Кулата на зората

47

Проходът между върховете близнаци на Дагул беше по-голям, отколкото изглеждаше.

Сякаш нямаше край и лъкатушеше като лабиринт между гигантските зъбери.

Несрин и Сартак не смееха да спрат.

На места паяжини заприщваха пътя им или надвисваха над тях, но те продължаваха напред, издирвайки излаз нагоре. Към някое място, откъдето Кадара можеше да ги издигне в небето.

Защото тук, долу, между скалните стени на тесния проход рукът нямаше да успее да ги достигне. За да се спасят, трябваше да се качат нависоко.

Несрин все още не си позволяваше да пусне Фалкан. Прекалено много неща можеха да се объркат, а ако разкриеха коза си на паяците… Не, рано бе да го използва.

И все пак се изкушаваше. Околните скали бяха гладки, неподходящи за катерене, и докато часове наред препускаха през прохода, хрипливото, тежко дишане на Сартак отекваше из каменния лабиринт.

Не беше в състояние да се катери. Та той едва стоеше прав, едва държеше меча си.

Несрин тичаше със зареден лък, готова да стреля зад всеки ъгъл. Често надзърташе и нагоре.

Проходът се оказваше толкова тесен в дадени моменти, че се налагаше да се провират между скалите, а от небето далеч-далеч над тях оставаше единствено смътна синя нишка.

Не говореха, пазеха силите си и стъпваха възможно най-леко по камънака.

Не че имаше значение. Несрин си даваше сметка, че няма.

Бяха им заложили капан, а те бяха попаднали право в него. Каранкуи знаеха къде са. И вероятно ги следваха невъзмутимо, тласкайки ги в желаната посока.

От часове не бяха чували бумтежа от крилете на Кадара.

А и дневната светлина вече гаснеше.

Спуснеше ли се мрак, притъмнееше ли твърде много проходът… Несрин притисна с длан Фалкан, намиращ се все още в джоба й. Настъпеше ли нощ, вече щеше да го използва.

Провряха се през някаква неимоверно тясна пролука между две почти опрени една в друга канари.

— Би трябвало да наближаваме края — изпъшка Сартак зад нея.

Тя обаче не вярваше паяците да са толкова глупави, че да ги пуснат необезпокоявано от другия край, и то право в ноктите на Кадара. Ако раненият рук изобщо можеше да се издигне с двама им.

Ето защо продължи безмълвно напред, където проходът се разширяваше малко. Продължи, броейки глътките си въздух, тъй като навярно й бяха последни…

Подобна нагласа не помагаше на никого. Това лято, когато вълната от стъкло полетя към нея, се бе изправила очи в очи със смъртта. И въпреки всичко беше оцеляла.

Можеше пък да й провърви отново.

Сартак се препъна зад нея, дишайки учестено. Вода. Имаха отчайваща нужда от вода — и превръзки за раните му. Дори паяците да не ги заловяха, обезводняването в сухия проход щеше да им коства живота. Далеч по-рано, преди Еридун да им се притекат на помощ.

Несрин се насилваше да се движи напред стъпка по стъпка. Пътеката пак се стесняваше и скалите ги притискаха като менгеме. Промуши се странично през някаква пролука, стържейки по гладкия камък с мечовете си.

Сартак изстена и изруга болезнено:

— Заклещих се!

Тя се извърна и наистина го видя приклещен назад — солидните му гърди и рамене опираха плътно в скалите. Той се помъчи да се избута напред и от раните му шурна нова кръв.

— Спри! — нареди му тя. — Спри и пробвай да се измъкнеш в обратната посока.

Нямаше друг изход, нито пък откъде да се изкатерят, но ако махнеха оръжията му…

Тъмните му очи срещнаха нейните. И Несрин прочете думите, които се зараждаха в тях.

Продължавай сама.

— Сартак — промълви тя.

И тогава го чуха.

Дращене на нокти по камък. Множество щъкащи крака.

Идваха зад тях, приближаваха.

Несрин сграбчи ръката на принца и го задърпа.

— Избутай се! — настоя задъхано. — Избутай се!

Той изпуфтя от болка, вените по шията му изскочиха от напъна, докато ботушите му се пързаляха по рехавите скали отдолу…

Тя заби крака в тях, стисна зъби и наново посегна да го издърпа към себе си.

Трак, трак, трак…

— По-силно! — подкани го.

Сартак килна глава, полагайки усилия да се отблъсне от приклещилата го скала.

— Ех, че хубав къс месо е новият ни гост! — изсъска мелодичен женски глас. — Толкова е голям, че дори не може да мине през прохода. О, как ще пируваме само!

Несрин не спираше да дърпа, макар ръката й да се изплъзваше от неговата заради потта и кръвта, стичаща се и от двама им. Вкопчила се бе толкова здраво в китката му, че долови как костите му се разместват под хватката й…

— Върви — каза той, напрягайки за сетен път сили. — Спасявай се.

Фалкан мърдаше в джоба й, опитваше се да излезе. Ала скалите така притискаха гърдите й, че дори той не можеше да подаде глава…

— Каква прелестна двойка! — обади се пак женският глас. — Косата й проблясва като безлунна нощ. Ще заведем и двама ви в дома ни като почетни гости.

От гърлото на Несрин се изтръгна вопъл.

— Моля ви… — отрони жално, взирайки се в скалния ръб високо над тях, в извитите рогове на върховете. И се зае наново да тегли ръката на Сартак. — Моля ви! — Умоляваше тях… когото и да било.

Ала по лицето на принца се разля спокойствие. Плашещо спокойствие.

Той спря да бута, спря да се напъва.

Несрин поклати глава и пак задърпа ръката му.

Сартак не помръдваше. Нито със сантиметър.

Тъмните му очи се вторачиха в нейните. И в тях не се таеше страх.

Каза й с ясен, равен глас:

— Още като чух разказите на шпионите ни за теб… Неустрашимата балрунска жена от Адарлан. Стрелата на Неит. Още тогава разбрах…

Тя зарида, продължавайки да тегли ръката му.

Сартак й се усмихна нежно. Ласкаво. По начин, който досега не бе съзирала.

— Обикнах те още преди да те зърна — довърши той.

— Моля те — проплака Несрин.

Сартак стисна ръката й.

— Ще ми се да имахме повече време заедно.

Зад него се разнесе съскане, надигна се лъскаво черно туловище…

И в следващия миг принцът изчезна. Изтръгнаха го от ръцете й.

Сякаш изобщо не бе съществувал.

Несрин едва виждаше през сълзите си, докато се провираше през тесния проход. Докато препускаше по камънаците с обтегнат лък и непоколебими нозе.

Спасявай се! Думите му отекваха като песен в кръвта й, в костите й.

Спасявай се и намери помощ…

Проходът най-накрая я изведе в по-широко пространство. Тя изскочи задъхана от менгемето, приклещвало досега гърдите й. Дланите й още бяха покрити с кръвта на Сартак, лицето му още плуваше пред очите й…

Напред пътят се извиваше в чупка и тя се запрепъва към нея, насочвайки ръка към джоба, от който Фалкан вече подаваше глава. Като го видя, простена… и простена пак, когато зад гърба й се разнесе съскане и дращене по камък.

Край. Всичко приключваше и тя бе отговорна за смъртта му. Изобщо не биваше да тръгва, не биваше да предприема нищо…

Хукна към завоя, разпръсквайки късчета шисти с ботушите си.

Ще заведем и двама ви в дома ни като почетни гости…

Живи. Паякът явно имаше намерение да ги отведе живи и леговището си. Поне преди да започне пиршеството. И ако говореше истината…

Несрин залепи длан върху гърчещия се Фалкан и той изпи сука сърдито.

Тя обаче му отвърна спотаено, подобно на шумоленето на вятъра из тревата:

— Още не. Още не, приятелю.

Сетне забави крачка и спря на място, за да му прошушне плана си.

Каранкуи дори не се помъчиха да ги нападнат изневиделица.

Изникнаха иззад извивката на прохода със злокобен смях и съскане.

И застинаха, зървайки Несрин на колене. Мирисът на кръв от раните по ръцете и ключиците й изпълваше въздуха помежду им. Паяците забелязаха разпръснатите край нея дребни парчета шисти, както и червените пръски по тях.

Сякаш се бе строполила тежко. И нямаше сили да продължи напред.

Обградиха я, общувайки помежду си с тракащи, цвърчащи звуци. Стена от древни, вонящи крайници, остри зъби и издути, обли кореми. И очи. Безчет очи, запечатали собственото й отражение.

Треперенето й не бе престорено.

— Жалко, че не ни позабавлява повече — оплака се единият.

— После ще се реваншира — увери го друг.

Несрин затрепери още по-силно.

Трети въздъхна:

— Колко свежо ухае кръвта й. На чисто.

— М-моля ви — подхвана тя.

Паяците се изсмяха насреща й.

И онзи зад нея й налетя.

Прикова я към шистовата повърхност на прохода и нащърбената скала наряза лицето й, ръцете й. Несрин изпищя, когато наточените му нокти се вкопчиха в гърба й. Изпищя, щом надникна през рамо и видя уродливите му паяжинни брадавици, провиснали точно над краката й.

Надзърна секунда, преди паякът да изстреля копринените си нишки от тях. За да я оплете в плътен пашкул.