Кулата на зората

24

Несрин знаеше.

Знаеше, че не от любопитство Каол я бе попитал за семейството й снощи, а от гузна съвест.

Не й пречеше — или поне подобно нещо си повтаряше. Така или иначе заместваше не една, а две от жените в живота му. Сега и трета… Не й пречеше, повтаряше си, докато влизаше през портата на двореца на връщане от поредната обиколка по улиците на Антика — и този път не бе намерила и следа от Валгите.

Впери взор в двореца и сърцето й се сви — не беше готова да се върне в апартамента им, където трябваше да се скрие от жестоката следобедна жега.

Едра фигура върху едно от минаретата привлече погледа й и тя се усмихна дяволито.

Докато се изкачи до обиталището на руките, вече пръхтеше като кон, но за щастие, само Кадара щеше да я види в подобно състояние.

Рукът изтрака с клюн за поздрав и продължи да разкъсва огромно парче говеждо. Заедно с ребрата.

— Дочух, че сте тръгнали насам — обади се от стълбите зад нея Сартак.

Несрин се завъртя.

— Но… как?

Принцът й се усмихна мистериозно и влезе в гнездото. Кадара се наежи развълнувано и пак заби клюн в плячката си, сякаш бързаше да я приключи, за да излети.

— Дворецът гъмжи от шпиони. Някои от тях са мои. Трябва ли ви нещо?

Той заоглежда лицето й, което вчера леля й и чичо й угрижено бяха нарекли „уморено“. Изпито. Нещастно. Натъпкаха я с храна, сетне настояха да заведе четирите им деца на пристанището, за да изберат заедно риба за вечерята, по време на която наблъскаха поредното количество храна в гърлото й, преди да се върне за угощението в двореца. „Още ми изглеждаш болнава — кахъреше се Захида. — Очите ти са потънали.“

— Ами… — Несрин плъзна поглед към панорамата, към града, обгърнат в мараня от следобедния зной. — Просто си търсех някое тихо местенце.

— Тогава ще ви го отстъпя — заяви Сартак и се обърна към сводестия изход към стълбището.

— Не — изстреля тя, протягайки инстинктивно ръка към него. Свали я обаче преди да е докоснала кожения му жакет. Никой нямаше право да хваща принц за рамото. Никой. — Не исках да ви изгоня. Аз… нямам против компанията ви. — После побърза да добави: — Ваше Височество.

Сартак кривна уста.

— Не е ли малко късно да си служите с префърцунената ми титла?

Тя го изгледа умолително. Но все пак говореше сериозно.

Миналата вечер, докато си приказваха на празненството — дори докато си бяха приказвали на уличката пред Торе няколко вечери по-рано… С него не се чувстваше мълчалива, нито особнячка. Не се усещаше резервирана и студена. Беше истинска чест да й окаже такова внимание и дори да изпрати двама им с Каол до апартамента им. Нямаше против контактите с хора — колкото и затворена да беше понякога, по принцип обичаше да общува. Но имаше и моменти, когато…

— Вчера почти цял ден бях с роднините си. А те могат да са доста… натоварващи.

— Разбирам ви напълно — каза сухо принцът.

Лека усмивка подръпна устните й.

— Да, сигурно.

— И все пак ги обичате.

— А вие не обичате ли вашите?

Дързък, необмислен въпрос.

Сартак сви рамене.

— Кадара е моето семейство. Рукините са моето семейство. Кръвните ми роднини обаче… Трудно е да се обичаме, при положение че някой ден ще се съревноваваме помежду си. Любовта не съществува без доверие. — Той се усмихна на рука си. — На Кадара мога да доверя живота си. Бих умрял за нея, както и тя за мен. Мога ли обаче да кажа същото за братята и сестрите си? За собствените си родители?

— Жалко — призна Несрин.

— Аз поне си имам нея — надникна към рука си Сартак. — И клана ми. Съжалявайте братята и сестрите ми, които не са благословени с нито едно от двете.

Добър човек. Принцът беше добър човек.

Тя отиде до сводовете, разкриващи изглед към града, ширнал се много, много далеч под нея.

— Скоро потеглям към планината на рукините — подхвана тихо Сартак. — За да търся отговори на въпросите, които обсъждахме с вас преди няколко вечери.

Несрин го погледна през рамо, опитвайки да свика правилните думи, както и достатъчно смелост.

Лицето му остана безизразно, дори когато добави:

— Семейството ви сигурно ще ме обезглави за такова предложение, но… искате ли да ме придружите?

„Да“, тръпнеше да отвърне. Въпреки това се насили да попита:

— За колко време?

Защото времето не беше на нейна страна. На тяхна страна. А да издирва отговори, докато наоколо се роеше заплаха след заплаха…

— Няколко седмици. Едва ли повече от три. Гледам да поддържам дисциплината на ездачите, а ако ме няма дълго време, започват да безчинстват. Така че ще свърша две неща наведнъж.

— Ще… ще трябва да го обсъдя с лорд Уестфол.

Миналата вечер му бе обещала да обмислят заедно този курс, да преценят ползите и капаните в него. В това отношение си оставаха съмишленици, служеха на един и същи крал.

Сартак кимна сериозно, сякаш бе прочел всичко това по лицето й.

— Разбира се. Но имайте предвид, че заминавам скоро.

В следващия момент откъм стълбището се дочу запъхтяното дишане на слуги. Натоварени с провизии.

— Заминавате сега — натърти Несрин, забелязала копието, облегнато на далечната стена до рафтовете с припаси. Неговият сулд. Кичурите ръждивокафява конска грива, вързани в кръг под острието, се развяваха на вятъра, брулещ върха на минарето, а дръжката от гладко тъмно дърво сияеше на слънцето, излъскана до съвършенство.

Ониксовите очи на Сартак като че потъмняха още повече. Той отиде до копието, претегли символа на вожда в ръцете си и опря долния край на дръжката му в каменния под.

— Ами…

За пръв път го чуваше да се колебае в нещо.

— И нямаше да се сбогувате с нас?

Нищо не й даваше право да изисква подобни жестове от него, макар и да бяха поели по пътя на съюзничеството.

Сартак обаче просто подпря копието на стената и се зае да сплита черната си коса.

— След снощното увеселение очаквах да сте… заети.

С Каол. Тя вирна вежди.

— Цял ден?

Принцът й се усмихна дяволито, завършвайки дългата си плитка. Накрая отново взе сулда си.

— На мен определено щеше да ми е необходим цял ден.

Изглежда, че с благоволението на някого от боговете на Несрин не й се наложи да отговаря, защото слугите се появиха с багажа, задъхани и с почервенели лица. В ръцете на едни проблясваха оръжия, а други носеха храна и одеяла.

— Колко е далеч?

— Няколко часа път преди смрачаване, целият утрешен ден и още половин до първия лагер в планината Таван — обясни Сартак, подавайки копието си на един минаващ слуга.

Кадара търпеливо им позволи да я натоварят с всичкия багаж.

— Не летите нощем?

— Аз се уморявам. За разлика от Кадара. Мнозина безразсъдни ездачи, допуснали тази грешка, са се устремили към земята в съня си.

Тя прехапа долната си устна.

— След колко време тръгвате?

— След час.

Един час за размисъл…

Така и не каза на Каол, че снощи го видя да помръдва пръстите на краката си. Видя как ги свива и разпуска насън.

Просто си поплака, напоявайки възглавницата с тихи сълзи на радост. Не му го съобщи. А когато се събудиха…

„Към следващото приключение, Несрин Фалик“, беше я поканил в Рифтхолд. Несрин и тогава плака.

Но може би… може би по онова време и двамата не бяха зърнали пътя пред себе си. Разклоненията в него.

Несрин виждаше ясно единия път — този на честта и предаността, все така непокътнат. Ала той задушаваше и двама им с Каол. Тя не желаеше да е… утешителна награда. Обект на съжаление и заместница.

Другият път обаче, новото разклонение в предишния, което щеше да я отведе през степи, джунгли, реки и планини… Пътят към отговорите, които можеха да им помогнат, да се окажат безсмислени или да променят хода на войната, докато се носеха на златните криле на рук…

Щеше да преживее още едно приключение. Сама. Поне в този случай. Щеше да види родината си, да усети мириса й, да вдиша въздуха й. Щеше да я съзре отвисоко, летейки по-бързо от вятъра.

Дължеше си го. Дължеше го и на Каол.

Може би двамата с тъмноокия принц щяха да открият поне късче спасение в борбата срещу Морат. И може би щеше да се завърне с армия зад гърба си.

Сартак още я наблюдаваше с безизразно лице, когато и последните слуги напуснаха с поклон. Бяха закрепили сулда му точно под седлото, на една ръка разстояние, ако своевременно му потрябваше. Вятърът развяваше червеникавата конска грива. Развяваше я на юг.

Към далечните, диви земи на Таван. Сякаш копието на водача само` ги тласкаше към неизвестен хоризонт. Приканваше ги да го покорят.

— Да — пророни Несрин приглушено.

Принцът примигна.

— Ще дойда с вас — поясни тя.

По устните му си изписа лека усмивка.

— Добре. — Сартак посочи с брадичка към свода, през който бяха излезли слугите. — Стегнете си багажа, но не взимайте нищо излишно, Кадара вече е претоварена.

Тя поклати глава, забелязала лъка и колчана със стрели върху гърба на рука.

— Нямам нищо за взимане.

Сартак впи изпитателен поглед в нея.

— Не искате ли да се сбогувате с…

— Нямам нищо — повтори тя. Очите му просветнаха, но тя побърза да добави: — Ще… ще оставя бележка.

Принцът кимна сериозно.

— Ще ви снабдя с дрехи, като пристигнем. В шкафа до отсрещната стена има хартия и мастило. Сложете писмото в кутията до стълбището. Вестоносците я проверяват всяка вечер.

Тя се подчини с леко разтреперани ръце. Не от страх, а от… чувство за свобода.

Написа две писма. Първото, адресирано до леля й и чичо й, преливаше от любов, предупреждения и благопожелания. Второто… него написа набързо и сбито.

Заминах към лагера на рукините със Сартак. Ще се върна след три седмици. Не съм те притискала да изпълниш твоите обещания. Няма да притискам и себе си.

Несрин затвори и двете писма в кутията, несъмнено проверявана често за вести от небето, и облече кожения костюм, с който бе летяла миналия път.

Сартак вече я чакаше на Кадара.

Принцът протегна мазолестата си ръка, за да й помогне да се качи на седлото.

Тя я пое без колебание, силните му пръсти обгърнаха нейните и той я издърпа пред себе си.

Закопча и двама им с каишите, проверявайки всеки от тях по три пъти. Ала когато Кадара понечи да излети от минарето, я възпря с юздите.

И прошепна в ухото на Несрин:

— Молех се на Всевечното небе и всичките ни трийсет и шест богове да се съгласите.

Тя се усмихна, макар и да знаеше, че не може да я види.

— Аз също — промълви и рукът скочи в пропастта.