Кулата на зората

46

Това чувство я срина, разнищи я, възроди я.

Часове по-късно, отпуснала глава върху гърдите на Каол, заслушана в ритъма на сърцето му, Ирен още не знаеше как да опише случилото се помежду им. Не физическото единение, не талазите на удоволствие, а просто усещането да бъде с него. Да се озове на своето предопределено място в света.

Дори не бе подозирала, че може да се чувства така. Бързият й, не особено вълнуващ и мимолетен досег със секса от миналата есен далеч не я беше подтикнал да търси още. Този път обаче…

Каол се бе постарал да й достави наслада. Многократно. Преди той да открие своята.

А и нещата, които я караше да изпитва…

Не само с тялото си, но и с цялата си същност…

Тя притисна лениво устни към изваяните му, мускулести гърди, любувайки се на нежните линии, които чертаеше с пръсти по гръбнака й.

Изпълваха я спокойствие, радост, доволство, както и знанието, че каквото и да следваше по-нататък… Каол нямаше да се отдръпне. Нямаше да се прекърши. Ирен зарови лице в гърдите му.

Даваше си сметка, че е опасно да се отдава на подобни мисли. Наясно беше, че е прочел всичко в очите й, когато му поднесе сърцето си, без да отрони и дума. Ала гледайки медальона, който така грижовно й бе направил… Инициалите й бяха красиво гравирани, но планините и океанските вълни… Изумително творение на майстор бижутер от Антика.

— Не го постигнах съвсем сама — промълви до кожата му тя.

— Хмм?

Ирен плъзна пръсти по извивките на корема му, преди да се надигне на лакът, за да погледне лицето му в сумрака. Фенерите отдавна бяха изгаснали и над лагера се бе спуснала тишина, пропита от жуженето на насекомите по палмовите дървета.

— Не стигнах сама дотук. Планините прекосих сама, да, но моретата… Един човек ми помогна.

Интерес разбуди блажено притворените му очи.

— Така ли?

Тя хвана медальона с пръсти. Между изблиците на страст, когато бе станала, за да премести бастуна му на удобно разстояние от леглото, беше пъхнала малката бележка вътре. Събрала се бе идеално под капачето.

— Докато работех в Иниш, отчаяна, че никога няма да си тръгна, срещнах една непозната в хана. Тя беше… всичко, което аз не бях. Всичко, което бях забравила. Чакаше кораб и през трите си нощи там като че ли искаше местните отрепки да й се нахвърлят, абсолютно си търсеше боя. Но от мен седеше настрана. Една нощ останах да почистя пивницата и…

Ръката на Каол се напрегна върху гърба й, но той не каза нищо.

— Едни наемници, които ми бяха създавали неприятности по-рано същата вечер, ме пресрещнаха в тъмната уличка до хана.

Той застина до нея.

— Мисля, че… знам, че искаха да… — Тя се отърси от ледената хватка на ужаса, която я полази дори след толкова години. — Жената, или момичето, се намеси, преди даже да опитат. Тя… справи се с тях. А като приключи, ме научи на самоотбрана.

Ръката му отново замилва гърба й.

— Значи така си усвоила уменията.

Ирен прокара пръсти по белега на шията си.

— Но дойдоха други наемници, приятели на първите. Единият опря нож в гърлото ми, за да я накара да пусне оръжията си. Тя отказа. А аз използвах наученото от нея, за да го обезоръжа.

Каол подсвирна впечатлено и дъхът му развя косата й.

— Оказа се, че нарочно ме бе подложила на изпитание. Още в самото начало видяла втората група нападатели, но искала да натрупам истински опит в „контролирана среда“. За пръв път чувах такава нелепица. — До ден-днешен не можеше да прецени дали онази непозната беше гениална, или просто умопомрачена. А може би и двете. — Но тя ми каза… каза ми, че било по-добре да страдам по улиците на Антика, отколкото по тези на Иниш. И че ако искам да дойда тук, трябва да го сторя; че ако желая нещо, каквото и да било, трябва да си го взема. Каза ми да се боря за нещастния си живот.

Ирен отмести няколко кичура потна коса от очите му.

— Позакърпих я и тя пое по пътя си. А като се върнах в стаята си… открих кесия със злато. И златна брошка с рубин колкото яйце на червеношийка. За да си платя корабния билет дотук и таксата за обучение в Торе.

Той примигна изненадано. Тя прошепна с пресеклив глас:

— Мисля, че беше богиня. Не мога да си представя човек да извърши подобно нещо. Имам още малко злато, а брошката… Така и не я продадох. У мен е и до днес.

Каол стрелна свъсено медальона, сякаш се опасяваше, че не е улучил размера.

Ирен побърза да добави:

— Не това нося в джоба си. — Той вирна вежди. — Напуснах Иниш същата сутрин. Взех златото и брошката и се качих на кораба. Така че — да, прекосих онези планини сама, но Тясното море… — Тя проследи с показалец вълните, гравирани върху медальона. — Тясното море го прекосих с нейна помощ. Уча жените от Торе, защото тя ми заръча да споделям знанията си с всяка жена, готова да ме изслуша. Защото така поне донякъде й се отплащам за добрината.

Ирен провлачи палеца си по инициалите върху капачето на медальона.

— Така и не разбрах името й. Остави ми само бележка от две изречения. „За да стигнеш, където трябва — и малко отгоре. Светът се нуждае от повече лечители.“ Това държа в джоба си: мъничко парче хартия. И вече е тук. — Тя потупа с пръсти медальона. — Допускам, че звучи глупаво, но някак ми дава кураж. И днес, и в най-трудните дни от живота ми.

Каол отметна косата от челото й и го целуна.

— Изобщо не звучи глупаво. И която и да е била тя… Вечно ще съм й признателен.

— Аз също — пророни Ирен. Той впи устни в долната й челюст и пръстите на краката й се свиха. — Аз също.