Кулата на зората

45

Ирен знаеше, че няма да остане между живите.

Разбра го в момента, в който Хасар пльосна в тъмната вода и всички скочиха на крака с викове и оръжия в ръце.

Каол мигновено я изтласка зад себе си и издърпа до средата собствения си меч — тя дори не го видя да посяга към него, преди да се озове в ръката му.

Изворът не беше дълбок и Хасар бързо се изправи, подгизнала и бясна, с оголени зъби и провиснала коса. Принцесата посочи бавно Ирен.

Никой не продума.

Тя продължи да я сочи и Ирен се приготви да чуе смъртната си присъда.

Щяха да убият първо нея, а сетне и Каол, задето бе опитал да я спаси.

Усети го как измерва с поглед стражите, принцовете, везирите. Всеки, който би им попречил да стигнат до конете, който би ги нападнал.

Иззад гърба й се разнесе тихо съскане.

Ирен надникна през рамо: Рения се държеше с една ръка за корема, а с другата беше запушила устата си, облещила очи към принцесата. В следващата секунда зави от смях.

Хасар се извърна към Рения, която просто я посочи с показалец и прихна още по-гръмогласно. От очите й шуртяха сълзи.

Кашин отметна глава назад и също избухна в кикот.

Ирен и Каол не смееха да помръднат.

Хасар избута слугата, който се хвърли в извора да й помогне, изкачи се по покрития с каменни плочи ръб и стрелна Ирен право в очите с огнения гняв на всички могъщи хагани преди нея.

Отново се спусна тишина.

Докато принцесата не изпръхтя:

— Вече започвах да се чудя дали някога ще демонстрираш истински характер.

После си тръгна, оставяйки мокра диря след себе си, а Рения пак се ухили.

Ирен надзърна към Каол и видя как пуска бавно дръжката на меча си. Как зениците му се свиват до нормалния си размер. Как осъзнава…

… че не им предстои да умрат.

— Е — рече приглушено Ирен, — май е време да си лягам.

Рения спря да хихика само колкото да отбележи:

— По-добре бягай, преди да се е върнала.

Ирен кимна, хвана Каол за китката и го поведе към дърветата, мрака и факлите.

Чудеше се дали смехът на Рения и Кашин не бе колкото неподправен, толкова и подарък за нея. Подарък за рождения й ден, с който бяха спасили и двама им от бесилото. Подарък от онези двама души, които най-добре знаеха колко смъртоносни могат да бъдат настроенията на Хасар.

А не се сещаше за по-хубав подарък от този да запази врата си здрав.

Лесно можеше да й се развика. Да попита как изобщо й е хрумнало да рискува живота си така лекомислено. Преди месеци щеше да го стори. Всъщност още му се въртеше в главата.

Дори след като влязоха в просторната й шатра, продължи да укротява инстинктите, изригнали у него в момента, когато онези стражи пристъпиха към тях, посягайки към мечовете си.

Една малка част от него беше безкрайно, неописуемо благодарна, че сред тях не съзря никого от мъжете, е които тренираше през последните седмици, че не му се наложи да взима подобно решение, да прекосява тази граница помежду им.

Но забеляза ужаса в очите на Ирен в мига, в който лечителката проумя какво ще се случи — какво щеше да се случи, ако любовницата на принцесата и Кашин не бяха разсели напрежението.

Каол знаеше, че Ирен го бе направила заради него.

Заради присмехулната, коварна обида.

А като я гледаше как кръстосва из шатрата, заобикаляйки дивани, маси и възглавници… си даваше сметка и за друго: Ирен съзнаваше какво предстои.

Той седна на валчестата странична облегалка на един фотьойл, опря бастуна си на него и зачака.

Ирен се завъртя към него, поразителна в лилавата си рокля, заради която краката му едва не се подкосиха, като я видя за пръв път пред шатрата й. Не само защото й стоеше прелестно, но и заради ивиците гола копринена кожа. Заради извивките на тялото й. Заради светлината и цвета й.

— Преди да ми се разкрещиш — подхвана тя, — ще кажа едно: тази ситуация е доказателство, че в никакъв случай не бива да се омъжвам за принц.

Каол скръсти ръце.

— Тъй като съм прекарал голяма част от живота си с принц, смея да твърдя точно обратното.

Тя махна с ръка и пак закрачи нервно.

— Знам, че беше глупаво.

— Крайно глупаво.

Ирен изсъска през зъби, ала не на него. А заради спомена. Заради изблика си.

— Не съжалявам.

Усмивка подръпна устните му.

— Едва ли някога ще забравя тази картинка.

Наистина нямаше. Как краката на Хасар щръкнаха над главата й, как лицето й се изкриви в писък точно преди да цопне във водата…

— Какво е това, което намираш за толкова забавно?!

— О, нищо. — Устните му се извиха още повече. — Просто ми е любопитно да наблюдавам как развихряш буйния си нрав срещу някой друг… вместо срещу мен.

— Нямам буен нрав.

Той вирна вежда.

— Познавам доста хора с буен нрав, а твоят, Ирен Тауърс, се нарежда сред най-зрелищните.

— Като на Елин Галантиус.

По лицето му пробяга сянка.

— Тя високо би оценила постъпката ти.

— Наистина ли ще се омъжва за елфическия принц?

— Може би. По всяка вероятност.

— Това… притеснява ли те?

И въпреки че питаше уж небрежно, с лечителската си маска на кротък интерес, той предпазливо подбра думите си.

— Елин беше много важна за мен. И все още е, макар и в друг смисъл. В началото… не ми бе лесно да променя мечтите си за бъдещето. Особено онези, свързани с нея.

Ирен килна глава и светлината от фенерите затанцува по изящните й къдрици.

— Защо?

— Защото, когато срещнах Елин, когато се влюбих в нея, тя не беше… Имаше друго име. Друга титла, друга самоличност. Отношенията ни се разпаднаха още преди да науча истината, но… май дълбоко в себе си подозирах. Като узнах коя е всъщност, вече усещах със сигурност, че ако трябваше да избирам между нея и Дориан…

— Никога не би напуснал Адарлан. Нито него.

Той плъзна умислено пръсти по гладкото дърво на бастуна до себе си.

— Струва ми се, че и тя го знаеше. Много преди мен. И все пак… Е, в крайна сметка си тръгна. Дълга история е, но замина сама за Вендлин. И там срещнала принц Роуан. Но от уважение към мен, защото не бяхме сложили истински край на връзката си, изчакала. И двамата изчакали. Като се върна в Рифтхолд с него, всичко помежду ни приключи. Официално. Грозно. И аз, и тя подходихме грешно, и просто… Помирихме се на раздяла преди няколко месеца. А те двамата заминаха заедно. Както трябва. Те са… Ако ги видиш един ден, сама ще разбереш. И тя като Хасар не е лесен характер. Елин плаши всички. — Той изсумтя. — Не и него. Според мен затова го е обикнала, колкото и да се е съпротивлявала на чувствата си. Роуан познава истинската й същност, и сегашната, и тази от миналото, но не се бои от нея.

Той притихна и Ирен се намеси:

— Ти обаче си се боял?

— Бяха… тежки времена за мен. Всичко, което познавах, бе потъпкано пред очите ми. Всичко. А тя… май й прехвърлих голяма част от вината. Започнах да я възприемам като чудовище.

— А чудовище ли е?

— Хм, зависи кой разказва историята. — Каол заби поглед в червено-зелените преплетени шарки на килима под ботушите си. — Но аз не смятам така. На никой друг не бих се доверил да води тази война. Единствено на Елин бих разчитал да надвие Морат. Дори не и на Дориан. Ако съществува начин за победа, тя ще го намери. Цената може да е висока, но ще я плати. — Той поклати глава. — Днес е рожденият ти ден. Трябва да си говорим за по-хубави неща.

Ирен не се усмихна.

— Чакал си я. Нали? Нищо че си знаел коя е всъщност.

Не го бе признавал даже пред себе си.

Гърлото му се стегна.

— Да.

Този път тя впери очи в килима под краката им.

— Но… но вече не я обичаш?

— Не — отвърна Каол повече от искрено. А след това добави тихо: — Нито пък Несрин.

Ирен вирна вежди, а той хвана бастуна си, изправи се с леко пъшкане и тръгна към нея. Лечителката у нея проследи всяко негово движение, стрелкайки очи към краката му, към корема му, към ръката му върху бастуна.

Каол спря на крачка от нея и извади малко вързопче от джоба си. Поднесе й го безмълвно в отворената си длан — купчинка черно кадифе, надиплено като дюните около оазиса.

— Какво е това?

Той просто протегна още малко ръката си.

— Нямаха подходяща кутийка, затова използвах парче плат…

Ирен го взе от дланта му и с леко разтреперани пръсти разгърна крайчетата на кадифеното парче, което бе носил със себе си цял ден.

Вдигна фината верижка и сребърният медальон заблещука на светлината от фенерите.

— Не мога да го приема — пророни с широко отворени очи.

— Ще се наложи — настоя той, а Ирен остави овалния медальон в дланта си, за да го огледа по-добре. — Гравираха инициалите ти на него.

Пръстите й вече проследяваха усуканите букви, които бе поръчал на бижутера в Антика да изпише от предната му страна. А като го обърна…

Ирен сложи ръка на гърлото си, точно върху белега.

— Планини. И морета — прошепна тя.

— За да не забравяш, че си ги изкачвала и прекосявала… че сама, съвсем сама си стигнала дотук.

От гърдите й се изтръгна тъничък смях — звук на искрена радост. Каол не желаеше да тълкува другата нотка в него.

— Намерих такъв с капаче — поясни вместо това, — за да държиш вътре нещото, което вечно носиш в джоба си. И да не го местиш постоянно от рокля в рокля. Каквото и да е то.

Изненада озари очите й.

— Знаеш за него?

— Не знам какво е, но виждам, че непрекъснато държиш нещо в джоба си.

Преценил бе, че трябва да е малко, ето защо избра медальона според неговия размер. Не беше забелязал да изпъква в джоба й или да натежава и беше сравнявал формата му с други предмети, които Ирен прибираше там, докато работеше по краката му — листчета, стъкленици. Може би кичур коса или малко камъче…

— Не е пищно като тържество в пустинята…

— Никой не ми е подарявал нещо, откакто бях на единайсет.

Отпреди смъртта на майка й.

— За рождения ден — додаде тя. — Аз…

Нахлузи фината сребърна верижка през главата си и брънките й се заплетоха в разкошните къдри около шията й. После извади буйната си коса от верижката и я разпиля върху гърдите си. На фона на медената й кожа медальонът приличаше на капка живак. Тя прокара фините си пръсти по гравираната му повърхност.

Когато вдигна глава и в очите й проблеснаха сълзи, гърдите на Каол се стегнаха.

— Благодаря ти — рече едва доловимо Ирен.

Той сви рамене, останал без думи.

Тя просто го доближи и той опита да се приготви за докосването й, преди ръцете й да обгърнат лицето му. Преди да прикове очи в неговите.

— Радвам се — промълви тя, — че не обичаш онази кралица. И Несрин.

Сърцето му тътнеше из всеки сантиметър от тялото му.

Ирен се надигна на пръсти и долепи нежно устни до неговите. Без да откъсва поглед от очите му.

Той прочете неизречените думи в него. И се зачуди дали тя разчиташе онези, които той не изричаше.

— Вечно ще го пазя — пророни тя и Каол знаеше, че не говори за медальона. Ръката й се спусна от лицето му и кацна върху гърдите му. Върху бушуващото му сърце. — Каквото и да сполети света. — Още една лека като перце целувка. — Колкото и океани, планини и гори да ни разделят.

Самообладанието му се прокъса като обтегнато въже. Той пусна бастуна си на земята и плъзна ръка през кръста й, погалвайки с палец ивицата гола кожа, която роклята разкриваше. Другата зарови в божествената й, тежка коса, обви с длан тила й и килна лицето й нагоре, за да се гмурне в пламналите й златистокафяви очи.

— И аз се радвам, че не ги обичам, Ирен Тауърс — прошепна върху устните й.

Сетне устата му се впи в нейната и тя я отвори за него. Копринената й топлина изтръгна дълбок стон от гърлото му.

Ръцете й се вкопчиха в косата му, в раменете му, запълзяха по гърдите му, по врата му. Сякаш не можеше да му се насити.

Каол се отдаде с наслада на алчните й пръсти и погали с език нейния, а въздишката й, когато се притисна към него…

Без да го е грижа, че накуцва и залита, той заотстъпва с нея към леглото, чиито бели чаршафи почти искряха на светлината от фенерите. Не го интересуваше, не и докато усещаше колко ефирна е роклята по тялото й, не и докато продължаваше да впива уста в нейната.

Коленете на Ирен се опряха в дюшека зад нея и тя откъсна устни от неговите само колкото да предупреди:

— Гърбът ти…

— Ще се справя.

Той наново покри устата й със своята и целувката й пак го възпламени неимоверно.

Негова. Тази жена беше негова, а никога досега не бе успявал да нарече нещо свое. Не бе пожелавал.

Не му достигаше воля да отлепи устни от нейните, за да я попита дали и тя го чувстваше като свой. Да й обясни, че вече знаеше собствения си отговор. И навярно го знаеше още от мига, в който Ирен влезе в онази всекидневна и го погледна без нито капка съжаление и тъга.

Той я побутна леко с бедрата си и тя му позволи да я положи на леглото нежно, почтително.

Ирен обаче далеч не подходи по същия начин, когато го издърпа върху себе си.

Каол се засмя до топлата кожа на шията й, по-мека от кадифе, а тя се втурна да се бори трескаво с копчетата и катарамите по дрехите му. Тялото й се гърчеше до неговото, а щом отпусна тежестта си отгоре й, когато всяка твърда част от него намери онези така изкусително меки местенца по нея…

Щеше да се взриви.

Ирен дишаше дрезгаво, пресекливо до ухото му, докато ръцете й дърпаха отчаяно ризата му, мъчеха се да докопат гърба му под нея.

— А аз мислех, че вече ти е писнало от гърба ми.

Тя затвори устата му с настойчива, дръзка целувка, която го накара да забрави думите за дълго време.

Да забрави името си, титлата си, всичко друго, освен нея.

Ирен.

Ирен.

Ирен.

Тя простена, когато Каол прокара ръка нагоре по бедрото й, оголвайки кожата под диплите на роклята й. Когато стори същото и с другия й крак, когато захапа нежно долната й устна и зарисува лениви кръгове с пръсти по красивите й бедра, започвайки от външната им страна… и оттам все по-навътре…

Ирен не му позволи да си играе с нея.

Ръката й откри онази пламнала част от него и цялото му тяло се подчини на допира й, на чувството. Не просто ръка, а ръката на Ирен…

Каол не можеше да разсъждава, не можеше да прави нищо друго, освен да я вкусва, да я докосва, да й се предаде напълно.

И все пак…

Намери думи. Успя да си припомни как се говори. Поне колкото да попита:

— Някога преди…

— Да. — Дрезгаво дихание. — Веднъж.

Той отблъсна прииждащия мрак, който сякаш изпъпли от белега на гърлото й. И го целуна. Плъзна език по него. После попита, изкачвайки устни нагоре по челюстта й:

— Искаш ли да…

— Продължавай.

Но той се насили да спре. Надигна се да я погледне в лицето, без да сваля ръце от гладките й бедра, още в плен на страстната й хватка.

— Това „да“ ли значи?

Очите на Ирен горяха със златен пламък.

— Да — промълви тя. Изправи се и го целуна нежно. Не леко и безплътно, а със сладост. С неподправеност. — Да.

Мощна тръпка разтърси тялото му и той сграбчи бедрото й, точно в началото на ханша й. Ирен се освободи, за да вдигне таза си към него, да провлачи тялото си по неговото. Да го усети през ефирната преграда на роклята. И нищо друго под нея.

Каол плъзна фината материя настрани, скупчвайки я около кръста й. И сведе глава, нетърпелив да напълни очите си, да я докосне, да я вкуси, да узнае какво бе онова, което караше Ирен Тауърс да загуби контрол…

— По-късно — примоли му се сипкаво тя. — По-късно.

Не можеше да й откаже нищо. Не и на жената, която държеше в красивите си ръце цялата му същност, всичко, останало му на света.

Затова съблече ризата си и панталона си с няколко по-сложни движения. Накрая свали и лилавата й рокля, захвърляйки я на оплетени парчета плат до леглото.

Ирен лежеше под него само по сребърния медальон. И Каол обходи с поглед всеки сантиметър от тялото й, останал без нито глътка дъх в гърдите си.

— Ще го пазя вечно — прошепна той, плъзвайки се в нея, бавно и надълбоко. Насладата се разля като вълна по гръбнака му. — Каквото и да сполети света. — Ирен обсипваше с целувки шията му, рамото му, челюстта му. — Колкото и океани, планини и гори да ни разделят.

Той впери очи в нейните, позволи й да опознае чувството. Позволи на самия себе си да свикне с усещането, че цялата земна ос се е изместила. И докато се взираше в прозорците към душата й, плувнали в светлина, се питаше дали и тя го долавя.

Ирен го целуна отново — отговор и безмълвна молба. А като откликна на движенията й, Каол осъзна, че тук, сред дюните и звездите… Тук, в сърцето на една чужда земя… Тук… с нея най-сетне беше у дома.