Кулата на зората

60

Каол крачеше настръхнал до Ирен по тесните улички на Антика, претъпкани с хора, запътили се към дома след работния ден. Настръхнал не от гняв, осъзна тя, а от устременост.

Елин беше събрала армия, а ако съумееха и те да допринесат за нея с поне част от силите на хаганата… Ирен съзираше надеждата в очите му. Решимостта.

Може би имаха някакъв шанс в тази война. Но само ако намереха начин да убедят хаганското семейство.

„Един последен опит“, заявил й бе той, когато влязоха в прохладната вътрешност на Торе и хукнаха нагоре по стълбите. Готов бе дори да пълзи в краката на хагана. Отново щеше да се помъчи да го склони.

Първо обаче трябваше да говорят с Хафиза. И да проучат книгите, които можеше да съдържат много по-ценно оръжие от мечове и стрели: а именно — познание.

Каол изкачваше уверено безкрайното стълбище, виещо се във вътрешността на Торе. И независимо от тежестта, увиснала на плещите им, прошепна в ухото й:

— Нищо чудно, че краката ти са толкова красиви.

Тя го перна по ръката с пламнало лице.

— Мръсник!

По това време повечето ученички вече слизаха към столовата. Докато се разминаваха по стълбището, няколко се усмихнаха широко на Каол, а по-малките направо се закискаха. Той отвърна на всички тях с топла, приветлива усмивка, която ги накара да захихикат още повече.

Неин. Беше си неин, идеше й да им се изперчи. Този красив, смел, самоотвержен мъж — беше лично неин.

И щеше да се прибере у дома с него.

Мисълта я поотрезви леко. Чувството, че безкрайните изкачвания на Торе можеше да са преброени, че дълго време можеше да не подуши аромата на лавандула и прясно изпечен хляб. Да не чува момичешкото кискане на ученичките.

Каол докосна ръката й със своята, сякаш да я увери, че я разбира. Ирен стисна силно пръстите му. Да, щеше да остави една част от себе си тук. Но онова, с което щеше да замине… По лицето й се разливаше усмивка, когато най-сетне достигнаха върха на кулата.

Задъхан, Каол се подпря с ръка на стената. Вратата на кабинета на Хафиза бе открехната, пропускайки изтъняващата светлина на залеза.

— Който и да е построил това чудо, сигурно е бил садист.

Ирен се засмя, почука на вратата на Хафиза и я отвори.

— Говориш за Камала. И според слуховете…

Тя спря, изненадана да открие кабинета на Върховната лечителка празен.

Заобиколи Каол на тясната стълбищна площадка и се насочи към работилницата. И нейната врата бе открехната.

— Хафиза?

Никой не й отговори и тя бутна вратата.

Работилницата също беше празна. Поне железният шкаф си стоеше заключен.

Явно правеше редовните си обиколки или вечеряше. Макар че срещнаха по стълбите всички, тръгнали на вечеря след звънеца, и Хафиза не бе сред тях.

— Изчакай тук — заповяда му Ирен и се спусна по стълбището към долната площадка, един етаж над собствената й стая.

— Еретия — каза тихо и влезе в малката стаичка.

Лечителката изсумтя вместо отговор:

— Мярнах един хубав задник да минава оттук преди малко.

Каол се покашля от горния етаж.

Ирен изпуфтя и попита:

— Знаеш ли къде е Хафиза?

— В работилницата си. — Жената дори не се обърна към нея. — Цял ден е там.

— Сигурна ли си?

— Да. Видях я да влиза вътре. Затвори вратата и оттогава не се е показвала.

— В момента вратата е открехната.

— Значи може би е минала покрай мен.

Без да се обади? Не й беше присъщо.

Ирен се почеса по главата, озъртайки се из площадката зад себе си. Няколкото врати на нея… без да си прави труда да каже довиждане на Еретия, зачука по всичките. Едната стая беше празна, а лечителката от другата й каза същото: Хафиза била в работилницата си.

Като се качи на горната площадка, Каол я попита:

— Разбра ли нещо?

Тя потропа с крак по земята. Сигурно се притесняваше излишно, но…

— Да проверим в столовата — рече вместо отговор.

Забеляза блясъка в очите на Каол. Тревога — предупреждение.

Слязоха два етажа по-надолу до нейната стая.

Вратата й беше затворена, но под нея беше пъхнато нещо. Сякаш натикано с крак.

— Какво е това?

Каол извади меча си толкова мълниеносно, че Ирен дори не видя кога — всяко движение на тялото му, на оръжието му представляваше същински танц. Тя се наведе и издърпа предмета. Металът застърга по камъка.

Дебела верижка, а в края й висеше… железният ключ на Хафиза.

Каол обходи с поглед вратата, стълбището, а Ирен нахлузи верижката през вратата си с разтреперани пръсти.

— Не го е пъхнала там случайно — заяви той.

А щом беше решила да скрие ключа тук…

— Знаела е, че нещо я преследва.

— На горния етаж нямаше следи от взлом или нападение — изтъкна Каол.

— Може просто да се е уплашила, ала… Хафиза не върши необмислени неща.

Той постави ръката си на кръста й и я побутна към стълбите.

— Трябва да уведомим стражите, за да почнат да я търсят.

Гадеше й се. Щеше да повърне върху стълбите.

Ако тя бе навлякла това на Хафиза…

Паниката не помагаше на никого. За нищо.

Насили се да си поеме глътка въздух. И още една.

— Нужно е да побързаме. Гърбът ти ще…

— Ще се справя. Добре е.

Ирен прецени стойката му.

— Тогава не се бави.

Препуснаха надолу по витото стълбище на Торе, разпитвайки всеки срещнат за Хафиза. „В работилницата си е“, отговаряха всички.

Сякаш просто беше изчезнала. Превърнала се беше в сянка.

Каол се бе сблъскал и бе преживял достатъчно, за да се довери на интуицията си.

А тя му подсказваше, че или вече се е случило нещо, или в момента се случваше.

Лицето на Ирен беше бяло като платно от ужас, а железният ключ подскачаше върху гърдите й с всяка стъпка. Щом стигнаха до първия етаж, тя вдигна стражите по тревога само с няколко думи, обяснявайки спокойно, че Върховната лечителна е в неизвестност.

Но спасителните отряди се организираха твърде дълго. А кой знае какво можеше да се разиграе едва за броени минути. Секунди дори.

В оживения коридор на централния етаж Ирен попита още няколко лечителки дали знаят къде е Хафиза. Нямало я в столовата. Нямало я и в билковата градина. Идвали оттам и не я били видели.

Комплексът беше огромен.

— Ще покрием по-голяма територия, ако се разделим — рече задъхано Ирен, оглеждайки коридора.

— Не. Вероятно го очакват. Оставаме заедно.

Тя потри лицето си с длани.

— Масовата истерия може да подтикне нападателя към по-спешни действия. Прибързани. Необходимо е да сме дискретни. — Тя свали ръце. — Откъде да започнем? Може да е в града, може да е…

— Колко изхода към улиците има в Торе?

— Само главната порта и една малка страничка вратичка за доставки. И пред двете има стража.

Минаха покрай тях след минути. Нищо. Стражите бяха добре обучени и зорко следяха кой влиза и излиза. Не бяха виждали Хафиза. Не бяха виждали и фургони от сутринта, когато Еретия я бе мярнала за последно.

— Трябва да е на територията на Торе — заключи Каол, плъзвайки поглед към високата кула, из лекарския комплекс. — Освен ако не се сещаш за друг вход или изход. Някое забравено място може би.

Ирен застина и очите й сякаш пламнаха в гаснещия здрач.

— Библиотеката — промълви и хукна натам.

Беше толкова бърза, че той едва смогваше да я догони. Гонеше я. Свещени богове! Тичаше и…

— Разправят, че под библиотеката имало тунели — каза припряно Ирен, докато го водеше по познат коридор. — Тунели, чийто изход обаче не се знае къде е. Според слуховете били зазидани, но…

Сърцето му препускаше лудо.

— Това обяснява как нападателят ти е съумял да влезе и излезе незабелязано.

А ако старицата бе слязла тук…

— Как изобщо са я накарали да тръгне с тях? Без на никого да му направи впечатление?

Не му се щеше да й отговаря. Валгите умееха да призовават сенки. И да се крият в тях. Сенки, които можеха мигновено да станат смъртоносни.

Ирен спря пред централното бюро на библиотеката и Ноуша вирна глава. Мраморният под бе толкова гладък, че трябваше да се хване за ръба на бюрото, за да не се подхлъзне.

— Виждала ли си Хафиза? — изстреля тя вместо поздрав.

Ноуша ги изгледа. И забеляза, че Каол отново е извадил меча си.

— Какво има?

— Къде са тунелите? — попита Ирен. — Онези, които уж били зазидани?

Зад нея сива като буреносен облак котка на Баст скочи от поста си пред камината и препусна към вътрешността на библиотеката.

Ноуша надникна към древния звънец върху писалището си, голям колкото пъпеш. До него лежеше чук.

Ирен постави ръката си върху чука.

— Недей. Така ще разберат, че… че знаем.

Кафеникавата кожа на жената сякаш пребледня.

— Тръгнете към най-долния етаж. Вървете чак до стената. После свийте вляво. Оттам се насочете към най-далечната стена, до самия й край. Където камъкът е груб и незагладен. Там свийте надясно. И ще ги видите.

Гърдите на Ирен се надигнаха, но тя кимна и тихо си повтори маршрута. Каол го запомни наизуст, запечата го в паметта си.

Ноуша стана на крака.

— Да извикам ли стражата?

— Да — рече Каол. — Но тихо. Прати ги след нас. Възможно най-бързо.

Ноуша скръсти разтрепераните си ръце пред корема си.

— Никой не е стъпвал в тези тунели от много време. Бъдете предпазливи. Дори ние не знаем какво се крие там.

На Каол му хрумна да й разясни колко полезни бяха подобни загадъчни предупреждения точно преди битка, но просто преплете пръсти с тези на Ирен и я поведе надолу по коридора.