Кулата на зората

40

Стоенето на нозе и изминаването на няколко крачки не беше като да си върне всички физически способности.

Следващата седмица го доказа. Ирен продължи да се бори със злото, вкопчено в гръбнака на Каол — най-отдолу, в самата му основа, обяснила му бе тя, — като именно това не му позволяваше да постигне пълна подвижност. Бягането, сериозните подскоци, ритането: все още бяха немислими. Но благодарение на стабилния дървен бастун, който му подсигури Ирен, успяваше да се изправи на крака и да върви.

А дори това беше същинско чудо.

На сутрешните тренировки с Хашим и стражите отиваше с количката и бастуна, за да е подготвен за случаите, когато се преуморяваше и нямаше сили да се върне на крака до апартамента си. Ирен присъстваше на първите уроци след изправянето му, инструктирайки Хашим на кои части от краката му да наблегне, за да трупат мускули, с чиято помощ щеше да се стабилизира допълнително. Беше сторила същото и за Шен, сподели му Хашим една сутрин — идвала бе да следи първоначалните му тренировки след злополуката.

Ето защо Ирен беше там и го наблюдаваше иззад страничната линия на площадката онзи ден, когато Каол за пръв път грабна меча и излезе на дуел с Хашим. Макар и с бастуна в едната ръка.

Нито смогваше да запази равновесие за дълго време, нито пък можеше да разчита на краката си, но все пак съумя да нанесе няколко успешни удара. Освен това бастунът се оказваше нелошо оръжие, ако боят опреше до него.

Когато дуелът приключи и Каол се върна при Ирен, отпуснал цялото си разтреперано тяло на бастуна, тя го гледаше с ококорени очи.

Руменината по лицето й не беше само от горещината, осъзна той с немалко мъжко задоволство. А когато си тръгнаха от площадката, вървейки бавно през прохладните коридори на двореца, тя го издърпа зад завесата на една ниша и го целуна.

Облегнат на някакъв рафт за опора, той обходи с ръце цялото й тяло, пищните извивки и финия й кръст, заплитайки ги накрая в буйните й, тежки коси. Тя го целува дълго, задъхана и жадна, а накрая облиза потта от шията му.

Каол простена толкова шумно, че далеч не се изненадаха, когато след минута един слуга дръпна рязко завесата, сякаш дошъл да нахока двама палуващи работници.

Ирен пребледня, позаглади дрехите си с длани и помоли засрамения слуга да не казва нищо. Той я увери, че ще си мълчи, но тя се почувства разтърсена от случката и спазваше почтително разстояние от Каол през останалата част от пътя им.

Спазваше го и през дните оттогава. А това подлудяваше Каол.

И все пак я разбираше. Заради нейното положение — както в Торе, така и в двореца, се налагаше да са по-внимателни. По-предпазливи.

А тъй като Каджа постоянно се навърташе в апартамента му…

Той държеше ръцете си настрана от нея. Независимо от факта, че тя редовно докосваше гърба му със своите, с лечебната си сила, докато се бореше неуморно с онази последна стена от мрак.

Искаше му се да й каже… обмисляше да й каже, че вече е направила достатъчно, че няма против да прекара остатъка от живота си с бастун. Беше му дала повече, отколкото някога се бе надявал да получи.

Защото виждаше стражите всяка сутрин. Виждаше оръжията и щитовете им.

И често мислеше за войната, стоварила се върху приятелите му. Върху родината му.

Дори да се върнеше без армия, щеше да намери начин да излезе на бойното поле. Поне вече можеше да язди, да се бори заедно с тях.

Да се бори… за нея.

Разсъждаваше върху това, докато отиваха на вечеря седмица по-късно. С бастуна пътят му отнемаше по-дълго от обичайното, но той се любуваше на всяка допълнителна секунда с нея.

Тя бе облякла лилавата си рокля — любимата му, а наполовина вдигнатата й коса беше леко бухнала от необичайно влажния ден. Ала Ирен му се струваше някак тревожна, неспокойна.

— Какво има?

Хаганското семейство не бе проявило особен интерес, когато за пръв път влезе в залата на собствените си крака. Поредното, ежедневно чудо на Торе, макар че самият Урус похвали Ирен, която му се усмихна сърдечно. Него обаче напълно игнорира, както правеше още от онази злополучна среща.

Ирен потри белега на шията си, сякаш я болеше. Каол не я разпитваше за него — не желаеше да знае. Защото узнаеше ли… Сигурно щеше да се отклони от войната, колкото да издири виновника и да го погребе.

— Убедих Хасар да ми организира тържество — пророни тя.

Той изчака да подминат групичка слуги, преди да попита:

— По какъв повод?

Тя въздъхна.

— Заради рождения ми ден. След три дни е.

— Рожденият ти ден?

— Да, сещаш се, когато хората празнуват деня на раждането си…

Каол я сръчка с лакът, а гръбнакът му поддаде при рязкото движение. Той се подпря на бастуна и дървото простена.

— Не предполагах, че дяволиците почитат подобни традиции.

Тя му се оплези.

— Да, почитаме ги.

Каол се ухили.

— И си я помолила да ти спретне тържество?

Като се имаше предвид как бе протекло последното… като нищо този път щеше да е от хората, оттеглящи се към притъмнелите си спални. Особено ако Ирен отново се появеше с онази рокля.

— Не точно — отвърна загадъчно Ирен. — Споменах й, че рожденият ми ден наближава… и колко скучни са твоите планове…

Той се засмя.

— Колко самонадеяно от твоя страна.

Тя запърха с мигли.

— Освен това май вметнах, че за целия ми престой тук нито веднъж не съм стъпвала в пустинята и обмислям да си направя едно пътешествие, но ще ми е много мъчно да не празнувам с нея…

— А тя вероятно ти е предложила един оазис, притежание на семейството й?

Ирен измънка в потвърждение.

— Една малка екскурзийка до Аксара, или по точно, до постоянния им лагер в оазиса. Само на половин ден езда на изток оттук.

Изглежда, че все пак лечителката я биваше да плете мрежи. Но…

— Там ще е истинска пещ в тази част на годината.

— Принцесата желае увеселение в пустинята. И ще го получи. — Тя задъвка вглъбено долната си устна и сенките отново затанцуваха по лицето й. — Успях да я поразпитам за Аксара. За историята на мястото. — Каол се приготви за неприятна новина. — Хасар се отегчи, преди да ми е разказала кой знае колко, но се носели слухове, че оазисът се ширел върху град на мъртвите, че руините били просто портата към него. Тъй като не искали да безпокоят мъртъвците, не се отдалечавали от потока, не навлизали в джунглата около него.

Нищо чудно, че имаше толкова разтревожен вид.

— Значи няма само пещери.

— Явно Ноуша е имала нещо друго наум; може пък да има и пещери, пълни с ценна информация. — Тя въздъхна. — Е, ще видим. Прозявах се през цялото време, докато ми разправяше историята, така че едва ли ще се зачуди защо съм я попитала.

Каол я целуна по слепоочието — само докосна бързо кожата й с устни, за да не го види някой.

— Умната ми Ирен.

— Исках да ти кажа миналата седмица, но ти взе че се изправи на крака, а аз напълно забравих. Май хич не ставам за придворна заговорница.

Той плъзна свободната си ръка в дълга милувка надолу по гръбнака й. И малко под него.

— Имахме си други занимания. — Лицето й придоби красив нюанс на розовото и в този момент му дойде една идея. — Този път честно: какво искаш за рождения си ден? И кой е поред?

— Двайсет и втори. И не знам. Ако не беше изникнал този повод, надали щях да го спомена.

— Нямаше да ми кажеш за рождения си ден?

Тя сбърчи гузно чело.

— Реших, че си имаш достатъчно грижи, за да мислиш за някакъв си личен празник.

Ирен пъхна ръка в джоба си, стисвайки нещото, за което така и не я беше попитал.

Доближиха шумотевицата от вечерящите в тържествената зала. Каол погали пръстите й със своите. Безмълвната му молба я подтикна да спре насред централния коридор, където вече ги подминаваха слуги и везири.

Каол се приведе към нея, подпирайки се на бастуна си.

— Надявам се, че поне съм поканен на пустинното тържество?

— О, да. Заедно с всичките ми останали любимци: Аргун, Кашин и шепа приветливи везири.

— Радвам се, че съм попаднал в списъка, като се има предвид колко ме мрази Хасар.

— Не. — Очите й притъмняха. — Ако те мразеше, едва ли още щеше да си жив.

Свещени богове! С каква жена се беше сприятелила…

Ирен допълни:

— Поне и Рения ще присъства, но Дува не бива да стои в такава горещина, а съпругът й не би я оставил. Сигурна съм, че щом пристигнем, колкото и информация да ни чака там, ще ми се прииска и аз да съм си намерила подобно оправдание.

— Имаме няколко дни до тържеството. Може да се уреди.

Бяха й необходими няколко секунди да осмисли коментара му. Поканата и скрития й смисъл. Лицето й пламна очарователно и тя го плесна през ръката.

— Немирник такъв!

Каол се засмя и хвърли поглед към един тъмен ъгъл надолу по коридора. Ирен обаче прошепна:

— Не можем.

Не говореше за глуповатата му шега, а за копнежа, който несъмнено съзираше в очите му. И онзи, който той виждаше да кипи в нейните.

Той подръпна жакета си.

— Е, ще опитам да ти измисля подарък, съизмерим с цял пустинен оазис, но не разчитай особено.

Тя го хвана под ръка — просто лечителка, съпровождаща пациент до масата.

— Имам си всичко потребно — отвърна му простичко.