Кулата на зората

68

Каол Уестфол не приемаше нито една своя стъпка за даденост. Дори онези, с които стигаше до най-близката кофа, за да изхвърли съдържанието на стомаха си през първите дни по море.

Но едно от преимуществата да пътуваш с лечителка беше, че Ирен лесно успокояваше измъчения му стомах. А след две седмици на кораба, през които заобикаляха на косъм свирепи бури „корабометежници“, както ги наричаше капитанът… стомахът най-сетне му прости.

Един ден намери Ирен при парапета на носа, приковала очи в сушата. Или в посоката, откъдето щеше да изникне сушата, ако дръзнеха да я доближат. Следваха бреговата линия на континента си отдалеч, а по време на срещата с капитана преди броени минути бе разбрал, че се намират някъде край Северен Ейлве. Близо до границата с Фенхароу.

От Елин и армадата й нямаше никаква диря, но все пак доста време се бяха забавили в Антика.

Каол изтласка тези мисли от ума си, прегърна Ирен през кръста и я целуна по извивката на шията.

Тя дори не застина от неочаквания допир в гръб. Сякаш бе научила ритъма на стъпките му. Сякаш и тя самата не взимаше никоя от тях за даденост.

Отпусна се назад в обятията му и въздъхна, обгръщайки ръцете му със своите.

След лечението на Дува му беше нужен цял ден да се изправи с бастуна отново — и все пак доста сковано. Като през първите дни след възстановяването му: с напрегнат до болка гръб и пълна съсредоточеност във всяка крачка. Преодоля го със стиснати зъби и неизменните напътствия на Ирен. Ден след това почти престана да куца, но продължи да ходи с бастуна, а още ден по-късно започна да се движи с минимални неразположения.

Дори сега обаче, след две седмици в кораба, където Ирен можеше да лекува само разстроени стомаси и слънчеви изгаряния, Каол държеше бастуна си в каютата им, а количката — в товарното помещение, за да са му под ръка при необходимост.

Той надникна през рамото на Ирен към преплетените им пръсти върху корема й. Към еднаквите халки, красящи ръцете и на двама им.

— Нали не си мислиш, че като наблюдаваш хоризонта, ще стигнем по-бързо — прошепна до врата й.

— И подигравките със съпругата ти няма да го постигнат.

Каол се усмихна до кожата й.

— Но как иначе да се забавлявам през дългите часове на кораба, лейди Уестфол?

Ирен изсумтя, както правеше винаги, наречеше ли я така. Той обаче не бе чувал по-красиво съзвучие — освен това на венчалните им обети, изречени в храма на Силба в Торе преди две седмици и половина. Ожениха се със скромна церемония, но Хасар настоя за сватбено пиршество, с което надхвърли всичките си предишни гуляи в двореца. Принцесата може да беше всякаква, но определено умееше да организира празненства.

И да командва армади.

Каол се молеше боговете да са благосклонни към него, когато я срещнеше с Едион.

— За човек, който мрази да го наричат „лорд Уестфол“ — поде Ирен, — май доста обичаш да използваш моята титла.

— Отива ти — отвърна той и пак я целуна по врата.

— Да, толкова ми отива, че Еретия не спря да ми се подиграва с реверанси и поклони.

— Еретия е човекът, когото с радост щях да зарежа в Антика.

Ирен се засмя, щипна го по китката и се измъкна от прегръдката му.

— Като слезем на твърда земя, ще си благодарен, че сме я взели.

— Надявам се.

Тя го ощипа отново, но Каол хвана ръката й и я целуна по пръстите.

Съпруга — неговата съпруга. Никога преди не беше виждал пътя си толкова ясно, както онзи следобед преди три седмици, когато я съзря в градината и просто… го осъзна. Осъзна какво желаеше, затова просто отиде до стола й, коленичи пред нея и й предложи.

„Ще се омъжиш ли за мен, Ирен? Ще ми станеш ли съпруга?“

Тя го прегърна с такава сила, че прекатури и двама им право във фонтана, където, за нещастие на рибите, продължиха да се целуват, докато един слуга не се покашля, минавайки покрай тях.

Сега морският въздух караше косата й да бухва, а луничките по носа и бузите й да изпъкват още повече, и като я гледаше… Каол се усмихна.

Усмивката, с която му отвърна Ирен, бе по-ярка от слънчевото отражение по водата край тях.

Беше взел онзи проклет златист диван на кораба, нищо че възглавниците му бяха съдрани. Естествено, Хасар не му спести подигравките, като забеляза да го качват в товарното отделение, но него не го беше грижа. Ако оцелееха във войната, щеше да построи къща на Ирен около тази грозотия. С конюшня за Фараша, която в момента измъчваше горките войници, изпратени да чистят клетката й на борда на кораба.

Беше сватбен подарък от Хасар заедно с кобилата муники на Ирен.

Каол почти бе на път да каже на принцесата да си задържи коня на Хелас, но пък го привличаше идеята да тъпче войниците на Морат с кобила на име Пеперуда.

Още облегната на него, Ирен стисна в ръка медальона, който никога не сваляше от врата си, освен когато се къпеше. Каол се питаше дали щеше да се намери някой бижутер, който да промени инициалите й.

Защото вече не беше Ирен Тауърс, а Ирен Уестфол.

Тя сведе лъчезарен поглед към медальона, чието сребро блестеше почти ослепително на обедното слънце.

— Май вече нямам нужда от малката си бележчица.

— Защо?

— Защото не съм сама — отвърна тя, плъзвайки пръсти по метала. — И защото открих смелостта си.

Той я целуна по бузата, но не каза нищо, когато Ирен отвори капачето и внимателно извади пожълтялото парче хартия. Вятърът опита да го изтръгне от пръстите й, но тя го стисна здраво и го разгъна.

Обходи с поглед посланието, което бе чела хилядократно.

— Чудя се дали ще се върне за тази война. Която и да беше. Говореше за империята, сякаш… — Ирен поклати глава и сгъна листчето. — Вероятно ще се прибере у дома, за да се бие, накъдето и да е отплавала преди това.

Тя му подаде парчето хартия и се обърна към морето пред тях.

Каол пое от пръстите й листчето, гладко като кадифе от безчетните сгъвания и разгъвания, от дългото носене в джоба й и стискане с пръсти толкова години.

Отвори го и прочете думите, които вече знаеше.

„За да стигнеш, където трябва — и малко отгоре. Светът се нуждае от повече лечители.“

Вълните се укротиха. Самият кораб като че застина.

Каол надникна към Ирен, усмихна се ведро към морето и наново сведе очи към бележката.

Към почерка, който познаваше като своя собствен.

Ирен се вкамени, зървайки сълзите, рукнали неудържимо по лицето му.

— Какво има?

По онова време е била на шестнайсет, почти седемнайсет. И щом е попаднала в Иниш…

Значи е било на път към Червената пустиня, където е отивала да се обучава при Тихите асасини. Синините, които Ирен бе описала… Следи от побоя на Аробин Хамел, наказание за освобождаването на робите на Ролф и погрома над Залива на Черепа.

— Каол?

„За да стигнеш, където трябва — и малко отгоре. Светът се нуждае от повече лечители.“

Там, в посланието й…

Той най-сетне вдигна очи и примигна, за да прогони сълзите от тях, оглеждайки лицето на съпругата си. Красивите му линии, златистите й очи.

Дар.

Дар от кралица, видяла друга жена в ада и решила да й подаде ръка. Без да очаква отплата. В миг на добрина бе подръпнала нишка, която…

Ала дори Елин нямаше как да е знаела, че спасявайки една прислужница от лапите на онези наемници, учейки я как да се отбранява, оставяйки й злато и тази бележка…

Дори тя нямаше как да е знаела, да е предполагала дори, че ще получи отплата за милосърдието си.

Не просто от лечителка, благословена от самата Силба, способна да изкоренява Валгите.

Но и от всички онези триста лечителки, тръгнали с нея.

Триста лечителки от Торе, разпределени из хиляда на брой кораба на хагана.

Ирен бе поискала услуга като награда за избавянето на обичната му дъщеря.

„Всичко“, бе обещал хаганът.

И тя коленичи пред него. „Спасете народа ми.“

Само това бе пожелала. Само за това му се бе примолила.

Спасете народа ми.

И хаганът изпълни желанието й.

Хиляда кораба от армадата на Хасар и неговата собствена. Пълни с войници на Кашин и даргански конници.

А над тях, обгърнали хоризонта далеч зад флагманския кораб, на чийто борд плаваха Каол и Ирен… Над тях летяха хиляда рукини от всички кланове и лагери, предвождани от Сартак и Несрин.

Армия, достойна да се опълчи на Морат. А идваха и още войски — Кашин ги събираше в Антика. Каол бе дал на двамата с баща му две седмици; заради есенните бури беше рисковано да чакат повече. Но армията, с която плаваха сега… беше едва половината. Едва половината, а мащабите й по вода и в небето…

Каол сгъна бележката, следвайки овехтелите й прегъвки, и внимателно я прибра обратно в медальона на Ирен.

— Задръж я още малко — прошепна й. — Струва ми се, че един човек ще иска да я види.

Тя го изгледа с учудване и любопитство, но не го попита нищо. Каол отново я прегърна през кръста.

Всяка стъпка, целият път ги бе водил насам.

От онази крепост навръх брулената от снежни ветрове планина, където мъж с лице, кораво като камъка наоколо, го изхвърли на студа; до солната мина в Ендовиер, където асасин с очи като див огън му се подсмихна несломимо и дръзко въпреки цялата година в ада.

Наемна убийца, намерила съпругата му — или пък двете се бяха открили една друга, две благословени от боговете жени, скитащи из тъмните пепелища на света. Две жени, които сега държаха съдбата му в ръцете си.

Всяка стъпка. Всеки завой към мрака. Всяка секунда на отчаяние и гняв, и болка.

Бяха го довели точно там, където трябваше да стигне.

Където искаше да стигне.

Миг на добрина. От млада жена, отнемаща животи, към млада жена, която ги спасяваше.

Спаруженото късче мрак в него се сви още повече. Сви се, напука се и рухна в прах, който морският вятър разнесе. Сред онези хиляда гордо плаващи кораба зад него. Сред лечителките, споделящи палубите им с войниците и конете — лечителките и Хафиза, тръгнали на война, когато Ирен помоли и тях да спасят народа й. Сред руките, носещи се през облаците, следейки за опасности напред.

Ирен го гледаше тревожно. Той я целуна веднъж, и още веднъж.

Не съжаляваше за нищо. И нямаше да се обръща назад.

Не и с Ирен в обятията си, плътно до него. Не и с бележката в медальона й, малкото доказателство, че се намира точно там, където трябва… че винаги се е стремял натам. Към това място във вселената.

— Ще ми обясниш ли някога драматичната си реакция — подкани го накрая тя, цъкайки с език, — или просто възнамеряваш да ме целуваш цял ден?

Каол се засмя гърлено.

— Дълга история е. — Той преметна ръка през кръста й и се вгледа в хоризонта заедно с нея. — Пък и е най-добре да си седнала.

— Тези са ми любимите — намигна му тя.

Каол се засмя отново, долавяйки звука във всяка част от тялото си, еклив и мелодичен като камбана. Последен радушен звън, преди бурята на войната да ги връхлети.

— Хайде! — Той кимна към войниците, трудещи се по греблата заедно с хората на Хасар, тласкайки кораба на север към кървавото бойно поле. — Ще ти разкажа, докато обядваме.

Ирен се надигна на пръсти и го целуна, преди да поемат към просторната си каюта.

— Не знам каква е тази история, но дано да си струва — усмихна му се шеговито тя.

Каол също се усмихна на съпругата си, на светлината, към която цял живот бе крачил несъзнателно дори когато не бе съзирал и искра от нея.

— О, струва си — пророни той. — Струва си.