Кулата на зората

61

Ирен броеше всяка стъпка. Не че това помагаше, но мозъкът й просто редеше числата в безкрайна сметка.

Едно, две, три… Четирийсет.

Триста.

Четиристотин двайсет и четири.

Седемстотин двайсет и едно.

Слизаха все по-надолу и по-надолу, взирайки се във всяка сумрачна пътека между рафтовете с книги, всяка ниша и читалня, всяко тъмно кътче по пътя си. Нищо.

Единствено ученички, потънали в притихнало четене. Мнозина от тях вече се приготвяха да си тръгват. Котки на Баст не се мяркаха никъде — нито една.

Осемстотин и трийсет.

Хиляда и три.

Стигнаха най-долния етаж на библиотеката, където светлината бе по-смътна. Сънлива. А сенките — по-живи. Ирен виждаше лица във всичките.

Каол крачеше неустрашимо напред и мечът му проблясваше като живак.

Температурите спадаха. Лампи се срещаха все по-нарядко.

Книгите с кожени подвързии започваха да отстъпват място на крехки свитъци. Свитъците — на гравирани плочи. Каменни ниши заменяха дървените рафтове. Мраморният под ставаше: все по-грапав. Стените също.

— Тук — прошепна Каол и я спря, вдигайки меча си.

Проходът пред тях беше осветен от една-единствена свещ, закрепена да гори на земята.

По протежението му се виждаха четири врати.

Не врати, а масивни каменни дискове. Три от тях бяха по местата си, но четвъртият… Беше търкулнат встрани и входът зад него зееше отворен. Поредната самотна свещ гореше пред камъка, осветявайки едва-едва тъмнината отвъд.

Тунел. По-дълбок от Утробата — от всеки етаж на Торе.

Каол посочи грубия пръстен под на мрачния проход.

— Следи. Два чифта. Едни до други.

По неравната повърхност наистина личаха дири.

Той се завъртя към нея.

— Ти ме чакай тук, аз ще…

— Не. — Каол претегли категоричния й отказ, стойката й, а Ирен добави: — Заедно. Тръгваме заедно.

Той се замисли за момент, след което кимна. Поведе я предпазливо към тунела, показвайки й къде да стъпва, за да не хрущят рехавите парчета твърда пръст под краката й.

Свещта като че ги зовеше до открития вход на тунела. Маяк. Покана.

Каол насочи меча си към непроницаемия проход и светлината от свещта затанцува по острието му.

Виждаха се само отронени парчета камък и безкраен мрак.

Ирен вдиша през носа си и издиша през устата. Хафиза. Хафиза беше тук. Ранена, или по-лошо…

Каол я хвана за ръката и я поведе към непрогледната тъма.

Незнайно колко минути вървяха мълчаливо. Докато светлината от самотната свещ зад тях не се изгуби напълно — и не се появи втора. Чезнеща, слаба. Сякаш идеше иззад далечен ъгъл.

Сякаш някой ги чакаше.

Каол знаеше, че е капан.

Знаеше, че Върховната лечителка не е била мишената, а стръвта. Ала ако закъснееха…

Нямаше да го позволи.

Запрокрадваха се към втората свещ, чиято светлина ги призоваваше подобно на звънец за вечеря.

Той обаче продължаваше напред, водейки Ирен след себе си.

С всяка тяхна стъпка светлината се проясняваше.

И не идваше от свещ. Златисто сияние извираше от прохода иззад ъгъла. Позлатяваше каменната стена отсреща.

Ирен опита да ускори крачка, но той не й разреши. Трябваше да са тихи като смъртта.

Макар че онзи, който ги дебнеше, несъмнено вече бе наясно, че приближават.

Достигнаха завоя и Каол огледа внимателно отражението на светлината по отсрещната стена, търсейки сенки, трептене. Но имаше само светлина.

Надникна зад ъгъла. Ирен също.

И дъхът й секна. Каол се беше нагледал на доста неща през изминалата година, но това…

Помещението бе голямо колкото цялата тронна зала в двореца на Рифтхолд, ако не и по-просторно. Резбовани колони подпираха тавана, губейки се в сумрака отгоре, а стълбище отвеждаше надолу към пода на скалната зала. Каол се досети защо светлината позлатяваше така стените.

Пламъците на множеството запалени факли по тях се отразяваха в… злато.

Цялото богатство на някоя древна империя бе струпано в помещението. Ковчежета, статуи и бижута от чисто злато. Брони. Мечове.

А сред всичкото това съкровище бяха разпилени саркофази. Не от злато, а от непробиваем камък.

Гробница — и съкровищница в едно. А в дъното, издигната върху висок подиум…

От гърлото на Ирен се изтръгна тъничък звук при вида на окованата върху златен трон Върховна лечителка. Устата й беше запушена. Ала не тя, а жената, застанала до нея с нож върху заобления си корем, накара кръвта на Каол да се смръзне.

Дува. Вече най-малката дъщеря на хагана.

Усмихна им се, като я приближиха, и изражението, изписано по лицето й, не бе човешко, а…

Валгско.