове са благословили главно лечителите ни. — Той стрелна отровно Ирен. — Какво са стоманата и дървото срещу такава мощ? Елин Галантиус превзе Рифтхолд и Залива на Черепа, а сега вероятно се кани да превземе и Ейлве. По-мъдър владетел би се насочил на север, за да укрепи кралството си, и чак тогава би тръгнал на юг от самите му граници. Тя обаче разпръсква силите си, разделя ги между Севера и Юга. Ако кралицата не е глупачка, то съветниците й са такива.

— Съветниците й са опитни воини, видели повече войни и битки, отколкото вие някога ще видите — отсъди студено Каол.

Най-възрастният принц се скова. Хасар се засмя приглушено.

Хаганът отново претегли думите на всички около масата.

— Това е дебат, предназначен за съвещателните стаи, не за трапезарията — обяви накрая, без да дава излишни надежди, особено на Каол и Ирен. — Макар че съм склонен да се подчиня на голите факти.

Каол имаше благоразумието да не оспорва решението му. Запази лицето си все така безизразно и просто кимна на хагана.

— Благодаря ви за честта да вземете под внимание искането ми, Велики хагане.

Аргун и Хасар си размениха злоради погледи, а хаганът наново се зае с вечерята си.

Ирен и Каол не докоснаха остатъка от храната си.

Кучка. Принцесата беше кучка, а Аргун — един от най-върлите кучи синове, които Каол бе срещал някога.

Имаше нещо естествено в съпротивата им, нормално беше да се страхуват от силите на Елин и заплахата, която можеше да надвисне заради нея над хаганата. Но тези двамата му бяха ясни. Знаеше, че Хасар просто не искаше да напуска удобствата на дома си и обятията на любовницата си, за да замине на война. Не желаеше да си разваля комфорта.

А Аргун… Той търгуваше с власт и знания. Каол не се и съмняваше, че отпорът му бе подтикнат от стремежа му да го постави в отчаяно положение.

Още по-отчаяно. Дотолкова, че да предложи възможно най-висока цена за помощта им.

Кашин щеше да постъпи така, както заповядаше баща му. А що се отнасяше до самия хаган…

Часове по-късно, докато лежеше в леглото си, приковал очи в тавана, Каол все още стискаше зъби. Ирен бе уловила състрадателно рамото му на раздяла, обещавайки да се върне на следващия ден.

Каол обаче не намери сили да й отвърне.

Трябваше да излъже. Да се закълне, че е готов да гарантира за Елин с живота си.

Защото Хасар съзнаваше, че ако го накара да се закълне в живота на Ирен…

Дори трийсет и шестте им богове да не ги беше грижа за него, не можеше да рискува.

Виждал бе Елин да върши ужасяващи неща.

Още сънуваше как изкормва Арчър Фин най-хладнокръвно. Какво беше оставила от тялото на Грейв в онази уличка. Как колеше хора като говеда, било в Рифтхолд или в Ендовиер. Знаеше колко безчувствена и жестока можеше да бъде понякога. Точно по тази причина се беше скарал с нея по-рано същото лято — заради липсата й на задръжки.

Роуан беше добър елф. И никак не се боеше от Елин, от магията й. Ала дали тя би се вслушала в съвета му? Едион и Елин колкото бяха способни да постигнат съгласие, толкова и да се сбият, а Лизандра… Каол не познаваше хамелеонката достатъчно отблизо, че да прецени дали би смогнала да държи Елин в правия път.

Елин наистина се бе променила, превърнала се беше в кралица. Всъщност още се превръщаше в такава.

Но Каол вярваше, че би сторила всичко — абсолютно всичко, — за да защити близките си. И кралството си. А ако някой се изпречеше насреща й, възпрепятствайки я да ги брани… Тогава Елин не познаваше граници. Никакви граници.

Ето защо Каол не можа да се закълне в живота на Ирен, че Елин не би прибягнала до подобни методи. Като се имаше предвид горчивото им минало с Ролф, вероятно беше използвала магията си, за да го сплаши, да го принуди да й съдейства.

А Ейлве… Опълчили ли й се бяха някак, за да провокират такава жестокост? Не можеше да си представи, че Елин би наранила невинни хора, камо ли народа на обичната си приятелка. И все пак кралицата си даваше сметка каква опасност представлява Перингтън — Ераван. Какво би причинил на всички тях, ако тя не успееше да ги сплоти. И то на всяка цена.

Каол потри лицето си. Ако Елин се беше овладяла, ако бе изиграла ролята на отчаяната кралица… Много щеше да улесни мисията му.

Нищо чудно поведението й да им бе коствало победата в тази война. Единственият им шанс за бъдеще.

Но поне Дориан се беше появил на бял свят — несъмнено в безопасност сред спътниците на Елин.

Каол благодари на боговете за този дар.

Тихо почукване го накара да се изправи рязко в леглото. Идваше не откъм фоайето, а откъм стъклените врати към градината.

Краката му се свиха леко в коленете — по-скоро инстинктивна реакция, отколкото съзнателно движение. С Ирен изпълняваха тежките упражнения по два пъти дневно и различните терапии му възвръщаха краката сантиметър по сантиметър. Терапиите и магията, която Ирен изливаше в тялото му, докато той се бореше с адската орда спомени. Никога не й разказваше какво е съзрял, какво го е накарало да крещи от ужас.

Нямаше смисъл. А и от идеята да й сподели за провалите си, за грешните си решения му се гадеше още повече. Онова обаче, което сега виждаше в нощната градина отвън… Не беше спомен.

Каол примижа в тъмнината към високата мъжка фигура, вдигнала ръка в безмълвен поздрав — неговата собствена пък се плъзна към ножа под възглавницата му. Фигурата се приближи към светлината от фенера и Каол въздъхна облекчено, махвайки на принца да влезе.

Кашин отключи вратата с малко ножче и се промъкна безшумно в стаята.

— Не предполагах, че принцовете умеят да разбиват ключалки — рече Каол вместо поздрав.

Кашин се задържа до вратата, където градинският фенер осветяваше лицето му достатъчно, че Каол да зърне половинчатата му усмивка.

— Научих се на това, за да прониквам в стаите на красиви дами, не за да крада.

— Мислех, че вашият двор е по-широко скроен в това отношение от моя собствен.

Усмивката му се разшири.

— Може да се каже, но киселите стари съпрузи са си едни и същи и на двата континента.

Каол се засмя, клатейки глава.

— С какво мога да съм ви полезен, принце?

Кашин се вгледа в процепа под отсрещната врата и Каол последва примера му. Когато и двамата не забелязаха сенки там, Кашин подхвана:

— Предполагам, че още не сте открили следи от нападателя на Ирен в двора ми.

— За жалост, не.

В отсъствието на Несрин нямаше кой да издирва следите от потенциални валгски пратеници из Антика. Пък и затишието през последните три седмици караше една част от него да се надява, че… просто са си тръгнали. След онази случка в двореца и Торе цареше значително по-спокойна атмосфера, сякаш сенките наистина бяха останали в миналото.

Кашин кимна.

— Знам, че Сартак замина с капитана ви, за да търсят отговори относно заплахата.

Каол не посмя нито да потвърди, нито да отрече. Нямаше представа в какви отношения е бил Сартак със семейството си, преди да потегли натам, дали бе получил благословията на баща си.

Кашин продължи:

— Вероятно на това се дължи атаката, която брат ми и сестра ми подеха срещу вас на вечеря. Щом дори Сартак приема заплахата като нещо сериозно, съзнават, че разполагат със съвсем кратко време да отблъснат баща ни от каузата ви.

— Но ако заплахата е реална — настоя Каол, — ако е възможно да се пренесе и по вашите земи, защо да не се борят срещу нея? Защо да не я възпрат преди това?

— Защото става дума за война — отвърна Кашин и начинът, по който говореше, стойката на тялото му незнайно защо накараха Каол да се почувства по-млад в сравнение с него. — И макар Аргун и Хасар да представиха аргумента си твърде подло, подозирам, че са наясно какво би ни коствало присъединяването към каузата ви. Хаганатската армия в цялата й мощ никога преди не е била изпращана по чужди земи. Отделни легиони — да, били те рукините, армадата или моите конници. Понякога обединени, но никога всичките наведнъж, никога в мащабите, които изисквате вие. Жертвите, ударът по хазната ни… огромни ще са. Повярвайте, брат ми и сестра ми го схващат твърде добре.

— Ами страхът им от Елин?

Кашин изсумтя.

— За това не мога нищо да кажа. Може да е основателен, може и да не е.

— А мога ли да попитам с каква цел нахлухте с взлом в стаята ми?

Трябваше да говори по-почтително, но…

— Идвам да ви споделя едно сведение, за което Аргун умишлено забрави да ви спомене.

Каол остана в очакване и му се прииска да не седеше в леглото, и то гол от кръста нагоре.

Кашин поясни:

— Везирът ни по международна търговия ни докладва за голяма, доходоносна поръчка на относително ново оръжие.

Дъхът на Каол секна. Ако в Морат бяха намерили начин да…

— Наричаме го „огнено копие“ — додаде Кашин. — Най-вещите ни занаятчии го изработиха, комбинирайки оръжия от различни части на континента ни.

О, богове! Ако в Морат го бяха прибавили към арсенала си…

— Капитан Ролф го поръчал за флотата си. Преди месеци.

Ролф…

— А заедно с новината, че Елин Галантиус е превзела Залива на Черепа, пристигна и нова поръчка за още повече огнени копия.

Каол подреди информацията в главата си.

— Защо Аргун пропусна да го вметне на вечеря?

— Защото огнените копия са много, много скъпи.

— А това несъмнено е добре дошло за икономиката ви.

— Точно така.

И за стремежа на Аргун да избегне войната.

Каол се умълча за момент.

— Ами вие, принце? Искате ли да участвате във войната?

Кашин не отговори веднага. Вместо това плъзна очи из стаята, към тавана и леглото, преди да ги застопори върху Каол.

— Това ще е най-голямата война на нашето време — пророни тихо принцът. — Ще говорят за нея дълго след смъртта ни, дори след смъртта на внуците на децата ни. Ще шепнат легенди за нея около лагерните огньове, ще я възпяват в песни. Ще се носят истории за геройски загиналите, за онези, които са воювали, и онези, които са се скрили. — Той преглътна. — Гривата на моя сулд се вее на север. Ден и нощ. Може би ще срещна съдбата си из равнините на Фенхароу. Или пред белите стени на Оринт. Но ще тръгна на север. Чакам единствено заповед от баща ми.

Каол премисли думите му и надникна към сандъците до стената на банята.

Кашин се бе обърнал да си върви, когато той го попита:

— Кога е следващата среща на баща ви с везира по международна търговия?