Кулата на зората

29

Бури дебнеха Несрин и Сартак, докато прелитаха над северната част на Асимил.

Още със събуждането принцът видя тъмносините облаци и нареди на Несрин да намери сигурно място на всичкия им багаж по скалата, на която бяха пренощували. Кадара пристъпваше от крак на крак с накокошинени криле, докато златните й очи наблюдаваха връхлитащата ги буря.

На такава височина гръмотевиците отекваха във всеки камък, през всяка скална пукнатина и докато двамата със Сартак седяха притиснали гърбове към каменната стена под надвисналата канара, брулени от безмилостните ветрове, Несрин имаше чувството, че дори планината под тях трепереше. Кадара обаче се опълчваше смело на бурята, заела позиция пред тях като същинска преграда от бели и златисти пера.

Въпреки това леденият дъжд успяваше да ги докопа, смразявайки Несрин чак до костите, независимо от плътния й кожен костюм за летене и дебелото вълнено одеяло, с което я бе загърнал Сартак. Зъбите й тракаха толкова силно, че вече я болеше челюстта, и чувстваше ръцете си така вкочанени, че ги държеше под мишниците си, за да извлече поне мъничко топлина от свивките им.

Дори преди изчезването на магията, Несрин никога не бе мечтала за магически дарби. А след това, след като кралят ги забрани с укази и разпореди кошмарните гонения за някогашните им притежатели, не дръзваше даже и да помисли за магия. Напълно й стигаше да се обучава на стрелба с лък, на бой с ножове и мечове, да тренира тялото си, докато и то самото не се превърнеше в оръжие. Магията беше претърпяла поражение, повтаряше редовно на баща си и сестра си. Стоманата не я грозеше подобна опасност.

Ала сега на тази скала, където вятърът и дъждът я шибаха, докато почти не забрави какво е усещането да изпитваш топлина, Несрин започваше да си мечтае за съвсем малка искрица огън във вените си. Или поне приятелката й, Носителката на огъня, да изникне с типичната си нахакана крачка иззад ъгъла на скалата и да ги посгрее.

Елин обаче беше надалеч и в неизвестност, ако можеше да се има доверие на доклада, който бе получила Несрин. А определено можеше да му се вярва. Ключовият въпрос беше дали изчезването й заедно с целия й двор се дължеше на някоя подмолна игра на Морат, или на лично неин план.

Тъй като в Рифтхолд беше съзряла на какво е способна Елин, какви планове бе осъществила без тяхно знание… Най-спокойно можеше да заложи на кралицата. Тя се появяваше където и когато пожелаеше — в точно избран момент. Вероятно затова и я харесваше: планираше всичко толкова отдалеч, че за човек, който позволяваше на света да я смята за необуздана и безразсъдна, Елин демонстрираше завидно търпение.

И сега, докато бурята вилнееше около двама им със Сартак, Несрин се чудеше дали Елин Галантиус не си е наумила още нещо, за което не подозираха дори приближените й. Молеше се да е така. За доброто на всички им.

Но магията се бе проваляла и преди, напомни си Несрин, докато зъбите й тракаха от студ. Ето защо щеше да стори всичко по силите си да надвие Морат без нея.

Изминаха дълги часове, преди бурята да замъкне тежкия си бич към други части на света. Сартак стана на крака чак когато Кадара разпери криле и изтръска дъждовната вода от перата си. Напръска ги едно хубаво, но Несрин нямаше право да се оплаква, при положение че рукът ги беше защитил от най-яростните атаки на вихъра.

Естествено, седлото беше мокро, което допринасяше за още по-неудобния полет, докато хладовитият, свеж вятър ги носеше надолу по планинските склонове към просторните тревисти равнини под тях.

Заради неочакваното забавяне се принудиха да лагеруват още една нощ, този път в малка горичка, но пак без нито въглен за топлина. Несрин не роптаеше срещу нищо — било то студът, вкопчил се в костите й, корените, впиващи се в гърба й през шалтето, или празната яма в стомаха й, която плодовете, сушеното месо и старият хляб не можеха да запълнят.

Сартак, галантен както винаги, й отстъпи одеялата си и й предложи чисти дрехи от своите. А тя чак сега съзнаваше, че почти не го познава. Мъжът, с когото бе отлетяла към неизвестното, принцът със сулда и златоокия рук… й беше почти непознат.

Подобни неща обикновено не я притесняваха. В градската стража ежедневно се занимаваше с непознати, изпаднали в различна степен на ярост или паника. Приятните срещи бяха малко и редки, особено през последните шест месеца, когато мракът се прокрадна в града и превзе подземията му.

Но Сартак… Цяла нощ, докато трепереше от студ, Несрин се питаше дали независимо от стремежа си към нов съюз, не бе хукнала насам леко прибързано…

Тя посрещна с болезнени крайници и парещи очи сивкавата светлина на зората, процеждаща се през клоните на тънките борове. Кадара вече се пробуждаше, нетърпелива да отлети, а Несрин и Сартак си размениха броени изречения, преди да подхванат последната отсечка от пътешествието си.

Летяха от два часа през ветрове, все по-хапливи и по-хапливи, колкото по` на юг отиваха, когато Сартак рече в ухото й:

— Натам. — Той посочи на изток. — Половин ден летене натам и стигаш до северната граница на степите. Сърцето на дарганските земи.

— Често ли им гостуваш?

Той се умисли за миг. Сетне отговори над воя на вятъра:

— Те са предани на Кашин. И… на Тумелун. — Начинът, по който произнесе името на сестра си, подсказваше достатъчно. — Но някога рукините и кланът Дарган бяха едно. С конете ни муники² подгонихме руките към недрата на планината Таван. — Принцът вдигна ръка на югоизток, а Кадара се отправи към високите зъбери, сякаш впили нокти в небето. Бяха осеяни с горички, а по някои от върховете белееше сняг. — Като опитомихме руките, една част от конниците решиха да не се връщат в степите.

— Затова и толкова много от традициите ви си приличат — отбеляза Несрин, надничайки към сулда, закачен за седлото.

Очите й мигновено си припомниха чудовищното разстояние до полюшващото се, златисто море от сухи треви, прорязано от тънки, лъкатушещи рекички, и тя побърза да ги вдигне към планините отпред. Макар че почти бе свикнала с идеята за тясната граница между живота и смъртта, докато летеше на гърба на рука, на стомаха й далеч не му нравеше подсещането къде се намираха.

— Да — отговори Сартак. — Затова и рукините често се обединяват с дарганите по време на война. Бойните ни техники са различни, но в повечето случаи успяваме да се сработим.

— И земна, и въздушна кавалерия — пророни Несрин, стремейки се да прикрие интереса си. — Воювали ли сте някога?

Принцът притихна за секунда. После додаде:

— Не и в мащаби като тези по вашите земи в момента. Баща ни държи всички в империята да знаят колко щедро възнаграждава предаността. И че отвръща на съпротивата със смърт.

По гръбнака й плъзнаха ледени пръсти.

Сартак продължи:

— Вече два пъти ме изпраща да напомня на някои размирни народи как стоят нещата. — Топла въздишка до ухото й. — Отделните кланове на рукините пък са древни противници, на които съм се научил да посреднича. Доста конфликти ми се е налагало да потушавам.

„По трудния начин“, бе онова, което не поясни принцът. Вместо това отбеляза:

— Сигурно и ти си се сблъсквала с подобни неща в кариерата си на градски страж.

Тя изсумтя иронично.

— Главно патрулирах. Рядко ме повишаваха.

— И не са поверили цялото командване на толкова вещ стрелец?

Несрин се усмихна. Сладкодумец. Изпод неизменно уверената си осанка Сартак несъмнено беше безсрамен ласкател. Но тя се замисли над скрития под думите му въпрос, въпреки че знаеше отговора му от години.

— Адарлан не е толкова… широко скроен като хаганата по отношение на женското участие в стражата и армията — призна му тя. — Независимо от уменията ми, винаги повишаваха мъже. Все ме зарязваха да гния по караулните постове край стените на двореца или по оживените улици. Работата с подземния свят и благородниците поверяваха на по-изтъкнатите стражи, чиито семейства обикновено произхождаха от Адарлан.

Сестра й побесняваше при всеки подобен случай, но Несрин знаеше, че изпуснеше ли нервите си пред висшестоящите, опълчеше ли им се… Те бяха от хората, които непременно биха й казали да се благодари, че изобщо са я приели в стражата, а сетне биха й заповядали да предаде меча и униформата си. Затова Несрин предпочиташе да задържи мястото си там независимо от униженията, и то не заради заплащането, а защото малцина други стражи помагаха на изпадналите в нужда обитатели на града. В тяхно име стоеше на поста си, свела глава, докато повишаваха по-недостойни мъже.

— Хм. — Принцът пак замлъкна за миг. — Чувал съм, че не посрещат много радушно хора от чужди земи.

— Меко казано.

Изрече думите с повече омраза, отколкото бе възнамерявала. Баща й беше настоял да живеят в Рифтхолд, убеден, че столицата може да им предложи по-добър живот. Дори след като Адарлан реши да завоюва целия Северен континент, баща й остана там, колкото и да го убеждаваше майка й да се върнат в Антика, града на сърцето й. Дали от чист инат, дали от бунт срещу народа, който желаеше да го изгони, но той отказваше да си тръгне.

А Несрин се опитваше да не го вини, опитваше с цялата си воля. Сестра й не проумяваше огнения гняв, който я обземаше от време на време. Не, Делара открай време обичаше Рифтхолд, обичаше шумотевицата на града, както и това да надделява по свой начин над хапливите му обитатели. Никой не се изненада, когато се омъжи за кореняк, роден и отраснал в столицата. Истинска дъщеря на Адарлан — такава си беше сестра й. Или поне на кралството, което едно време беше и в което можеше да се превърне отново.

Кадара попадна на по-бърз вятър и се понесе по него, светът отдолу запрелита още по-шеметно, а великанската планина отпред се приближаваше все повече и повече с всеки гигантски размах на крилете й.

Сартак попита тихо:

— Случвало ли се е някога да…

— Не си струва да го обсъждаме. — Защото и до днес помнеше болката от хвърления по главата й камък, чуваше подигравките на децата. Тя преглътна и добави: — Ваше Височество.

Той се засмя гърлено.

— Значи пак реши да си послужиш с титлата ми — подхвърли той, но вместо да я мъмри повече, каза само: — Ще те помоля да не ме наричаш „принце“ или „Ваше Височество“ пред рукините.

— Ще ме помолиш или ме молиш?

Той я стисна с ръце в шеговито предупреждение.

— Години наред се мъчих да ги отуча от навика да ми предлагат копринени пантофи и да пращат слугини да ми решат косата. — Несрин се засмя. — Сред тях аз съм просто Сартак. Или „капитане“. — Додаде той.

— Капитан ли?

— Май това е поредното сходство помежду ни.

Безсрамен флиртаджия, и още как!

— Но ти властваш над всичките шест рукински клана. Те ти се прекланят.

— Така е. И когато изляза пред целия народ, съм принц. Но за Еридун, клана на семейството ми, аз съм капитан на войската. И се подчинявам на клановата майка. — Ръцете му наново я стиснаха, като че за да подчертае казаното. — И те съветвам да правиш същото, ако не искаш да те съблекат гола и да те вържат за някоя скала посред буря.

— Свещени богове!

— Аха.

— Да не би и теб…

— Да. И както ти заяви — не си струва да го обсъждаме.

Несрин обаче се засмя, изненадана да установи, че лицето я болеше от усмивки през изминалите няколко минути.

— Благодаря за предупреждението, капитане.

Планината Таван вече се издигаше като гигант от тъмносив камък пред тях, по-достолепна от всяка, която бе зървала в собствените си земи. Не че беше виждала много планини отблизо. Семейството й рядко ходеше навътре в Адарлан или съседните му кралства — главно заради натоварения график на баща й, но отчасти и защото селяците от онези райони не харесваха особено чуждоземци. Дори децата им да бяха родени на адарланска територия, и то от адарланска майка. Понякога второто ги вбесяваше още повече.

Несрин се молеше рукините да са по-приветлив народ.

Описанията на планинските лагери на рукините в историите на баща й бледнееха пред съвършената чудноватост на становете, изградени по склоновете и трите високи върха в сърцето на Таван.

Не представляваха просто съвкупност от големите, стабилни шатри, наречени гир, които конниците пренасяха из степите. Не, лагерът на клана Еридун беше изсечен в скалите, а някогашните гнезда на руките бяха превърнати в къщи, коридори и зали.

Някои от гнездата още съществуваха главно край домовете на ездачите и семействата им, за да могат птиците да долетят незабавно при нужда. Викаха ги с подсвирване или като някой изкачваше въжените стълби, прикрепени към самия камък, по които рукините се придвижваха между отделните домове и пещери, макар че в чукарите бяха изсечени и вътрешни стълбища, основно за възрастните хора и децата.

Всички домове разполагаха с широка скална площадка отпред, където кацаха руките. Тук-там в склоновете бяха издълбани прозорци, които пропускаха свеж въздух в стаите, скрити зад камъка.

Не че тукашните страдаха от недостиг на свеж въздух. Вятърът се изливаше като река между трите съседни върха, приютили родния клан на Сартак и руки с всевъзможни размери, които се рееха наоколо, размахваха златисти криле и се устремяваха стремглаво към низините. Несрин понечи да преброи жилищата, изсечени в планината, ала така и не успя. Сигурно бяха стотици. А в самите скали вероятно имаше още.

— Това… това само един клан ли е?

Първите й думи от часове.

Кадара полетя нагоре покрай ската на средния връх. Несрин се приплъзна назад в седлото, където тялото на Сартак я посрещна като топла стена. Той се приведе напред, за да я подтикне да заеме правилната поза. Бедрата му обгърнаха нейните и мускулите им се напрегнаха, докато краката му балансираха в стремената.

— Еридун е сред най-големите кланове. И е най-старият, ако може да ни се вярва.

— Може ли?

Планинският лагер около тях наистина изглеждаше на незнайна възраст.

— Всеки клан твърди, че той е най-старият и пръв сред ездачите. — Дълбок смях отекна из тялото му. — Идея нямаш какви спорове поражда темата по клановите сбирки. По-безопасно е да обидиш нечия съпруга, отколкото да му заявиш открито, че твоят клан е по-стар от неговия.

Несрин се усмихна, макар и стиснала очи заради страховитата бездна зад гърба й. Кадара се втурна уверено към най-просторната скална площадка — веранда, осъзна Несрин, когато рукът направи вираж към нея. Под огромния свод на пещерата вече стояха хора, вдигнали ръце за поздрав.

Тя долови усмивката на Сартак до ухото си.

— Това там е планинската палата Алтун, домът на клановата ми майка и семейството ми.

Алтун — „Укритие от вятъра“ в груб превод — бе по-голям от всички останали домове по трите върха, които наричаха Доргос, или Тримата певци. Самата пещера беше висока над десет метра и три пъти по-широка. В дълбините й се открояваха колони и нещо като грамаден салон.

— Това е приемната палата, където се състоят всички срещи и празненства — обясни Сартак и пак я притисна в ръцете си, когато Кадара кривна рязко.

Ако затвореше отново очи, само щеше да се изложи пред посрещачите, но…

Несрин вкопчи едната си ръка в рога на седлото, а другата в коляното на Сартак, прилепено до свивката на нейното. Пръстите й сигурно му оставяха синини.

Принцът само се засмя тихо.

— Значи прословутата стрелкиня има поне една слабост.

— Скоро ще разгадая и твоите — парира го Несрин и принцът се засмя за пореден път.

За щастие, рукът кацна плавно върху лъснатия тъмен камък на импровизираната веранда и вятърът от крилете му достигна посрещачите пред входа.

Несрин побърза да изправи гръб, отпускайки смъртоносната си хватка върху седлото и крака на принца, вперила поглед в залата с боядисани колони от резбовано дърво. Златистият им оттенък грееше на светлината от разпалените железни мангали, пръснати по плътните килими с ярки десени в зелено и червено, застилащи каменния под. Открояваше се обла маса и нещо като малък подиум до една от далечните стени. А отвъд него към недрата на планината, се проточваше коридор, смътно осветен от стенни факли и обточен с врати.

В самия център на планинската палата Алтун гореше огън.

Вдълбаната в каменния под яма бе толкова дълбока и просторна, че до огъня се стигаше по няколко широки стъпала. Приличаше на умален амфитеатър, в чиято среда вместо актьори играеха пламъци. Огнището.

Наистина достойно обитание за Крилатия принц.

Несрин изопна рамене. На верандата прииждаха още и още хора — млади и стари, всички до един широко усмихнати. Някои бяха облечени в познатите й кожени костюми за летене, други носеха дебели вълнени палта до коленете в разкошни цветове. Повечето имаха копринени ониксовочерни коси като на Сартак и загрубяла от вятъра златистокафява кожа.

— Ама че изненада! — провлачи млада жена в кобалтово-рубинено палто, потупвайки с ботуш по гладкия каменен под. Несрин си наложи да остане неподвижна, да устои на втренчения й поглед. Жената отметна през рамо едната от двете си дълги до под гърдите плитки, завързани с лентички червена кожа. — Виж ти кой е решил да зареже пухкавите си маншони и ваните с благовонни масла, за да ни навести.

Несрин си придаде спокойно изражение. Сартак обаче просто пусна поводите на Кадара, стрелна Несрин с поглед, в който ясно се четеше: „Казах ли ти?“, и отвърна на момичето:

— Не се преструвай, Борте. Признай си, че през цялото време си се молила да ти донеса от онези хубавички копринени пантофки.

Несрин прехапа долната си устна, за да възпре усмивката си, въпреки че околните не проявиха подобна сдържаност и смехът им отекна по тъмните камъни.

Борте скръсти ръце.

— Предполагам, че знаеш откъде да ми купиш, понеже и ти обичаш да носиш същите.

Сартак се засмя сърдечно, ведро.

Несрин едва се стърпя да не впери смаян поглед в него. В двореца нито веднъж не го бе чувала да се смее така.

И от нейните собствени гърди отдавна не се бе изтръгвал толкова бодър звук. Дори у чичо си и леля си се смееше сдържано, сякаш невидима преграда заприщваше веселия й смях още от дните, когато беше просто градски страж, лишен и от най-малка представа какво дебнеше в подземията на Рифтхолд.

Сартак слезе ловко от Кадара и подаде ръка на Несрин.

Именно вдигнатата ръка накара десетината посрещани да я забележат — да я огледат. Борте бе най-съсредоточена сред тях.

Проницателните й, пресметливи очи като че отчитаха познатия кожен костюм, както и липсата на чертите, които биха я белязали като една от тях.

От доста време търпеше критичния взор на околните, определено не беше новост за нея. Дори тук — в позлатената палата Алтун, сред рукините.

Пренебрегвайки протегнатата ръка на Сартак, Несрин насили скованото си тяло, преметна чевръсто единия си крак през седлото и слезе сама от гърба на рука. Коленете й изпукаха, но все пак съумя да се приземи леко. Не си позволи да докосне косата си, която несъмнено приличаше на птиче гнездо въпреки късата плитка.

В тъмните очи на Борте просветна смътна искра на одобрение и момичето посочи с брадичка към Несрин.

— Жена от Балрун в рукински одежди. Интересна гледка.

Сартак не отвърна. Само надникна към Несрин. Покана. И предизвикателство.

Ето защо тя пъхна ръце в джобовете на тесните си панталони и тръгна с небрежна походка към принца.

— Ще я подобря ли, ако ви кажа, че тази сутрин хванах Сартак да си пили ноктите?

Борте впи очи в Несрин и примигна веднъж.

Сетне отметна глава назад и прихна в смях.

Сартак измери Несрин едновременно с одобрение и обида, след което каза:

— Запознай се с клановата ми сестра Борте. Внучка и наследница на клановата ми майка Хоулун. — Той се пресегна помежду им и дръпна една от плитките на Борте. Тя го плесна през ръката. — Борте, запознай се с капитан Несрин Фалик. — А след секунда добави: — От кралската стража на Адарлан.

Мълчание. Борте вирна извитите си тъмни вежди.

Възрастен мъж в рукински одежди пристъпи напред.

— Кое е по-странно: че са назначили жена от Балрун за свой капитан, или че адарлански капитан е дръзнал да се отдалечи толкова от родината си?

Борте махна с ръка.

— Все да бърбориш и да обстрелваш хората с въпроси — нахока го тя. За смайване на Несрин мъжът се стресна и затвори уста. — Истинският въпрос е… — Тя се подсмихна дяволито на Сартак. — Като пратеник или като булка идва?

Цялото й старание да запази хладнокръвното си, невъзмутимо изражение рухна и Несрин зяпна срещу момичето.

— Борте! — сряза я Сартак.

Борте се ухили вещерски.

— Сартак никога не води толкова красиви дами у дома. Нито от Адарлан, нито пък от Антика. Внимавай, като се разхождаш по ръба на скалите, капитан Фалик, защото някоя от тукашните девойки може да те бутне.

— Мога ли да го очаквам и от теб? — поинтересува се със спокоен глас Несрин, колкото и да пареше лицето й.

Борте се намръщи.

— Едва ли.

Неколцина от присъстващите се засмяха отново.

— Борте ми е кланова сестра — обясни Сартак, повеждайки Несрин към скупчените столове с ниски облегалки до ръба на огнището, — а това е равностойно на кръвна роднина. Като истинска сестра ми е.

Дяволитата усмивка на Борте избледня и тя закрачи до принца.

— Как е семейството ти?

Лицето на Сартак остана неразгадаемо, с изключение на притаената искра в тъмните му очи.

— Заети са — подхвърли вместо истински отговор.

Борте кимна, сякаш познаваше добре настроенията и склонностите му, и не каза нищо повече, докато Сартак настаняваше Несрин в резбован, боядисан дървен стол. Топлината от бумтящия огън беше прекрасна и тя едва не простена блажено, опъвайки премръзналите си крака към нея.

Борте изсъска:

— Не можа ли да намериш на възлюбената си чифт нормални ботуши, Сартак?

Принцът изръмжа предупредително, а Несрин надзърна свъсено към ботушите си от мека кожа. Бяха по-скъпи, отколкото тя самата би си купила някога, но Дориан Хавилиард беше настоял. „Част от униформата“, бе й намигнал.

Зачуди се дали новият крал още се усмихваше така лесно, дали харчеше така щедро, където и да се намираше.

Несрин стрелна очи към ботушите на Борте, които бяха по-твърди и обточени с дебела овча кожа. Определено по-подходящи за хладовития планински климат.

— Сигурен съм, че ще изровиш един чифт отнякъде — каза Сартак на кленовата си сестра и Несрин се извърна в стола си, когато двамата се насочиха обратно към Кадара.

Хората се струпаха около принца, бъбрейки помежду си твърде тихо, за да може да ги чуе Несрин от другия край на скалната зала. Той им отговаряше с искрена усмивка на уста, докато подаваше раниците им на най-близките хора и разседлаваше Кадара.

Накрая я погали по врата, тупна я силно от едната страна на тялото и златният рук отлетя в открития въздух отвъд входа на пещерата.

Несрин се замисли дали да не отиде при тях, за да им помогне с багажа, който вече носеха към коридора в единия край на просторната зала, но топлината, пълзяща нагоре по тялото й, сякаш изцеждаше силите от краката й.

Когато всички се разпръснаха, Сартак и Борте пак се появиха в полезрението й, ала в същия миг забеляза и мъжа, седнал до мангала в отсрещния край на залата. Върху дървената масичка до стола му се забелязваше чаша, от която се виеше пара, и макар в скута му да имаше разгърнат свитък, бе заковал поглед в нея.

Несрин не знаеше кое я впечатли повече: че въпреки тъмната му кожа, видимо не произхождаше от Южния континент; че късата му кестенява коса го отличаваше от рукините с дългите им копринени плитки; или че жакетът и панталонът му бяха в адарлански стил.

Кинжалът на хълбока му беше единственото му оръжие и независимо от широките си плещи и здраво телосложение, не излъчваше типичната самоувереност и безпощадния апломб на воин. Изглеждаше на около четирийсет и няколко години, а в ъгълчетата на очите му бледнееха светли линии, навярно от дълго примижаване срещу слънцето или вятъра.

Борте поведе Сартак покрай огнището, покрай множеството колони, право при мъжа, който се изправи на крака и му се поклони. На ръст беше горе-долу колкото Сартак и дори от другия край на залата, въпреки пращенето на огъня и воя на вятъра, Несрин го чу да казва на нескопосан халха:

— За мен е чест, принце!

Борте изсумтя.

Сартак просто му кимна отривисто и отвърна на северния език:

— Разбрах, че гостувате на клановата ни майка от няколко седмици.

— Да, беше така великодушна да ме приветства тук. — Прозвуча леко облекчен, задето принцът премина на родния му език. Пак надникна към Несрин, а тя дори не се престори, че не слуша. — Случайно подочух нещо за капитан от Адарлан.

— Капитан Фалик отговаря за кралската стража.

Без да отлепя очи от Несрин, мъжът процеди:

— Така значи.

Несрин просто улови погледа му от своя край на залата.

Давай! Зяпай колкото си щеш!

Сартак попита рязко:

— Как се казвате?

Мъжът провлачи погледа си обратно към принца.

— Фалкан Енар.

Борте се обърна към Сартак на халха:

— Търговец е.

А ако идваше от Северния континент… Несрин стана и се насочи към тях с почти безшумни стъпки. Постара се Фалкан да забележи колко са безшумни, докато я наблюдаваше неотлъчно, обхождайки я с очи от глава до пети. Да забележи, че гъвкавите й движения не са просто женска дарба, а умение, придобито, за да се прокрадва незабелязано към целите си.

В мига, в който го осъзна, Фалкан сякаш застина. И разбра, че кинжалът на хълбока му не би го спасил от нея, ако проявеше безразсъдството да го извади.

Дотук добре. Това го правеше по-умен от доста мъже в Рифтхолд. Спирайки на небрежно разстояние от него, Несрин го попита:

— Имате ли новини?

От такова разстояние очите, които бе взела за тъмни, се оказваха сапфирени. Мъж, чието лице навярно е било белязано от сравнителна красота през младините му.

— Новини за какво?

— За Адарлан. За… каквото и да било.

Търговецът я изучаваше с удивителна неподвижност, вероятно навикнал да отстоява интересите си при сделки.

— Ще ми се да имах какво да ви кажа, капитане, но вече от две години пребивавам на Южния континент. По всяка вероятност сте по-осведомена от мен самия.

Прикрит въпрос.

И такъв, който щеше да остане без отговор. Несрин нямаше намерение да раздухва вестите за съдбата на кралството си на всеослушание. Ето защо просто сви рамене и се завъртя обратно към огнището в отсрещния край на залата.

— Преди да напусна Северния континент — подхвана Фалкан, — млад мъж на име Уестфол беше капитан на кралската стража. Вие ли сте поели поста му?

Трябваше да внимава. Много, много трябваше да внимава какво му разкрива. На него, а и на всички останали.

— Сега лорд Уестфол е Ръка на крал Дориан Хавилиард.

Лицето на търговеца увисна от смайване. Тя разчете всеки издайнически знак по него. Нямаше радост, нито облекчение, но не съзря и гняв. Единствено… изненада. Откровена, неприкрита изненада.

— Дориан Хавилиард е крал на Адарлан?

Несрин вирна вежди и Фалкан поясни:

— В пустошта съм от месеци. Научавам всичко със закъснение. И рядко.

— На странно място продавате стоката си — отбеляза Сартак.

Несрин беше склонна да се съгласи с него.

Фалкан се усмихна стегнато на принца. Мъж с тайни, значи…

— Дълго сте пътували — намеси се Борте, хвана Несрин под ръка и я завъртя към смътно осветения коридор. — Капитан Фалик има нужда да се подкрепи. И да се изкъпе.

Несрин не знаеше дали да благодари на младата жена, или да й се ядоса, задето ги прекъсваше, но… Наистина чувстваше стомаха си като болезнено празна яма. А и от доста време не се бе къпала.

Нито Сартак, нито Фалкан понечи да ги спре, макар че продължиха да разговарят тихо, докато Борте я водеше към коридора, прокаран право към сърцето на планината. От двете му страни имаше дървени врати, а през онези, които бяха отворени, се виждаха малки спални — дори скромна библиотека.

— Странен мъж е — заяви й Борте на халха. — Баба ми отказва да разкрие защо е дошъл, какво търси тук.

Несрин вдигна вежда.

— Може би идва да търгува?

Борте поклати глава, отваряйки една от вратите в средата на коридора. Малката стаичка отвъд нея съдържаше тясно легло, сандък за багаж и дървен стол. До далечната стена имаше леген за миене с кана и купчина меки наглед дрехи.

— Нямаме стоки за продан. Обикновено ние сме търговците, ние разнасяме стоки из континента. Не точно нашият клан, но някои от другите… Пещерите им са пълни с богатства от всевъзможни земи. — Тя побутна с пръста на единия си крак разнебитеното легло и сбърчи чело. — Не като тоя стар боклук.

Несрин се засмя.

— Тогава може би иска да ви помогне в търговията.

Борте се завъртя и плитките й се люшнаха.

— Не. Не се среща с никого, нито пък проявява интерес в тази насока. — Тя сви рамене. — Не че има значение. Важното е, че е тук.

Несрин скъта късчетата информация в паметта си. Не й приличаше на моратски пратеник, но кой знае докъде се простираше вече ръката на Ераван. Щом бе достигнала Антика, нищо чудно да бе проникнала и навътре в континента. Трябваше да е нащрек — Сартак несъмнено вече беше.

Борте заусуква крайчеца на едната си плитка около показалеца си.

— Видях как го гледаш. И ти не вярваш, че е дошъл по работа.

Несрин се замисли доколко беше безопасно да разкрие истината и в крайна сметка реши да отвърне възможно най-мъгляво.

— В странни времена живеем. Научила съм се да не вярвам на думи. А и нищо не е такова, каквото изглежда.

Борте пусна плитката си.

— Никак не е странно, че Сартак те води у дома. Звучиш точно като него.

Несрин прикри усмивката си и не сподели, че намира коментара й за комплимент.

Борте изсумтя и махна с ръка към стаята.

— Не е изискано като двореца на хагана, но е по-добре от скапаните шалтета на Сартак.

Несрин се усмихна.

— Май всяко легло е за предпочитане пред тях.

Борте на свой ред се подсмихна.

— Одеве говорех сериозно. Необходима ти е вана. И гребен.

Несрин най-сетне вдигна ръка към косата си и направо изтръпна. Беше същинско гнездо от възли. С колко ли мъки щеше да разплете плитката…

— Дори Сартак се сплита по-добре от теб — подразни я Борте.

Несрин въздъхна.

— Колкото и да се стараеше да ме научи сестра ми, хич не ме бива в тези неща. — Тя й намигна. — Защо според теб ходя с толкова къса коса?

Сестра й действително едва не припадна, когато един следобед Несрин се прибра с коса до ключиците. По онова време беше само на петнайсет и оттогава не я пускаше по-дълга — отчасти за да дразни Делара, която още й се цупеше, и отчасти защото много по-лесно се поддържаше. По-добре се справяше с мечове и стрели, отколкото с косата си. Пък и едва ли щяха да я посрещнат подобаващо в казармите, ако се появеше с хубавичка прическа.

Борте й кимна отривисто, сякаш и тя току-що съзнаваше причината.

— Преди следващия ти полет ще ти я сплета както трябва. — Сетне посочи към дъното на коридора, към тясно стълбище, потънало в сумрак. — Баните са натам.

Несрин се подуши и настръхна.

— Ох, ужас!

Борте се ухили.

— На Сартак сигурно са му сълзели очите.

Несрин се засмя и тръгна след момичето към баните, където се надяваше да я очаква вана с вряла вода. След малко отново усети пронизителния, преценяващ поглед на Борте и попита рязко:

— Какво?

— Отраснала си в Адарлан, нали?

Несрин обмисли въпроса й, както и причината да го зададе.

— Да. Родена и отраснала в Рифтхолд, макар че семейството на баща ми е от Антика.

Борте помълча в продължение на няколко крачки. Но щом слязоха по тясното стълбище и влязоха в слабо осветеното помещение, момичето й се усмихна през рамо.

— Тогава добре дошла у дома!

Несрин се питаше дали тези думи не бяха най-красивите, които някога бяха чували ушите й.

Баните се състояха от древни медни вани, които трябваше да се пълнят чайник по чайник, ала Несрин с удоволствие се потопи в едната.

Час по-късно, най-накрая смогнала да разреше косата си, вече седеше пред масивната обла маса в голямата зала и се тъпчеше с печено заешко, облечена в чифт от дебелите, топли дрехи на Борте. Кобалтовосините и нарцисовожълти бродерии по ръкавите привличаха вниманието й не по-малко от платата с печени меса, поставени пред нея. Прекрасни дрехи — плътни и уютно топли независимо от хлада в палатата, който огньовете не успяваха да надвият напълно. А краката й… Борте наистина й бе намерила чифт от ботушите с подплата от мека вълна.

Сартак седеше до Несрин на празната маса, също толкова мълчалив и явно също толкова гладен, защото се хранеше с подобен на нейния ентусиазъм. Още не се беше изкъпал, но пък бе сплел наново разрошената си от вятъра коса и сега дългата му плитка се спускаше през средата на мускулестия му гръб.

Когато коремът й започна да се запълва и пръстите й позабавиха темпото, Несрин надникна към принца. Видя го да се усмихва леко.

— По-вкусно е от грозде и осолено свинско, а?

Тя посочи с брадичка костите в чинията си, а после и омазнените си пръсти. Бяха подправили месото великолепно.

— Клановата ми майка не е тук — заяви той с угасваща усмивка.

Несрин спря да се храни. Бяха дошли да търсят съвет от тази жена, а…

— Борте твърди, че ще се върне утре или вдругиден.

Тя зачака пояснение. Мълчанието можеше да е също толкова красноречиво, колкото и въпросите.

Сартак избута чинията си и опря ръце на масата.

— Съзнавам, че времето те притиска. Ако можех, лично щях да тръгна да я търся, но дори Борте не знае къде е отишла. Хоулун… често се пуска по течението. Понася вятърът конската грива на сулда й в някоя посока… и тя хуква с рука си натам. Опитаме ли да я спрем, най-многото да изядем по някой удар със сулда.

Той махна към рафта с копия до входа на пещерата. Неговият собствен сулд беше сред тях.

Несрин се усмихна.

— Май е интересна жена.

— О, да! В някои отношения ми е по-близка от…

Гласът му заглъхна и той поклати глава. От собствената му майка. Несрин наистина не го беше видяла да се държи така свободно и шеговито с братята и сестрите си, както с Борте.

— Мога да почакам — отвърна накрая тя, мъчейки се да прикрие смущението си. — Лорд Уестфол се нуждае от още време за лечението си, пък и му казах, че няма да ме има три седмици. Мога да почакам още ден-два.

Но моля ви, богове, нито миг повече!

Сартак кимна и почука с пръст по древното дърво на масата.

— Тази вечер ще си починем, а утре… — Върху устните му изплува лека усмивка. — Какво ще кажеш утре да те разведа наоколо?

— За мен ще е чест.

Усмивката му се разшири.

— Може и да постреляме с лък. — Той я огледа с настойчивост, която я накара да се размърда смутено в стола си. — Аз самият определено нямам търпение да премеря сили със Стрелата на Неит, а съм убеден, че същото важи и за мнозина от младите ни воини тук.

Несрин избута чинията си и вирна вежди.

— Чували са за мен?

Той се ухили.

— Да кажем, че съм ги запознал с някоя и друга история за теб при последното ми идване. Според теб защо ни посрещнаха толкова много хора? Уверявам те, че заради мен не си правят труда да довлекат задниците си дотук.

— Но Борте се държеше така, сякаш никога…

— Да не смяташ, че изобщо с някого се държи учтиво?

Нещо дълбоко в нея се стопли.

— Не. Но как са разбрали, че идвам?

Усмивката му беше самото олицетворение на владетелската арогантност.

— Ден преди да поемем насам, им изпратих вест, че най-вероятно ще ме придружиш.

Несрин зяпна насреща му, неспособна да запази маската на спокойствието.

Сартак се изправи и събра чиниите им.

— Казах ти, че се молех да дойдеш с мен, Несрин Фалик. Ако се появях сам, Борте щеше да ми се подиграва цял живот.