Кулата на зората

33

Наблюдателницата на Ейдолон стърчеше над обгърнатите в мъгли борове като счупено острие на меч. Беше разположена върху нисък рид с изглед към масивна стена от исполински планини и докато със Сартак летяха над гористите хълмове към нея, Несрин имаше усещането, че се носи към приливна вълна от непробиваем камък.

За миг пред очите й се надигна друга вълна — от смъртоносно стъкло. Само примигна, и вече я нямаше.

— Готово — прошепна Сартак, сякаш се боеше някой да не го чуе. Сочеше към гигантската планина отпред. — Отвъд онова било започват Дагулските възвишения, територията на каранкуи. Стражите в наблюдателницата със сигурност са способни да видят всеки, слизащ по планинските склонове, особено с елфическото си зрение.

Макар че тя самата не притежаваше такова, Несрин плъзна поглед по голите скатове на Възвишенията — стена от канари и щръкнали чукари. Нямаше нито дървета, нито реки. Като че животът бе напуснал тези земи.

— Хоулун е прелетяла над всичко това?

— Повярвай ми — промърмори Сартак, — не съм особено щастлив. Сутринта нахоках Борте едно хубаво.

— Изненадана съм, че коленете ти са наред.

— Не забеляза ли, че накуцвам?

Въпреки кулата пред тях, въпреки планинската стена, извисяваща се отвъд нея, Несрин се засмя. Можеше да се закълне, че Сартак се приведе по-плътно към нея и широките му гърди се притиснаха към колчана и лъка, които бе преметнала през гърба си. Носеше и два дълги ножа — подарък от Борте.

Не бяха казали на никого къде отиват, нито какво търсят, което им спечели доста кръвнишки погледи от Борте на закуска, както и видимото любопитство на Фалкан от другата страна на кръглата маса. Ала миналата нощ, когато Сартак остави Несрин до вратата на спалнята й, прецениха, че трябва да запазят мисията си в тайна — поне засега.

Ето защо потеглиха час след съмване, въоръжени и с няколко торби провизии. Независимо че възнамеряваха да тръгнат обратно преди залез, Несрин настоя да се подсигурят. Ако се случеше най-лошото, ако се случеше каквото и да било, трябваше да са подготвени.

Борте, нищо че бе ядосана, задето я държаха в неведение, след закуска сплете косата на Несрин в стегната, елегантна плитка, която започваше от темето й и свършваше точно до яката на пелерината върху кожения й костюм. Толкова стегната, че Несрин с мъка устискваше да не я поразхлаби, докато летяха, но сега, когато вече наближаваха кулата, а се оказваше, че косата й дори не е мръднала, реши да я остави така.

Кадара обиколи два пъти наблюдателницата, спускайки се все по-ниско и по-ниско.

— Не съзирам паяжини — отбеляза Несрин.

Горните етажи на наблюдателницата бяха разрушени от природните стихии или от някоя древна армия; оцелели бяха само долните два, които зееха, изложени на влиянието на околната среда. Борови иглички и мръсотия покриваха витото стълбище в средата им. Изпотрошени греди и каменни блокове осейваха подовете им, но нямаше следа от живот. Нито пък от запазена като по чудо библиотека.

Заради едрите си размери Кадара трябваше да намери някое празно пространство, на което да кацне, тъй като Сартак не знаеше дали рухналите стени на кулата биха я удържали. Веднага щом двамата се заизкачваха по полегатото хълмче към самото здание, птицата отлетя. Явно щеше да кръжи над тях, докато Сартак не й дадеше сигнал с подсвирване.

Поредният трик на рукините и на клана Дарган в степите: свирукането и свирещите стрели. Те отдавна позволяваха на двата народа да си общуват чрез средство, което малцина забелязваха или си правеха труда да разтълкуват, предавайки послания през вражески територии или вътре във войските им. Ездачите учеха руките си да разбират подсвиркванията им — да разпознават призив за помощ от предупреждение да се спасяват.

С всяка мъчителна стъпка нагоре през гъстата борова гора и гранитните камънаци Несрин се молеше да не им се налага да отпращат рука. Тя самата не бе особено вещ следотърсач, но Сартак като че ли четеше умело знаците наоколо.

Принцът поклати глава и на Несрин това й стигаше: нямаше диря от чуждо присъствие — паяково или друго. Тя понечи да прикрие облекчението си. Въпреки високите дървета наоколо Възвишенията се издигаха застрашително от дясната й страна, привличайки очите й, колкото и да я теглеха настрана инстинктите й.

Първо ги посрещнаха каменни блокове. Правоъгълни грамади, полузаровени в боровите иглички и горската почва. Лятото беше в разгара си, но въздухът тук хладнееше, а под сянката на дърветата направо се усещаше студ.

— Нищо чудно, че са напуснели тези земи, щом е толкова студено дори през лятото — измърмори Несрин. — Представи си какво е през зимата.

Сартак се засмя, но долепи пръст до устните си, докато наближаваха края на гората. Изчервявайки се, задето се беше наложило да й напомня, тя свали лъка от гърба си и зареди една стрела в него, без да обтяга тетивата. След малко излязоха пред кулата и килнаха глави назад, за да я обхванат с поглед.

Предполагаше се, че е била колосална преди хиляди години, щом дори руините й караха Несрин да се чувства незначителна. Ако наоколо бе имало постройки за войниците, отдавна се бяха срутили или изгнили, но каменната арка на входа на кулата бе непокътната, обградена от две еднакви, очукани статуи на птици.

Сартак пристъпи към свода и заоглежда фигурите. Острието на дългия му нож проблясваше като живак на бледата светлина.

— Дали са руки? — промърмори едва доловимо.

Несрин примижа.

— Не. Виж лицата им. Клюновете. Това са… бухали.

Високи, стройни бухали с плътно прибрани до телата им криле. Символът на Силба, на Торе.

Сартак преглътна.

— Да побързаме. Не ми се струва разумно да се бавим.

Несрин кимна и влезе след него през сводестия вход, пазейки с едно око гърбовете им. Свикнала беше с позицията на тилова охрана — из канализацията на Рифтхолд често бе позволявала на Каол да води, докато тя самата следеше за нападение отзад, насочила стрела към мрака. По тази причина тялото й мигом се подчини на мускулната си памет, а когато Сартак мина под арката, Несрин се извъртя леко назад, насочи нагоре зареден лък и плъзна поглед през боровата гора.

Нищо. Сред високите дървета не шукваше нито птица, нито вятър.

Обърна се пак напред, за да предприеме обичайния оглед — правеше го още преди да започне военното си обучение: набелязваше си изходите, клопките, скривалищата. Само дето сред руините нямаше много за набелязване.

Подът бе добре осветен заради липсващия таван, а полурухналото стълбище отвеждаше към сивото небе. Тесните бойници в камъка разкриваха постовете на стрелците, откъдето бяха стреляли или просто бяха наблюдавали околността от топлата вътрешност на кулата в ледовитите зимни дни.

— Горе няма нищо — обяви малко безсмислено Несрин, заставайки срещу Сартак тъкмо когато принцът се канеше да се запъти към друга арка, водеща надолу по тъмно стълбище. Тя го сграбчи за лакътя. — Недей.

Той я изгледа недоумяващо през рамо.

Лицето на Несрин бе каменно.

— Твоята еж каза, че кулите били осеяни с капани. Това, че още не сме се натъкнали на нито един, не означава, че ги няма. — Тя посочи със стрела отворения свод към долните нива. — Ще пазим тишина, ще внимаваме къде стъпваме. Аз ще съм отпред.

Нямаше намерение да бъде тилова охрана, щом той възнамеряваше да се впуска през глава в опасността.

Очите на принца проблеснаха, но тя не му даде шанс да възрази.

— Пролетта и лятото си имах работа с доста от страшилищата на Морат. Знам как да ги откривам и къде да се целя.

Сартак пак я измери от глава до пети.

— Отдавна е трябвало да те повишат.

Несрин се усмихна, пускайки мускулестия му бицепс. И изтръпна, като се замисли какво си беше позволила — да сграбчи така принца, да го докосне дори без разрешение…

— Просто двама капитани, нали така? — напомни й той, зърнал недобре прикритото й вцепенение.

Точно така. Тя наклони глава настрани и мина пред него, пристъпвайки отвъд арката към стълбището.

Натегна тетивата на лъка си и впи поглед в мрака, който я посрещна там. Когато нищо не изскочи от него, Несрин свали лъка, върна стрелата в колчана и събра няколко камъка от земята, отломки, отчупени от рухналите каменни блокове около тях.

На стъпка зад нея Сартак последва примера й и напълни джобовете си.

Напрягайки слуха си, Несрин търкулна един камък по спираловидното стълбище. Той затрополи надолу по стъпалата и…

Дочу се тихо щракване. Тя отскочи назад, блъсна се в Сартак и повали и двама им на земята. Откъм дъното на стълбището долетя глух звук… и още един.

Наново се спусна тишина, нарушена единствено от тежкото й дишане. Несрин се заслуша.

— Скрити лостове — поясни тя и се стресна, намирайки лицето му на броени сантиметри от своето.

Принцът наблюдаваше стълбището, сложил една ръка на гърба й, докато с другата държеше дългия си нож, насочен към арката.

— Май ти дължа живота си, капитане — промърмори той и Несрин побърза да стане от него, подавайки му ръка.

Топлата му длан обгърна нейната и тя го издърпа на крака.

— Не се безпокой — отвърна сухо след това. — Няма да кажа на Борте.

Събра още шепа камъни и ги запрати надолу по тъмното стълбище. Чуха се още няколко щраквания и приглушени тупвания, а сетне настана тишина.

— Ще минем бавно — настоя тя, възвърнала сериозния си глас.

И без да изчака одобрението му, изпробва първото стъпало с върха на лъка си.

Почука по камъка, плъзна края на оръжието си по повърхността му, наблюдавайки стените, тавана. Нищо. Стори същото и с второто, третото, четвъртото стъпало, докъдето стигаше лъкът й. И чак когато се убеди, че не ги очакват изненади, се втурна надолу по стълбището.

Изпълни неизменната проверка и с идните четири стъпала, ала без да открие нищо. Щом достигнаха първия завой на спираловидното стълбище обаче…

— Наистина ти дължа живота си — прошепна Сартак, виждайки какво е излетяло от един процеп в стената над деветото стъпало.

Бодливи железни копия. Пригодени така, че забият ли се в плътта, да си останат там — освен ако жертвата не искаше да съдере още повече от кожата или органите си с извитите, страховити шипове.

Копието над деветото стъпало бе изстреляно със сила от такъв порядък, че се бе забило надълбоко в хоросана между каменните блокове.

— Не забравяй, че тези капани не са предвидени за хора — пророни тя.

А за паяци, големи колкото коне. Способни да говорят, да кроят планове и да помнят.

Несрин изпробва с лъка си следващите стъпала, огласяйки тъмната зала наоколо с притъпеното ехо от дървения му връх. Огледа преценяващо и процепа, от който бе изстреляно копието.

— Елфите явно са наизустявали кои стъпала да избягват — отбеляза тя, докато напредваха бавно. — Но не ми се вярва да са заложили на лесна последователност.

И наистина — второто копие беше изстреляно три стъпала след първото. Следващото — пет. А другите… Сартак бръкна в джоба си и извади още шепа камъни. Двамата приклекнаха и той търкулна няколко надолу по стълбището.

Щрак.

Несрин беше толкова съсредоточена в стената пред тях, че дори не се замисли откъде бе дошло изщракването. Не някъде отпред, а отдолу.

Както клечеше върху стъпалото…

Камъкът се приплъзна изпод краката й, отваряйки черна яма…

Силни ръце сграбчиха раменете й, яката й; масивно острие издрънча върху камък.

Несрин трескаво заопипва с пръсти ръба на най-близкото стъпало, докато Сартак я държеше, пъшкайки от тежестта й, а дългият му нож летеше надолу в черната дупка под тях.

Метал се стовари върху метал. Отскочи от него веднъж, и още веднъж. Екливото дрънчене изпълни залата.

Копия. Сигурно цяло поле от метални копия…

Сартак я издърпа нагоре и ноктите й се изпотрошиха в камъка, докато търсеше захват по гладкото стъпало. Накрая обаче успя да се изтегли и се просна на стълбите между краката на принца. Двамата впериха задъхано погледи в бездната под тях.

— Май сме квит — заключи Несрин, мъчейки се несполучливо да укроти разтрепераното си тяло.

Сартак стисна рамото й с едната си ръка, а с другата погали задната част на главата й. Успокоителен, приятелски допир.

— Архитектите на това място очевидно не са изпитвали никаква милост към каранкуи.

Нужна й бе още минута, за да спре да трепери. Принцът я изчака търпеливо, милвайки стегнато сплетената й коса. Тя му позволи, дори се притисна към допира му, докато оглеждаше пропастта, която трябваше да прескочат, както и непроверените стъпала отвъд нея.

Когато най-сетне се почувства способна да стане, без да блъсне коленете си едно в друго, двамата съсредоточено прескочиха дупката и прекосиха още няколко стъпала, преди пред тях да зейне нова, този път придружена от копие. Въпреки това продължиха напред, достигайки след незнайно колко минути долния етаж.

Снопове смътна светлина се процеждаха през предвидливо скрити дупки в пода на горния етаж или пък посредством някакво изобретение с огледала в коридорите високо над тях. Не я интересуваше, стига светлината да им стигаше да виждат.

И те видяха.

Долният етаж представляваше тъмница.

Пет килии зееха отворени, с изтръгнати от пантите врати — затворниците и стражите отдавна си бяха отишли. В средата на помещението имаше правоъгълна каменна маса.

— Ако някой си въобразява, че елфите са скокливи същества, отдадени на поезия и песни, май му трябва урок по история — изшушука Сартак, когато спряха на най-долното стъпало. И двамата не смееха да докоснат пода. — Онази каменна маса не е служела за вечеря или за писане на доклади.

По повърхността й действително още личаха тъмни петна. До близката стена се мъдреше работен тезгях, отрупан с всевъзможни оръжия. Ако някъде тук бе имало листове и документи, снегът и дъждът ги бяха унищожили безвъзвратно; дори книги с кожени подвързии не се мяркаха.

— Да рискуваме ли, или да си вървим? — замисли се на глас Сартак.

— Стигнали сме чак дотук… — отвърна Несрин. Сетне присви очи към далечната стена. — Там е написано нещо.

Близо до пода се открояваха тъмни, оплетени букви.

Принцът просто бръкна в джобовете си и разхвърля няколко камъка из помещението. Не се чу нито щракване, нито скърцане на камък и метал. Той хвърли няколко по тавана и стените. Нищо.

— Това ме устройва — обяви Несрин.

Сартак кимна, макар че и двамата все пак изпробваха всяка каменна плоча с върха на лъка й или с тънкия му меч. Подминаха каменната маса и Несрин дори не понечи да огледа инструментите, разхвърляни наоколо.

Зърнала бе войниците на Каол да висят по портите на двореца. Зърнала беше и раните по телата им.

Сартак спря пред работния тезгях и впери поглед в оръжията върху него.

— Някои още са наточени — отбеляза, изваждайки един дълъг кинжал от ножницата му.

Острието му отрази воднистата слънчева светлина и тя затанцува по руните, изсечени по протежението му.

Несрин взе някакъв къс меч и кожената му ножница почти се разпадна в ръцете й. Избърса древния прах от дръжката му, разкривайки лъскав тъмен метал, инкрустиран със златни завъртулки. Предпазителят му се извиваше едва доловимо в краищата.

Ножницата в действителност бе толкова крехка от старост, че се надроби на парчета, когато Несрин вдигна меча — неочаквано лек за размера си и идеално балансиран. В жлеба му бяха изсечени непознати символи. Навярно име или пък молитва.

— Единствено елфическите оръжия остават толкова остри след цяло хилядолетие — обясни Сартак и върна обратно кинжала, който бе разглеждал. — По всяка вероятност са изработени в елфическите ковачници в Астерион, на изток от Доранел. Сигурно още преди първите демонски войни.

Принц, изучавал не само историята на собствената си империя, но и тези на много други.

На нея историята определено й куцаше, затова попита:

— Астерион. Оттам ли идват астерионските коне?

— Да. Астерионци са велики ковачи и коневъди. Поне някога е било така. Преди да се издигнат граници и светът да потъмнее.

Несрин продължи да оглежда късия меч в ръката си, чийто метал сияеше, като че пропит със звездна светлина, сред която изпъкваше единствено надписът в жлеба му.

— Чудя се какво ли значат тези символи.

Сартак взе друг меч и отразената от острието светлина озари линиите на красивото му лице.

— Вероятно заклинания срещу врагове; може би дори срещу…

Не изрече думата.

Тя кимна разбиращо. Валгите.

— Една част от мен се надява никога да не разберем.

Оставяйки Сартак да си избере някое от оръжията, Несрин закачи късия меч на колана си и се насочи към далечната стена с тъмните писания в долния край.

Изпробва с лъка си всяка каменна плоча по пътя до нея, но нищо не се случи.

Накрая закова поглед в олющените черни букви. Не черни, а…

— Кръв — разясни й Сартак, изправяйки се до нея с астерионски нож на хълбока.

Наоколо не се забелязваха нито тялото, нито вещите на онзи, който ги беше написал… вероятно в сетния си час.

— На елфически е — каза Несрин. — Случайно изтънчените ти преподаватели да са те научили на Древния език покрай уроците по история?

Той поклати глава.

Тя въздъхна.

— Трябва да го препишем на нещо. Освен ако не си надарен със свръхестествена памет.

— Нищо подобно. — Той изруга и се извърна към стълбището. — Нося хартия и мастило в дисагите на Кадара. Бих могъл да…

Ала не секналите му думи я накараха да се завърти рязко, колкото внезапната му вцепененост.

Несрин издърпа елфическия меч от колана си.

— Няма нужда да го превеждате — рече тъничък женски глас на халха. — Пише: „Погледни нагоре!“. Жалко, че не го сторихте.

Несрин вдигна очи към нещото, което изникна откъм стълбището, пълзейки по тавана към тях, и преглътна писъка си.