Кулата на зората

30

Във вътрешната стая на планинската палата Несрин нямаше представа колко време е спала, нито колко е часът. Сънят й беше неспокоен и често се будеше, за да се заслушва в звуците отвъд вратата си, да проверява дали някой не се е разбудил преди нея. Съмняваше се Сартак да я нахока, ако случайно се беше поуспала, но щом рукините го подиграваха заради изтънчения му дворцов живот, то едва ли щеше да ги спечели на своя страна с излежаване до обяд.

Затова цяла нощ се въртя в леглото, задрямвайки за по няколко минути, и напълно се отказа от съня, когато забеляза сенки през пролуката под вратата. Явно някой все пак будуваше в палатата Алтун.

Облече се и си изми лицето. Стаята бе достатъчно топла, че водата в каната да не замръзне, макар че и ледена щеше да се отрази добре на сънливите й очи.

След трийсетина минути, като се настани в седлото пред Сартак, съжали, че изобщо си е помислила подобно нещо.

Наистина го завари да оседлава Кадара, когато влезе в още тихата скална зала. Огънят в ямата бумтеше все така ярко, сякаш някой го беше наглеждал цяла нощ, но сега сред множеството колони в просторното помещение не се мяркаше никой друг, освен принца, придружаван от рука си. Никой не се появи и когато я издърпа върху седлото, нареждайки на Кадара да излети от входа на пещерата.

Леден въздух я блъсна в лицето и забрули бузите й, докато се спускаха главоломно.

Наоколо летяха още няколко рука. Навярно излезли да си набавят закуска, обясни й Сартак, говорейки приглушено сред разпукващата се зора. Кадара също се спусна да дири храна, отлетя от трите върха на Еридун и се понесе над обгърнатите в ели планински склонове.

След като златокрилият рук улови няколко дебели сребристи сьомги от една буйна тюркоазена река, мятайки всяка от тях във въздуха, преди да я глътне цяла, Сартак го насочи към групичка по-ниски върхове.

— Учебният маршрут — посочи принцът. Тук скалите наистина бяха по-гладки, а пропастите между върховете приличаха по-скоро на заоблени дерета. — По него обучаваме новаците да летят.

И колкото пейзажът да изглеждаше по-приемлив от този на върховете Доргос, далеч не й се струваше по-безопасен.

— Каза, че си отгледал Кадара от пиленце. Всички ездачи ли правят така?

— Първо се обучаваме да летим. Децата излизат с по-опитните и кротки руки, прекалено остарели за дълги полети. Учим се на тях до тринайсет-четиринайсетгодишна възраст, а сетне всеки си намира пиленце, което да отгледа и обучи лично.

— Тринайсет…

— За пръв път излитаме на четири. Поне останалите. Както знаеш, аз закъснях с няколко години.

Несрин посочи учебния маршрут.

— Пускате четиригодишни деца да летят сами оттук?

— Членове на клановото семейство обикновено ги придружават през първите няколко полета.

Несрин примигна срещу малката планинска верига и неуспешно се помъчи да си представи някой от племенниците си, които още тичаха голи из къщата и пищяха само като чуеха за къпане, възкачен на гърба на звяр като този под нея, и то без да се прекатури от седлото.

— Конниците от степите имат същото обучение — обясни Сартак. — Повечето деца умеят да стоят изправени върху гърбовете на конете си още преди да навършат шест, а щом краката им достигнат стремената, ги учат как да боравят с лъкове и копия. Като изключим изправянето върху седлото — той се засмя при мисълта, — децата на рукините преминават същото обучение. — Слънцето се показа иззад хоризонта, стопляйки онези кътчета от кожата й, които бе оставила незащитени от хапливия вятър. — Благодарение на това първият хаган завладял континента. Народът ни вече имал опитна, дисциплинирана кавалерия, научена да пренася провизии на дълги разстояния. Армиите, срещу които се възправяли… Онези кралства не очаквали да срещнат врагове, свикнали да яздят през дебелия зимен лед, на който пък разчитали да брани градовете им през студените месеци. Не се надявали на армия, пренасяща толкова малко товар благодарение на майсторите си, които умеели да изработват оръжия на място, и то от подръчни материали. До ден-днешен Академията за изобретатели в Балрун се слави като най-престижната в целия хаганат.

Несрин знаеше за нея, баща й често я споменаваше. Далечен неин братовчед я бе завършил, след което се беше прочул, изобретявайки някаква жътварска машина.

Сартак насочи Кадара на юг и рукът се понесе високо над заснежените върхове.

— Онези кралства не очаквали и нападение в гръб, откъм земи, през които малцина биха дръзнали да преминат. — Той разпери ръка на запад към светлата линия по хоризонта. — Пустинята Кизултум. От векове служи като гранична зона между степите и тревистите равнини. Всички армии, пробвали дотогава да превземат южните територии, я заобикаляли, давайки на обитателите им предостатъчно време да свикат отбранителна войска. Затова, когато кралствата разбрали, че хаганът и стоте му хиляди воини пътували към тях, разположили армиите си така, че да ги пресрещнат. — Гордост струеше от всяка дума на принца. — Ала късно осъзнали, че хаганът и войската му прекосили Кизултум, убеждавайки местните номади, на които южните кралства от векове гледали с презрение, да ги преведат през пустинята. Така хаганът се промъкнал незабелязано в територията им и превзел незащитените им градове.

Несрин долови усмивката му до ухото си и инстинктивно се придърпа по-навътре в обятията му.

— Какво станало тогава? — Чувала бе историята само отчасти, никога като толкова подробен разказ… и разбира се, не от устата на потомък на славния хагански род. — Открита война ли се разразила?

— Не — отвърна Сартак. — Всъщност хаганът по възможност избягвал мащабните сблъсъци. Просто се домогнал до неколцина от най-ключовите им владетели за назидание, така че ужасът да запъпли по земите им, и когато достигал много от градовете и армиите, повечето просто сваляли оръжията и приемали условията му за капитулация. Използвал страха именно като оръжие, не по-малко значимо от сулда му.

— Чувала съм, че имал два сулда.

— Така е. Баща ми също притежава два. Наричаме ги Абанос и Слонова кост. Сулда с бяла конска грива носи във време на мир, а този с черна грива е за война.

— Сигурно в онези години е носил Абанос.

— И още как. А докато прекоси Кизултум и превземе първия град, мълвата за участта на всеки опълчил се, за черния му сулд вече била плъзнала толкова надалеч, че в следващото кралство дори не опитали да съберат армия. Просто се предали. Хаганът ги възнаградил пребогато и сторил така, че всички други кралства да научат. — Сартак се умълча за момент. — Кралят на Адарлан не беше толкова остроумен и милостив, нали?

— Не — преглътна Несрин. — Не беше.

Той рушеше, грабеше и поробваше. Не той — демонът в него.

Несрин добави:

— Армията на Ераван… Започнал е да я събира дълго преди Дориан и Елин да съзреят и да потърсят законното си право. Каол… лорд Уестфол ми каза за тунелите и килиите под двореца в Рифтхолд, съществували там от години. Тъмници, където провеждали експерименти и с хора, и с Валги. Точно под краката на нехайните придворни,

— А това ме кара да се питам защо — рече вглъбено Сартак. — Защо му е подобно пълчище, щом вече е покорил по-голямата част от Северния континент? Мислил е Елин Галантиус за мъртва, а и вероятно не е очаквал Дориан Хавилиард да се разбунтува.

Не му бе казала за Ключовете на Уирда — и още не смееше да му разкрие тази тайна.

— От самото начало вярвахме, че Ераван е решен да превземе целия свят. И това ни се струваше достатъчен мотив.

— Но май вече имаш съмнения.

Тя се замисли.

— Просто не схващам. Защо влага толкова усилия, защо му е потребно да покорява още земи, след като тайно е контролирал целия Северен континент. Толкова зверства е извършил вече. Иска да потопи земите ни в неимоверен мрак ли? Да се нарече господар на света?

— Може би на демоните не им трябват мотиви и причини. Може би го води единствено импулсът да унищожава.

Несрин поклати глава и примижа срещу изгряващото слънце, чиято светлина вече я заслепяваше.

Сартак ги върна в планинския лагер на Еридун, остави Кадара в палатата и продължи с обиколката на Несрин. Спести й срама да отказва изкачването по въжените стълби, висящи от скалите, и я преведе през стълбищата и проходите, прокопани навътре в планината. За да стигнат до другите два върха, трябвало или да прелетят, или да минат по един от двата моста, прокарани помежду им. Само като зърна паянтовата конструкция от въжета и дърво, Несрин заяви, че предпочита да го отложат за друг ден.

Да лети на гърба на Кадара, беше едно. Несрин имаше доверие и на птицата, и на господаря й. Ала люлеещият се мост, колкото и солидно да беше изграден… Май щеше да й е нужно питие или две, преди да дръзне да го прекоси.

Имаше предостатъчно за разглеждане и в планината, наречена Рокхал, или Шепнещия. Съседните два върха на Доргос бяха Арик, Песнопоеца, и Торке, Екливеца — и трите бяха именувани според звуците, които издаваше вятърът, духайки над и около тях.

Рокхал бе най-големият и най-изсеченият от рукините връх, а палатата Алтун, разположена най-отгоре, беше бижуто в короната му. Но дори залите под нея бяха толкова великолепни, че Несрин не знаеше накъде да погледне първо, докато принцът я водеше през лъкатушещите коридори и скални помещения.

Множеството кухни и малки гостни; домовете и работилниците на рукините; гнездата на руките, чието оперение варираше между златистото на Кадара и тъмнокафяво; ковачниците, където си служеха с руда, придобита от самата планина; табакханите, където старателно майсторяха седла; дюкяните, откъдето хората си купуваха домакински стоки и дребни джунджурии. И най-накрая, на самия връх на Рокхал, тренировъчните площадки.

Просторното, плоско било не беше оградено нито със стена, нито с парапет. Имаше единствено малка заоблена постройка — заслон срещу вятъра и студа, който служеше и за покрит вход към стълбището.

Докато отворят дървената врата към бушуващия вятър, Несрин вече се задъхваше, а гледката, ширнала се пред нея, отне и мъничкото останал в дробовете й въздух.

Дори полетът над и сред планините бе някак различен от панорамата, разкрила се пред очите й.

Обграждаха ги заснежени, величествени върхове, древни колкото самата земя, девствени и спящи. Недалеч продълговато езеро проблясваше между два хребета и руки кръжаха като сенки над тюркоазената му повърхност.

За пръв път виждаше нещо толкова внушително и сурово, толкова необятно и прелестно. И макар самата тя да бе нищожна като мушичка на фона на исполинските планини наоколо, частица от нея се чувстваше изконна част от тях, тяхна рожба.

Сартак стоеше до нея, следвайки погледа й със своя, сякаш съзнанията им се преплитаха. А когато взорът й се насочи към една самотна, широка планина отвъд езерото, той вдиша дълбоко. По скатовете й не растяха дървета; само сняг повиваше най-високите й чукари и върха й.

— Това е Арундин — пророни Сартак, като че се боеше дори вятърът да не го чуе. — Четвъртият Певец. — И наистина — вятърът сякаш извираше от планината, хладовит и настъпателен. — Мълчаливия.

Над върха тегнеше странна тишина. Върху тюркоазените води на езерото в подножието му сияеше съвършеният му огледален образ, толкова бистър, че Несрин се зачуди дали ако се гмурнеше под повърхността му, нямаше да се озове в друг свят… свят на сенките.

— Защо?

Сартак извърна очи, сякаш не биваше да се взира в Арундин твърде дълго.

— По неговите склонове рукините погребват мъртъвците си.

Ако прелетим по-ниско над него, ще видиш безчетните сулдове само с тях бележим сетния дом на погиналите.

Съзнаваше колко неуместен и черен е въпросът, изникнал в главата й, но все пак го зададе:

— И теб ли ще погребат там един ден, или в свещените степи… с всички останали от семейството ти?

Сартак зачопли с ботуш скалата под тях.

— Още не съм направил този избор. Двете половини на сърцето ми вероятно ще воюват дълго.

Напълно го разбираше — знаеше какво е сърцето да те тегли в две посоки едновременно.

Викове и дрънчене на метал изтръгнаха вниманието й от зовящата, всевечна тишина на Арундин, привличайки го към същинската роля на това пространство навръх Рокхал: тренировъчните площадки.

Мъже и жени в кожени костюми за летене стояха в различните кръгове и площи. Едни стреляха по мишени с впечатляваща точност, други хвърляха копия, трети се биеха с мечове. По-възрастни рукини крачеха сред воините, крещейки заповеднически или коригирайки стойките им.

Няколко глави се обърнаха към Сартак, когато двамата с Несрин приближиха площадката в другия край на обширното пространство. Стрелбището.

При този вятър, а и студът… Несрин инстинктивно заотбелязва наум влиянието на всички фактори. И възхищението й от стрелците нарасна още повече. Не се изненада да открие Борте сред тримата стрелци, целещи се в сламени чучела. Вятърът мяташе дългите й плитки.

— Братко, идваш да ти сритам задника за пореден път ли? — подсмихна се с типичната си дяволита ведрост Борте.

Сартак й отговори с дълбокия си, приятен смях, грабна някакъв лък от близката стойка и преметна през рамо колчан със стрели. Избута с хълбок клановата си сестра и с лекота натегна тетивата, за да зареди стрела. Прицели се, стреля и Несрин се усмихна, когато стрелата се заби право в шията на чучелото.

— Впечатляващо за принц като теб — провлачи Борте. После се извърна към Несрин, вирнала тъмни вежди. — Ами ти?

Добре тогава. Несрин преглътна усмивката си, съблече дебелото вълнено палто и кимвайки на Борте, отиде до стойката със стрели и лъкове. Планинският вятър забрули безмилостно кожените й дрехи, но вместо да се заслуша в шепота на Рокхал, тя прокара пръсти по резбованото дърво. Тис, ясен… Свали един от тисовите лъкове и изпробва тежестта, гъвкавостта и съпротивлението му. Стабилно, смъртоносно оръжие.

И някак познато. Познато като стар другар. Преди смъртта на майка си дори не бе докосвала лък, а през онези първи години на скръб и вцепененост физическото натоварване, концентрацията, силата й даваха убежище, отмора, ковяха образа на жената, в която трябваше да се превърне.

Чудеше се дали някогашните й ментори бяха оцелели след нападението над Рифтхолд. Дали стрелите им бяха сваляли уивърни. Или поне дали ги бяха забавяли достатъчно, че да спасят човешки животи.

Несрин позволи на мисълта да се уталожи в съзнанието й, докато вадеше стрели от стойката с колчаните. Металните им върхове бяха по-тежки от онези, с които бе свикнала в Адарлан, а пръчките — малко по-дебели. Предвидени да летят през жестоки ветрове, изстреляни в движение. И ако стрелецът имаше късмет, да повалят уивърни.

Избра си стрели от различни колчани и ги пъхна в своя, сетне го закопча на гърба си и тръгна към мястото, където Борте, Сартак и още неколцина воини я наблюдаваха мълчаливо, строени в редица.

— Избери мишена — каза Несрин на Борте.

Жената се подсмихна.

— Шия, сърце, глава.

Тя посочи различните точки по сламените тела на всяко от трите чучела. Вятърът ги клатеше, а силата и прицелът за всеки удар трябваше да са прецизно съобразени. И Борте го знаеше — всички воини тук го знаеха.

Несрин вдигна ръка зад главата си, провлачвайки пръсти по перата на стрелите в колчана, докато очите й обхождаха трите мишени. Заслуша се в шепота на беснеещите ветрове край Рокхал, в дивия зов, отекващ в собственото й сърце. Ветрогонка — така я наричаше майка й.

И заизважда стрелите една след друга, запращайки ги към мишените.

Отново и отново, и отново.

Отново и отново, и отново.

Отново и отново, и отново.

Когато колчанът й остана празен, единствено вятърът отвърна — вятърът на Торке, Екливеца. Рукините по всички тренировъчни площадки бяха застинали. И гледаха смаяно мишените.

Вместо да изстреля три стрели по трите чучела, бе изстреляла девет.

Три реда симетрично подредени удари: сърце, шия, глава. Без нито сантиметър разминаване. Въпреки пеещите ветрове.

Сартак се усмихваше широко, когато обърна глава към него. Дългата му плитка се развяваше зад гърба му досущ като сноповете грива на сулд.

Борте го побутна с лакът и рече на Несрин:

— Покажи ми как го правиш.

Следващите няколко часа Несрин прекара на тренировъчната площадка навръх Рокхал, обяснявайки как е постигнала толкова точен прицел, как е изчислила вятъра, тежестта, съпротивлението на въздуха. И както тя им показваше въртеливите си движения, така и рукините й демонстрираха собствените си техники. Как се извъртаха в седлата си, за да стрелят назад, какви лъкове използваха за лов и какви за бой.

На лицето й грееше усмивка — неподправена и неугасваща, въпреки загрубелите от вятъра бузи и схванатите й ръце, когато един задъхан вестоносец изскочи от покрития вход към стълбището и отиде при Сартак.

Клановата му майка най-сетне се бе завърнала в лагера.

Лицето на принца не разкри нищо, но само един бегъл негов поглед накара Борте да изпрати воините обратно по площадките им. Те се разотиваха с благодарствени, приветствени усмивки към Несрин, на които тя отвърна с кимване.

Сартак сложи колчана и лъка си на дървената стойка и протегна ръка към Несрин. Тя му подаде своите, свивайки и разпускайки пръсти, за да ги раздвижи след часовете обтягане на тетивата.

— Ще е уморена — предупреди го Борте, хванала къс меч. Явно тренировката й не беше приключила. — Не й вади душата много.

Той се взря смаяно в клановата си сестра.

— Да не смяташ, че умирам от желание пак да ме цапне с лъжица?

Несрин едва преглътна смеха си. Облече отново бродираното си кобалтово-златисто вълнено палто и завърза стегнато колана му. После тръгна след принца към топлата вътрешност на планината, разресвайки с пръсти разчорлената си от вятъра коса, докато слизаха по смътно осветеното стълбище.

— Борте е следващата водачка на Еридун, но тренира с другите?

— Да — каза Сартак, без да поглежда през рамо. — Клановите майки умеят да се бият, да нападат и да се отбраняват. Но обучението на Борте включва и други неща.

— Като основните езици по цял свят.

Говореше северния език безупречно като Сартак.

— Да. Освен това история и… още. Неща, за които Борте и баба й не споделят дори на мен.

Думите му отекваха по каменните стени около тях. Несрин се осмели да попита:

— Къде е майката на Борте?

Раменете на Сартак се напрегнаха видимо.

— Нейният сулд е забит в един от склоновете на Арундин.

Тонът му, студеният му, режещ глас…

— Съжалявам…

— Аз също — отвърна сбито той.

— А баща й?

— Мъж, когото майка й срещнала в някаква далечна земя, но не пожелала да задържи за повече от нощ.

Несрин се замисли за свирепата, непокорна жена, чиито умения на тренировъчната площадка бяха впечатляващи.

— Тогава се радвам, че има теб. И баба си.

Сартак сви рамене. Незнайно как бе нагазила в непонятни, опасни води, където нямаше право да припарва.

Принцът обаче отбеляза:

— Добра учителка си.

— Благодаря.

Само този отговор й дойде наум. Сартак стоя плътно до нея, докато показваше на воините позициите и техниките, които използваше в стрелбата си, но почти не говореше. Водач, който не изпитваше потребност постоянно да запълва въздуха край себе си с думи и самохвалство.

Той издиша и отпусна рамене.

— Приятно ми е да установя, че реалността се припокрива с легендата.

Несрин се засмя, благодарна, че я връщаше на безопасен терен.

— Съмняваше ли се?

Достигнаха площадката, от която започваше проходът към голямата зала. Сартак я изчака, за да крачат натам един до друг.

— В докладите липсваха някои ключови моменти. Затова не знаех доколко може да им се има вяра.

Стигнаха до палатата, която бе празна с изключение на загърната в пелерина фигура от другата страна на огнището — и на някого, седнал до нея.

Сартак извърна глава към Несрин, оглеждайки я от глава до пети и обратно. Не пропусна нищо.

— Не се споменаваше колко си красива.

Тя отвори и затвори уста, жест, заради който несъмнено заприлича на риба на сухо.

Сартак й намигна и избърза напред, провиквайки се:

— Еж!

Рукинската дума за „майка“, беше й казал същата сутрин. Несрин също ускори крачка. Докато заобикаляха гигантското хлътнало огнище, фигурата, настанила се на най-горното му стъпало, свали качулката си.

Очаквала бе да зърне древна старица, прегърбена и беззъба.

Вместо това стройна жена със сплетена сребристоониксова коса се усмихна строго на Сартак. И независимо че старостта наистина беше оставила отпечатъка си върху чертите й… Несрин разпозна лицето на Борте. Лицето на Борте след четирийсет години.

Клановата майка носеше кожен костюм за летене, почти покрит от тъмносинята й пелерина — всъщност дълъг жакет, с който се бе наметнала през раменете.

А до нея стоеше… Фалкан. Тъмните му сапфирени очи, забодени върху също толкова мрачното му лице, ги наблюдаваха изпитателно. Виждайки търговеца, Сартак позабави крачка, подразнен или задето не я беше намерил преди него, или задето непознатият присъстваше на първата им среща от толкова време.

Подбуден от благоприличие или инстинкт за самосъхранение, Сартак продължи напред — слезе по стъпалата на огнището и извървя останалия път до клановата си майка.

Хоулун се изправи и го посрещна с отривиста, силна прегръдка. После го хвана за раменете — беше висока почти колкото него, с изопнат гръб и мускулести бедра — и впери проницателен поглед в лицето му.

— Още си посърнал от скръб — отбеляза жената, плъзвайки белязаната си ръка по високата скула на Сартак. — И от тревога.

Очите му се премрежиха и той сведе глава.

— Липсваше ми, еж.

— Сладкодумец — смъмри го Хоулун и го потупа по бузата.

Несрин с доволство забеляза, че принцът се изчерви.

Хоулун подаде глава иззад широкото рамо на Сартак, светлината на огъня обагри сребристите кичури из косата й в червеникавозлатисто и тя надникна към Несрин, застанала на ръба на огнището.

— И стрелкинята от севера най-сетне пристигна. — Тя кимна с глава. — Аз съм Хоулун, дъщеря на Дочин, но ти може да ми викаш еж като всички наоколо.

Само един поглед в кафявите очи на жената й даде да разбере, че Хоулун не пропускаше нищо. Несрин сведе глава.

— За мен е чест!

Клановата майка впи задълго поглед в нея. Несрин го посрещна съвършено неподвижна, позволявайки на жената да я разучи по-добре.

Накрая очите на Хоулун се плъзнаха обратно към Сартак.

— Имаме да обсъждаме важни въпроси.

Пощадена от проникновения й взор, Несрин въздъхна, но остана с изпънат като струна гръбнак.

Сартак кимна — навярно с облекчение. И надзърна към Фалкан, който ги наблюдаваше съсредоточено.

— Но се налага да ги обсъдим насаме, еж.

Не прозвуча грубо, ала и не беше особено приветливо. Несрин се въздържа да се присъедини към казаното от принца.

Хоулун махна с ръка.

— Тогава въпросите ще почакат.

Тя посочи каменното стъпало.

— Седни!

— Еж…

Фалкан се размърда, като че се канеше да стори услуга на всички им и просто да си тръгне.

Хоулун обаче го посочи с безмълвна заповед да не напуска мястото си.

— Искам всички да ме изслушате.

Сартак се настани на стъпалото и започна да потропва с крак по камъка — единствения белег на недоволството му. Несрин седна до него, а строгата жена се върна на мястото си между тях и Фалкан.

— Отколешно зло се разбужда в планината ни — обяви Хоулун. — Затова ме нямаше през последните дни. Отидох да го диря.

— Еж — предупреди я със страх принцът.

— Нищо че съм стара, момче, още боравя добре със сулда си.

Тя впери остър поглед в него. Всъщност нищо в нея не излъчваше старост.

Сартак попита свъсено:

— Какво си тръгнала да издирваш?

Хоулун се озърна из залата за подслушвани.

— Няколко гнезда на руки бяха ограбени посред нощ. Липсват яйца и млади птици.

Сартак изруга цветисто, но тихо. Несрин примигна учудено и коремът й се стегна.

— В планината ни не са припарвали бракониери от десетилетия — заяви принцът. — Но не е бивало да поемаш по дирите им сама, еж.

— Не бракониери преследвах. Нещо по-лошо.

По лицето на жената изплуваха сенки и Несрин преглътна сухо. Ако Валгите бяха стигнали дотук…

— Моята еж ги наричаше каранкуи.

— Означава „сянка“, „мрак“ — преведе Сартак на Несрин с обтегнато от ужас лице.

Сърцето й заблъска. Ако Валгите вече бяха тук…

— Ала по вашите земи — додаде Хоулун и погледът й запрескача между Несрин и Фалкан — ги назовават с друго име, нали?

Фалкан преглътна и Несрин извърна очи към него, питайки се как да излъже, как да не разкрие нищо за Валгите…

Фалкан обаче кимна. И каза с глас, едва доловим сред пукота на огъня:

— Наричаме ги стигийски паяци.