Кулата на зората

57

В лагера Еридун цареше пълна суматоха, когато се върнаха.

Фалкан бе оцелял на косъм и беше причинил такава паника при кацането на руките в Алтун, че на Хоулун й се наложи да скочи пред омаломощения паяк, за да попречи на другите птици да го разкъсат.

Сартак смогна да се задържи на крака колкото да прегърне Кадара, да повика спешно лечител за нея и да обвие ръце около Борте, окъпана в черна кръв и ухилена до уши. Сетне с Йеран стиснаха предмишници във воински поздрав, макар и Борте все така да го игнорираше, което пък си беше напредък в сравнение с предишната й враждебност.

— Как? — попита Сартак клановата си сестра, докато Несрин сновеше край изпадналия в несвяст Фалкан, понеже не знаеше дали може да вярва на руките.

Йеран — озовал се сам, след като рукините от Берлад отлетяха към лагера си — остави рука си и отиде до тях, за да отговори вместо нея:

— Борте дойде да ме вземе. Заяви, че тръгвала на крайно безразсъдна мисия и можело или да й позволя да умре, или да я придружа.

Сартак се засмя дрезгаво.

— Имаше забрана — подсети той Борте и стрелна поглед към Хоулун, коленичила до Фалкан със смесица от облекчение и гняв по лицето.

Борте изсумтя:

— Да, от тукашната ми планова майка. Но тъй като в момента съм сгодена за капитан на Берлад — акцентирането й върху думата момента видимо огорчи Йеран, — отчасти съм предана и на тяхната кланова майка, която на драго сърце ме пусна на разходка с годеника ми.

— Двете с нея ще си поприказваме — кипна Хоулун, стана и ги подмина, нареждайки на няколко души да пренесат Фалкан по-навътре в палатата.

Мъжете се подчиниха неохотно и с усилие нарамиха тежкия паяк.

Борте сви рамене и тръгна след Хоулун към мястото, където щяха да превържат хамелеона, доколкото бе възможно във формата, която беше приел.

— Поне разбиранията на клановата му майка за разходка съвпадат с моите — подметна през рамо тя.

Независимо от това Несрин можеше да се закълне, че хвърли малка, тайна усмивчица на Йеран.

Той я изпрати с поглед, след което се обърна към тях. И им се ухили дяволито.

— Обеща да избере дата. Така убеди клановата ми майка. Йеран намигна на Сартак. — Аз пък забравих да й спомена, че вече е избрана, макар и не по мой вкус.

После пое след Борте и ускори крачка, за да я настигне. Тя се завъртя към него и светкавично го обстреля с няколко остри думи, но все пак му позволи да я последва по коридора.

Несрин се обърна към Сартак тъкмо когато той се олюля на краката си.

Скочи към него и го хвана през кръста, нищо че собственото й изтерзано тяло възропта срещу рязкото движение. Някой се провикна, че им трябва лечител, но Сартак съумя да запази равновесие. Въпреки това не свали ръце от нея.

Тя също нямаше особено желание да откъсва своите от кръста му.

Той се взираше в лицето й с онази топла, ласкава усмивка.

— Ти ме спаси.

— Стори ми се печален завършек на легендите за Крилатия принц — отвърна тя и сведе намръщен поглед към дълбоката рана на крака му. — Трябва да поседнеш…

В другия край на залата проблесна светлина, чуха се уплашени възгласи… и паякът изчезна. Заменен от човек, покрит с рани и кръв.

Щом Несрин наново насочи вниманието си към Сартак, завари принца да я гледа.

Гърлото й се стегна и тя стисна разтреперани устни, съзнавайки, че бяха тук — обратно в палатата, живи, и никога преди не бе изпитвала подобен ужас и отчаяние, както в секундата, когато паяците го отвлякоха.

— Не плачи — промълви той и се наведе да попие с устни сълзите й. После прошепна до кожата й: — Какво биха си казали околните за Стрелата на Неит?

Тя се разсмя някак неочаквано дори за самата себе си, независимо от случилото се… и го обгърна по-здраво с ръце, отпускайки глава върху гърдите му.

Сартак просто откликна на прегръдката й и замилва косата й.

Съветът на клановете се събра призори след два дни.

Клановите майки на всички лагери и капитаните им се струпаха в палатата, превземайки почти цялото пространство.

Несрин проспа целия предишен ден.

Не в собствената си стая, а свита в леглото на принца, с когото сега стояха пред скупчената група рукини.

След като и двамата бяха превързани и изкъпани и макар Сартак дори да не я бе целунал още… Несрин не възрази, когато я поведе за ръка към спалнята си.

След като се наспаха и лечителите смениха бинтовете им, двамата се появиха в препълнената зала.

Фалкан седеше до далечната стена с ръка, отпусната в превръзка през рамото. Но поне погледът му се беше избистрил. Несрин му се усмихна на влизане, ала ситуацията не бе подходяща за прочувствени срещи. Нито за разговори.

Когато Хоулун приключи с приветственото си слово и над залата се спусна тишина, Несрин вече стоеше рамо до рамо със Сартак. Странно й бе да го гледа с подкъсена коса — странно, но не страшно. Отново щеше да порасне, убедил я беше сутринта, когато го стрелна смръщено.

Всички очи се приковаха в тях двамата: някои топли и приветливи, други — тревожни, трети — преливащи от укор.

Сартак обяви пред събраните рукини:

— Каранкуи се разбуждат отново. — Из залата се разнесоха шепот и неспокойно шумолене. — И макар че кланът Берлад храбро потуши заплахата, паяците вероятно ще се върнат. Разбудил ги е мрачен зов от другия край на света. И са готови да му откликнат.

Несрин пристъпи напред. Вдигна брадичка. И колкото и думите да я изпълваха с ужас, й се струваше най-естествено да ги изрече именно тук:

— Научихме много неща в онзи проход на Дагул. — Гласът й отекна между колоните и каменните стени на залата. — Неща, които ще променят войната на север. И целия ни свят.

Вече всички очи гледаха нея. Хоулун й кимна от мястото си до Борте, която пък й се усмихна окуражително. Йеран седеше до нея и тайно наблюдаваше годеницата си.

Пръстите на Сартак докоснаха нейните. Само веднъж — като нежна подкана. И обещание.

— На Северния континент няма да се изправим срещу армия от човеци — додаде Несрин. — А от демони. И ако не посрещнем заплахата подобаващо, ако не се надигнем като единен народ, като раса… Ще намерим гибелта си.

И тя им разказа. Цялата история. За Ераван. За Майев.

Не спомена ключовете, но когато привърши с призива си, всички кланове зашушукаха помежду си.

— Оставям решението на вас — обяви Сартак с уверен глас. — Онези страшилища в Дагулските възвишения са едва началото. Няма да коря никого, избрал да остане в земите ни. Но който отлети оттук с мен, ще се бие под хаганския флаг. А сега ви даваме възможност да обсъдите въпроса помежду си.

И той хвана ръката на Несрин и я изведе от залата. Фалкан ги последва, но Борте и Хоулун не напуснаха местата си в качеството си на главатарки на клана Еридун. Несрин знаеше, че щяха да застанат на тяхна страна, щяха да полетят на север заедно с тях, ала другите…

Щом достигнаха до едно от по-уединените кътчета в Алтун, предназначени за семейството, шушукането бе прераснало в същински спор. Сартак току-що беше влязъл в малката стая, когато заяви, че отива в кухнята, зарязвайки Несрин и Фалкан с намигване и обещание да донесе храна.

Оказала се насаме с хамелеона, Несрин се доближи до огъня, за да стопли ръцете си.

— Как се чувстваш? — подхвърли през рамо към дървения стол с ниска облегалка, където се бе настанил Фалкан.

— Всичко ме боли — отговори той с гримаса, потривайки крака си. — Напомни ми повече никога да не се вживявам в ролята на герой.

Смехът й се сля с пукота на огъня.

— Благодаря ти все пак.

— И бездруго няма на кого да липсвам.

Гърлото й се стегна, но попита:

— Ако отлетим на север към Антика, а оттам и към Северния континент… — Даваше си сметка, че вече не можеше да го нарече с онази дума. Към дома. — Ще дойдеш ли с нас?

Хамелеонът не продума известно време.

— Бихте ли ме приели изобщо?

Несрин се извърна от огъня. Очите й горяха.

— Трябва да ти кажа нещо.

Фалкан заплака.

Зарови глава в ръцете си и заплака, когато тя му сподели подозренията си. Не знаеше много за миналото на Лизандра, но възрастта й и мястото отговаряха на разказа му. Единствено описанието се разминаваше. Майката бе описала невзрачно момиче с кестенява коса. Не чернокоса, зеленоока красавица.

Но да — да, Фалкан щеше да тръгне с тях. На война и за да я намери. Племенницата си. Последната си роднина, останала на света, която никога не бе спирал да издирва.

Сартак се върна с храната, а трийсетина минути по-късно дойде и вест от залата.

Клановете бяха решили.

С разтреперани ръце Несрин тръгна към вратата, където Сартак й подаде една от своите.

Пръстите им се преплетоха и той я поведе към притихналата зала. Фалкан се понадигна мъчително от стола си, избърса сълзите си с болезнен стон и закуцука след тях.

Сториха едва няколко крачки, преди едно затичано момиче да ги пресрещне по коридора.

Несрин се откъсна от Сартак, за да му позволи да обърне внимание на задъханата, облещена вестоноска. Тя обаче подаде писмото си на нея.

Веднага щом разпозна почерка, ръцете й се разтресоха наново.

Усети, че и Сартак се напряга, проумял от кого е писмото. Принцът отстъпи назад с притъмнял поглед, за да й предостави възможност да го прочете.

Тя изчете посланието два пъти. И й се наложи да вдиша дълбоко, за да не повърне.

— Той… настоява да се върна в Антика. Било спешно — добави Несрин с потръпващ в нестабилната й ръка лист. — Моли ни да се приберем незабавно. Час по-скоро.

Сартак взе писмото, прочете го и изруга. Фалкан просто го наблюдаваше мълчаливо.

— Станало е нещо — заяви принцът и Несрин кимна.

Щом Каол, който никога не молеше за помощ, никога не искаше помощ, настояваше да побързат… Тя надникна към клановете, готови да им съобщят отговора си.

И попита принца:

— До колко време можем да отлетим?