Кулата на зората

32

— Добре — отсъди Ирен, вдигнала тежкия, солиден крак на Каол върху рамото си, където го въртеше бавно.

Излегнат по гръб на пода в една от стаите на лекарския комплекс в Торе няколко дни по-късно, Каол я наблюдаваше безмълвно. Горещината вече бе толкова непоносима, че Ирен беше подгизнала от пот; или щеше да е, ако сухият климат не изпаряваше потта, преди да успее да накваси истински дрехите й. И все пак я долавяше по лицето си — лъщеше и по това на Каол, напрегнато от съсредоточеност, докато тя клечеше над него.

— Краката ти откликват добре на упражненията — отбеляза Ирен, забила пръсти в мощните мускули на бедрата му.

Не го беше попитала какво се е променило. Защо изведнъж бе започнал да тренира на общата площадка в двореца заедно със стражите. Той самият не благоволяваше да сподели.

— Така е — отвърна лаконично Каол и потри челюст.

Не се беше обръснал тази сутрин. Когато Ирен влезе в апартамента му след сутрешната му тренировка със стражата, той заяви, че му се яздело и че искал да промени обстановката поне за деня.

Подобно ново желание да опознае града, да се приспособи към обкръжението си… Ирен нямаше как да му откаже. Затова след небрежната езда из Антика бяха дошли да поработят в една от тихите стаи на комплекса. Всичките бяха еднакви — оборудвани с бюро, креват, голям шкаф и прозорец с изглед към спретнатите лехи на просторната билкова градина. Колкото и да бе задушно, поне в стаята нахлуваха благоуханията на розмарин, мента и градински чай.

Каол изпъшка, когато Ирен свали левия му крак върху студения каменен под и се зае с десния. Магията й тътнеше приглушено, изливайки се от тялото й в неговото, без да докосва черното петно, което бавно — съвсем, съвсем бавно — се оттегляше надолу по гръбнака му.

Бореха се с него всеки ден. Спомените го поглъщаха, изпиваха силите му, а тя ги отблъскваше и ронеше по малко от мрака, дошъл да го изтезава.

Понякога зърваше какво го гложди в онази бушуваща черна яма. Болката, гневът, вината и скръбта. Но само проблясъци от тях, сякаш бяха струйки дим, понесени от вятъра. И въпреки че Каол не говореше за преживяното, Ирен съумяваше да изтласква малко по малко тъмната вълна. Малко по малко, като че откъртваше дребни люспици от гигантска скала, но… и това беше по-добре от нищо.

Тя затвори очи и позволи на силата си да се излее в краката му като рояк от бели светулки, да открие нарушените връзки, да полепне по прокъсаните нишки, които тъмнееха по време на упражненията, вместо да се озаряват като останалата част от тялото му.

— Направих някои проучвания — отвори очи тя, въртейки крака му при тазобедрената става. — Какво са предприемали древните лечители за пациентите си с гръбначни травми. Една жена на име Линкин смогнала да изработи магическа шина за цяло тяло. Нещо като невидим външен скелет, който се използвал, ако пострадалият трябвало да стигне до лечител или ако лечението му не постигало успех.

Каол вирна вежда.

— Предполагам, че не ти се намира такъв?

Ирен поклати глава, сложи крака му на земята и отново вдигна другия, за да започне следващата серия упражнения.

— Линкин създала едва десетина, всичките свързани с талисмани, които пациентът трябвало да носи. Но времето затрило и невидимите й скелети, и метода й на изработка. За една друга лечителка пък, Саанви, легендата разказва, че намерила начин нацяло да прескочи лечението, забивайки малко, магическо късче камък в мозъка…

Той настръхна.

— Не намеквах, че желая да си позволявам експерименти с теб — плесна го по бедрото Ирен. — Нито че има потребност от това.

Полуусмивка подръпна устните му.

— Как обаче са се загубили тези познания? Нали уж библиотеката ви съдържаше цялата ви история?

Ирен сбърчи чело.

— И двете лечителни работели в далечни клонове на Торе. Из целия континент са четири на брой; малки центрове, където живеят и служат лечителки на Торе. За да помагат на хора, които не могат да стигнат дотук. Линкин и Саанви лекували в такова уединение, че докато на някого му хрумне да вземе записките им, те вече били изгубени. До нас са достигнали единствено слухове и митове.

— И ти ли си водиш записки? За това?

Той махна с ръка помежду им.

Страните на Ирен пламнаха.

— Отчасти. Не и когато се държиш като упорито магаре.

Усмивката пак изплува на лицето му, но Ирен свали крака му и се отдръпна назад, макар и все още да бе коленичила върху плочките.

— Мисълта ми е — подхвана наново, отклонявайки разговора от тефтерите в стаята й, намираща се множество етажи над тях, — че е правено. Давам си сметка, че ни отнема доста дълго време, а бързаш да се прибереш…

— Така е. Но не те пришпорвам, Ирен.

Каол се поизправи ловко до седнало положение. Дори така се извисяваше над нея, а масивното му тяло я караше да се чувства миниатюрна. Той завъртя бавно ходилото си, борейки се за всяко движение срещу съпротивляващите се мускули в останалата част на краката му.

Накрая вдигна глава и срещна погледа й. Прочете го като отворена книга.

— Колкото и да те преследва, няма да има шанса да те нарани. Независимо дали с теб ще приключим утре, или след шест месеца.

— Знам — промълви тя.

Кашин и стражите му не бяха заловили нападателя й, дори и следа от него не бяха открили. И въпреки че последните няколко нощи бяха спокойни, Ирен почти не мигваше, колкото и сигурна да се бе усещала някога в Торе. Единствено умората от лечението на Каол й осигуряваше поне мъничко отдих.

Тя въздъхна.

— Струва ми се, че пак трябва да потърсим Ноуша. Налага се наново да посетим библиотеката.

Погледът му стана предпазлив.

— Защо?

Ирен надзърна свъсено към отворения прозорец зад тях — пъстрата градина и лавандуловите туфи се поклащаха на морския бриз, а пчелите подскачаха от цвят на цвят. Като че ли никой не ги подслушваше.

— Защото така и не попитахме как онези книги и свитъци са се озовали тук.

— Не разполагаме с архив за толкова стари попълнения — обяви Ноуша на езика на Ирен и Каол, стиснала неодобрително устни, докато ги наблюдаваше иззад бюрото си.

Сумрачната библиотека кипеше от дейност — лечителки и помощнички влизаха и излизаха, някои поздравяваха тихо Ирен и Ноуша. Този път оранжева котка на Баст лежеше до голямата камина и аквамариновите й очи ги дебнеха от мястото й върху валчестата странична облегалка на дивана.

Ирен предложи на Ноуша най-близкото нещо до усмивка, на което бе способна в момента.

— Но дали не е записано някъде защо изобщо подобни книги са били необходими тук?

Ноуша опря тъмните си ръце на бюрото.

— Някои хора биха внимавали какви въпроси задават, ако знаят, че някой ги преследва. А той се появи горе-долу, когато започна да се ровиш по темата.

Каол се приведе напред в количката си, оголвайки зъби.

— Това заплаха ли е?

Ирен му махна небрежно. Закрилник на всяка цена.

— Съзнавам, че е опасно и по всяка вероятност нещата са навързани. Но именно затова, Ноуша, всяка допълнителна информация за материала в библиотеката, за това откъде идва и кой го е набавил може да се окаже безкрайно значима.

— За прохождането му.

Сухо, недоверчиво твърдение.

Ирен не посмя да надникне към Каол.

— Както виждаш, напредваме бавно — отвърна стегнато Каол. — Може предците ви да са знаели как да ускорим процеса.

Ноуша ги стрелна с поглед, който казваше, че не им хваща вяра нито за миг, но накрая въздъхна към тавана.

— Както споменах, нямаме архив за толкова стари попълнения. Но — додаде тя, когато Каол отвори уста — се носят слухове, че някъде из пустинята имало пещери, в които може да се открие подобна информация. Пещери, от които тя произтича. Повечето са забравени, ала в оазиса Аксара е останала една… — Ирен изтръпна от прокобата в гласа й. — Може би от там трябва да започнете.

На излизане от библиотеката Ирен задъвка умислено долната си устна.

Щом наближиха главния коридор на Торе, водещ към вътрешния двор и коня, който щеше да го отведе в двореца, Каол попита:

— Защо настръхна така?

Тя скръсти ръце, озъртайки се из коридорите край тях, които, както обикновено, бяха притихнали по това време на деня, точно преди оживлението за вечеря.

— Заради онзи оазис. Аксара. До него не се стига особено… лесно.

— Далеч ли е?

— Не, не чак толкова. Собственост е на хагана. Никой няма право да пристъпва в него, освен той и семейството му.

— Хм. — Каол почеса наболата брада по долната си челюст. — И ако директно поискаме достъп, ще повдигнем много въпроси.

— Именно.

Той я изучаваше с присвити очи.

— Не си и помисляй, че ще използвам Кашин — изсъска тя.

Каол разпери ръце с игрив поглед.

— Не бих дръзнал. Макар че направо побягна, когато му щракна с пръсти онази нощ. Добър човек е.

Ирен сложи ръце на хълбоците си.

— Тогава защо ти не го поканиш на романтичен излет в пустинята?

Каол се засмя и тръгна след нея, когато тя отново се отправи към двора.

— Не съм особено запознат с дворцовите интриги, но знам, че имаш и още една връзка там.

Ирен сбърчи лице в гримаса.

— Хасар. — Тя заусуква една къдрица около пръстите си. — От доста време не ми е възлагала шпионски мисии. Не съм сигурна, че искам… да отварям тази врата за пореден път.

— А защо не я убедиш, че една разходка из пустинята, екскурзия… може да е… забавна?

— Искаш да я манипулирам по този начин?

Очите му не трепнаха.

— Ще намерим друг подход, ако не ти е удобно.

— Не… не, сигурно ще се получи. Просто Хасар е родена сред знатните особи. Нищо чудно веднага да ме надуши. А има властта да… Струва ли си рискът да предизвикаме гнева й заради някакво предположение на Ноуша?

Той претегли думите й. Толкова сериозно, колкото само Хафиза ги обмисляше.

— Ще решим. Ясно е, че с Хасар ще е нужно да внимаваме.

Ирен излезе на двора и даде знак на един от чакащите стражи, че е време да доведе коня на лорда от конюшнята.

— Не съм твърде добър съучастник в подобни афери — усмихна му се извинително тя.

Каол докосна ръката й със своята.

— Това ми действа разтушаващо.

Погледът му беше толкова убедителен, че бузите й се загряха леко.

Ирен обърна глава към кулата, извисяваща се над тях, само и само да си поеме въздух. Насочи очи нагоре, нагоре, нагоре, чак до мъничкото прозорче на стаята си с изглед към морето. Към дома си.

Когато отмести взор, се натъкна на притъмнялото му лице.

— Съжалявам, че ти навлякох всичко това. На теб и на другите — прошепна Каол.

— Недей. Може би точно това цели демонът. Да ни надвие чрез страх и чувство за вина. — Тя го огледа: гордо вдигнатата му брадичка, силата, която излъчваше с всеки свой дъх. — И… все пак се опасявам, че времето не е на наша страна. — Ирен побърза да поясни: — Ти няма как да ускориш възстановяването си, но… — Тя потри гърдите си. — Имам чувството, че пак ще се срещнем с преследвача ми.

Каол кимна, стиснал челюсти.

— Ще се справим.

И толкова. Заедно — щяха да се справят заедно.

Ирен му се усмихна едва-едва, докато копитата на коня трополяха приглушено към тях по светлия чакъл.

И мисълта да се качи обратно в стаята си, да прекара часове в суетене…

Колкото и жалка да се усещаше, тя изстреля:

— Искаш ли да останеш за вечеря? Готвачката ще мрънка, че не си я навестил.

Съзнаваше, че не го върши, водена само от страх; че просто иска да прекара още поне няколко минути с него. Да поговорят, както рядко говореше с когото и да било.

За един дълъг момент Каол продължи да я наблюдава така, сякаш бе единственият човек на света за него. Тя се приготви за отказа му, за обичайното отдалечаване. Знаеше, че трябва да го пусне в нощта…

— А какво ще кажеш да вечеряме навън?

— Тоест… в града ли?

Ирен посочи към отворените порти.

— Освен ако не мислиш, че с количката по улиците…

— Алеите са равни — увери го с разтуптяно сърце тя. — Имаш ли предпочитания за храната?

Граница — прекосяваха странна граница. Напускаха неутралната територия и навлизаха в света отвъд нея, не като лечителка и пациент, а като мъж и жена…

— Бих опитал всичко — отвърна Каол.

И Ирен му вярваше. Начинът, по който надзърна към разтворените врати на Торе, към града, който тъкмо се обсипваше в светлинки… Наистина желаеше да опита всичко; не по-малко от самата нея копнееше за отмора от сянката, надвиснала над тях.

Затова Ирен даде знак на стражите, че конят няма да му е потребен. Още не.

— Сещам се за едно местенце.

Някои ги зяпаха, други бяха твърде заети със собствената си работа или устремени към дома, за да забележат Каол в количката му.

Едва няколко пъти й се наложи да му помогне — през неравности по калдъръма и надолу по една стръмна улица. Заведе го в ресторантче на пет пресечки от Торе, каквото не беше виждал в Рифтхолд. Да, с Дориан бяха посещавали доста луксозни заведения, но те бяха предназначени за елита, за членове и техните гости.

Това място… приличаше на онези частни клубове по това, че беше само за хранене, пълно с маси и резбовани дървени столове, но тук се приемаха всякакви гости като в общите помещения на странноприемниците и кръчмите. По фасадата на сградата от светъл камък имаше няколко двойни врати, отворени към нощта и към двор с още маси и столове под звездите, който излизаше на самата улица, така че клиентите да наблюдават оживения градски поток и да се любуват на изгледа към тъмното море, блещукащо под лунната светлина.

А съблазнителните аромати, извиращи отвътре: чесън, нещо с остра миризма, нещо с дъх на пушек…

Ирен си размени няколко тихи думи с жената, която дойде да ги посрещне — навярно, че иска маса за двама, но без единия стол, защото след по-малко от секунда ги поканиха на дворчето с изглед към улицата, където сервитьорът дискретно махна единия стол пред миниатюрната масичка, за да може Каол да се настани с количката досами ъгъла на оградата.

Ирен зае мястото отсреща, докато повечето глави се обръщаха към тях. Не към тях — към нея.

Лечителката от Торе.

На нея обаче като че ли не й правеше впечатление. Сервитьорът се върна, за да им изрецитира менюто, и Ирен поръча храна на лошия си халха.

Сетне огледа масата и ресторанта, прехапала долната си устна.

— Харесва ли ти тук?

Каол вдигна очи към откритото небе над тях — вече започваше да притъмнява към сапфиреносиньо, а звездите се пробуждаха постепенно. Кога за последно се бе отпускал? Кога беше ял не за да поддържа тялото си, а за да се наслади на храната?

Трудно му беше да намери думи. Да свикне със спокойствието.

— Никога не съм вършил подобно нещо — призна си накрая.

Рожденият му ден миналата зима, в онзи парник… дори тогава, в компанията на Елин, присъстваше само наполовина, съсредоточил останалото си внимание върху двореца, който бе напуснал, върху това кой командва парада и къде се е дянал Дориан. Сега обаче…

— Какво? Да ядеш?

— Да ям, без да съм… Да ям просто като… Каол.

Нямаше представа дали го обяснява добре, дали изобщо можеше да го опише с думи…

Ирен килна глава и гъстата й коса се плъзна през едното й рамо.

— Защо?

— Защото винаги съм бил или лордски син и наследник, или капитан на стражата, или, в последно време, Ръка на краля. — Погледът й не трепваше, докато той се мъчеше да изрече на глас мислите в главата си. — Тук никой не ме познава. Никой дори не е чувал за Аниел. И това е…

— Освобождаващо?

— Разтушаващо — поясни той с усмивка заради думата, която неотдавна бе използвал.

Тя се изчерви очарователно на златистата светлина от фенерите, изливаща се откъм ресторанта зад тях.

— Е… радвам се.

— Ами ти? Излизаш ли често с приятели? Загърбваш ли понякога лечителката?

Ирен се взря във върволицата от минувачи.

— Нямам много приятели — призна си. — Не защото не искам. — Додаде припряно и Каол се усмихна. — Просто… в Торе сме много заети. Понякога излизам с шепа лечителки за вечеря или питие, но графиците ни рядко съвпадат, пък и е по-лесно да се храним в трапезарията, така че… не сме големи гуляйджийки. Затова дружа с Кашин и Хасар. Когато са в Антика. Но рядко ми се случва да правя подобни неща.

Той почти я попита: „Да вечеряш с мъже?“, но вместо това отбеляза:

— Вниманието ти е било другаде.

Тя кимна.

— Може в бъдеще… в бъдеще да намирам време за срещи и забавления, но… сега има хора, които се нуждаят от помощта ми. Струва ми се егоистично да отделям време за себе си.

— Не си права.

— А при теб да не би да е различно?

Каол се засмя и се облегна назад, за да може келнерът да им сервира кана със студен ментов чай. Изчака го да си тръгне, преди да каже:

— Май с теб ще трябва да се научим как да живеем. Ако оцелеем в тази война.

Думите му бяха остър, студен нож помежду им. Ирен обаче изопна рамене и се усмихна — леко, но някак борбено. Вдигна чашата си с чай и заяви:

— Да пием за живота, лорд Каол!

Той чукна чашата й със своята.

— За просто Каол и просто Ирен. Макар и само за една вечер.

Каол яде, докато не се наду до пръсване, но подправките на ястията му се разкриваха като малки откровения с всяка следваща хапка.

По време на вечерята Ирен му разказа за първите си месеци в Торе и колко стриктно ги бяха обучавали. После се поинтересува той през какво обучение е преминал, за да стане капитан, и Каол се напрегна — напрегна се при идеята да говори за Бруло и останалите, но… Не можеше да попари ведрото й любопитство.

И някак разказът за Бруло, мъжа, превърнал се в по-добър баща от истинския му… Не го нарани — не и колкото очакваше. Долови го като тъпа, поносима болка.

Болка, която бе готов да понесе с гордост, за да почете с историята си паметта на един добър човек.

Поприказваха си, нахраниха се, а когато вечерята приключи, Каол изпрати Ирен до лъсналите бели стени на Торе. И тя самата сякаш блестеше, усмихвайки се, докато чакаха край портата да му доведат коня.

— Благодаря ти — пророни с пламнали, сияйни страни. — За вечерята и за компанията.

— Удоволствието беше мое — отговори искрено Каол.

— Е, значи ще се видим утре сутринта в двореца?

Ненужен въпрос, но той кимна.

Ирен запристъпва от крак на крак, все така усмихната, все така озарена. Като че пред него стоеше последният, ярък слънчев лъч, позлатяващ небето дълго след залеза.

— Какво? — попита го тя и той осъзна, че се взира в нея.

— И аз ти благодаря за вечерята — отвърна Каол, потискайки думите, които изскочиха на езика му: „Не мога да сваля очи от теб“.

Тя пак прехапа устна, а откъм конюшните се чу хрущене на конски копита по чакълестата алея.

— Лека нощ! — прошепна и отстъпи встрани.

Каол протегна ръка. Само за да погали с пръсти нейните.

Ирен поспря и пръстите й се свиха като венчелистчетата на свенливо цвете.

— Лека нощ! — промълви той.

Докато яздеше обратно към осветения дворец в другия край на града, Каол можеше да се закълне, че тежестта в гърдите му, върху плещите му някак е изчезнала. Сякаш цял живот несъзнателно бе живял с нея, а сега, независимо от мрака, който се сгъстяваше около него, около Адарлан и всички скъпи за него хора… Колко странно чувство.

Каква лекота.