Кулата на зората

3

Несрин беше изпаднала в шок.

А Каол не можеше да отиде при нея, да я грабне на ръце и да я прегърне силно.

Особено след като се понесе с безмълвна, призрачна вялост право към една от спалните на разкошния апартамент, който им бяха приготвили на първия етаж на двореца, и затвори вратата след себе си. Сякаш бе забравила, че на света съществува някой друг.

Не я винеше.

Каол позволи на слугинята, стройна млада жена с кестенява коса, спускаща се на тежки къдрици до финия й кръст, да го откара във втората спалня. Апартаментът предлагаше изглед към овощна градина и бълбукащи фонтани през жива завеса от розови и лилави цветове, извиращи в живописно изобилие чак от саксиите на горния балкон. А високите прозорци на спалнята му всъщност бяха врати.

Слугинята смотолеви, че щяла да му напълни ваната; говореше езика им доста тромаво в сравнение с хагана и потомците му. Не че той самият имаше право да коментира: все пак не владееше добре никой от другите езици на собствения си континент.

Жената се шмугна зад резбования дървен параван, който несъмнено водеше към банята, а Каол надникна през открехнатата врата на спалнята си към затворената стая на Несрин отвъд бледия мрамор на фоайето.

Не трябваше да напускат Рифтхолд.

Не че щеше да предотврати случилото се, но… Съзнаваше как ще се отрази мъчителната неизвестност на Несрин. Какво й причиняваше вече.

Дориан не беше мъртъв, повтаряше си. Беше се измъкнал. Избягал. Ако беше в плен на Перингтън — на Ераван, — щяха да разберат. Принц Аргун щеше да е научил.

Неговият град, превзет от вещиците. Чудеше се дали Манон Черноклюна бе предвождала атаката.

Помъчи се — безуспешно — да направи равносметка на дълговете, висящи помежду им. Елин пощади живота на Манон при храма на Темис, но в замяна Манон им предостави жизненоважна информация за Дориан, докато още беше под контрола на Валгите. Квит ли бяха тогава? Нещо като съюзници?

Нямаше смисъл да се надява, че Манон ще се обърне срещу Морат. Въпреки това изпрати безмълвна молитва към онзи бог, който го слушаше в момента, да брани Дориан, да отведе краля му в безопасни земи.

Дориан щеше да оцелее. Беше достатъчно умен, достатъчно даровит. Каол не приемаше никакъв — никакъв — друг ход на събитията. Дориан бе жив на някое безопасно място. Или пътуваше към него. А като изникнеше удачен момент, Каол щеше да изкопчи още информация от най-големия принц. Нищо че беше в траур. Щеше да изтръгне всичките му сведения до последното. А накрая щеше да накара слугинята да разпита из търговските кораби за още вести относно нападението.

Нищо — никой не казваше нищо за Елин. Къде беше, какво правеше. Елин, заради която вероятно бе загубил шанса си за съюз с хагана.

Той стисна зъби и още ги стискаше, когато вратите на апартамента се отвориха и висок, широкоплещест мъж влезе, сякаш се намираше у дома си.

Всъщност беше точно така. Принц Кашин идваше сам и невъоръжен, но пък се движеше със спокойствието на човек, уверен в непоклатимата сила на тялото си.

Също както и той самият се беше разхождал из двореца в Рифтхолд.

Каол сведе глава за поздрав, а принцът затвори вратите и впери преценяващ воински поглед в него — дързък и пронизителен. Щом кафявите му очи най-сетне срещнаха тези на Каол, Кашин каза на адарлански:

— Травми като вашата не са рядкост тук и съм виждал множество такива, особено сред племената на конниците. Народът на семейството ми.

Каол нямаше особено желание да обсъжда травмите си нито с принца, нито с когото и да било, ето защо просто кимна.

— Предполагам.

Кашин килна глава, оглеждайки наново Каол, и тъмната му плитка се плъзна върху едното му мускулесто рамо. Явно беше доловил неохотата му да подхваща тази тема.

— Баща ми наистина държи да вечеряте с нас. И не само днес, а всяка вечер до края на престоя ви тук. Кани ви на своята маса.

Съвсем очаквана покана за всеки чуждестранен пратеник и несъмнена чест да седиш на масата на хагана, но да изпрати сина си да я отправи… Каол обмисли внимателно следващите си думи и накрая избра най-логичната:

— Защо?

Очакваше, че семейството ще се постарае да остане сплотено след загубата на най-младия си член. А да поканят непознати сред тях…

Принцът стисна челюсти. Не бе свикнал да прикрива емоциите си подобно на тримата си по-големи братя и сестра си.

— Аргун докладва, че в двореца ни нямало шпиони на херцог Перингтън, както и че хората му още не са стигнали дотук. Аз обаче съм на друго мнение. А Сартак… — Принцът се възпря, като че не желаеше да намесва брат си… а може би и негов бъдещ съюзник. Кашин направи гримаса. — Неслучайно избрах да живея сред войници. Двусмислените реплики в двора…

Каол се изкуши да отвърне, че го разбира напълно, че и той се бе чувствал така през по-голямата част от живота си. Вместо това попита:

— Смятате, че силите на Перингтън вече са проникнали в двора?

Доколко бяха запознати Кашин и Аргун със силите на Перингтън — наясно ли бяха, че валгски крал бе надянал кожата му? Познаваха ли армиите му, по-кошмарни, отколкото можеха да си представят? Но тази информация… Възнамеряваше да я запази за себе си, да я използва някак, ако Аргун и хаганът не разполагаха вече с нея.

Кашин потри врата си.

— Не знам дали е бил Перингтън, или някой от Терасен или Мелисанде, или Вендлин. Знам единствено, че сестра ми е мъртва.

Сърцето на Каол прескочи. Въпреки това се осмели да попита:

— Как се случи?

Скръб проблесна в очите на Кашин.

— Тумелун открай време си беше малко дива, безразсъдна. На настроения. Един ден беше щастлива, усмихната; на следващия потъваше в себе си, в дълбока меланхолия. Казват… — Той преглътна. — Казват, че в такъв момент се хвърлила от балкона си. Дува и съпругът й я открили по-късно същата нощ.

Всеки смъртен случай в семейството беше съкрушителен, но самоубийство…

— Съжалявам — пророни приглушено Каол.

Кашин поклати глава и слънчевите лъчи откъм градината озариха черната му коса.

— Не го вярвам. Моята Тумелун не би скочила.

„Моята Тумелун.“ Думите му говореха достатъчно красноречиво колко близък е бил с по-малката си сестра.

— Подозирате, че са я убили?

— Вярвам само, че в каквито и настроения да изпадаше Тумелун… аз я познавах добре. Както познавам собственото си сърце. — Той постави длан върху него. — Не би скочила.

Каол отново преся внимателно следващите си думи.

— Моите най-искрени съболезнования, но имате ли причина да подозирате чуждестранна намеса?

Кашин стори няколко умислени крачки.

— Никой от нашите земи не би постъпил толкова глупаво.

— Е, никой от Терасен или Адарлан не би направил подобно нещо. Дори за да ви подтикне към участие във войната.

Кашин впи поглед в лицето му за миг.

— Дори кралица, препитавала се някога като асасин?

Каол не допусна нито искрица емоция по изражението си.

— Може и да е била асасин, но за Елин имаше ясни граници, които за нищо на света не би прекрачила. В никакъв случай не би убила или наранила дете.

Кашин спря пред скрина до едната стена и подравни позлатената кутия върху него спрямо ръба на излъсканата му тъмна повърхност.

— Знам. И това прочетох в доклада на брат ми. Намерил е подробна информация за убийствата й. — Каол можеше да се закълне, че принцът изтръпна, преди да добави: — Вярвам ви.

Несъмнено затова и водеше този разговор с него.

Принцът продължи:

— Което поставя в уравнението немного други чужди сили, способни на подобно зверство. И Перингтън оглавява краткия ми списък.

— Защо му е да убива сестра ви?

— Не знам. — Кашин пак закрачи. — Беше млада, невинна. Яздеше с мен сред Дарган, родния клан на майка ни. Още си нямаше сулд дори.

Щом съзря свитите в недоумение вежди на Каол, принцът поясни:

— Това е копието, носено от всички даргански воини. Привързваме снопове косми от гривите на любимите си коне към дръжката му, точно под острието. Предците ни вярвали, че накъдето вятърът развеел конските косми по копието на някой воин, натам го очаквала съдбата му. Някои от нас още вярват в тези гадания, но дори онези от нас, които смятат, че те са просто част от традициите на народа ни… носят копието навсякъде със себе си. В двореца разполагаме с вътрешен двор, където с братята и сестрите ми забиваме своите сулдета около това на татко, за да ги вее вятърът по време на престоя ни тук. Но след смъртта ни… — По лицето му пак пробяга сянката на скръбта. — След смъртта те са единственият предмет, който остава с нас. В тях душата на дарганския воин се съхранява вовеки и живите ги забиват в някоя от степите из свещените ни земи. — Принцът притвори очи. — Сега душата й ще скита с вятъра.

И Несрин бе казала същото. Каол просто повтори:

— Съжалявам.

Кашин отвори очи.

— Някои от братята и сестрите ми не ми вярват за Тумелун. Другите обаче ми вярват. Баща ни… той още не може да реши. Майка ни отказва дори да напусне стаята си от тъга, затова и не смея да й споделя подозренията си. — Той потри масивната си челюст. — Аз убедих баща ни да ви покани на масата си за целия ви престой тук. Като вид дипломатически жест. Но очаквам от вас да следите всичко с окото на външни наблюдатели. И да ми докладвате за всяка странност. Може пък вие да забележите нещо, убягнало на нас самите.

Да им помогнат… и може би да получат помощ в замяна. Каол попита дръзко:

— Щом ми се доверявате толкова, че ми възлагате подобна задача и ми разкривате подозренията си, защо не ни подкрепите във войната?

— Нямам думата. — Отговор на добре обучен войник. Кашин плъзна поглед из апартамента, като че се уверяваше, че не го дебнат скрити врагове. — Тръгвам на война само когато баща ми заповяда.

Ако силите на Перингтън вече бяха достигнали дотук, ако Морат наистина стоеше зад убийството на принцесата… Безкрайно лесно щяха да склонят краля да се бие на страната на Дориан и Елин. Но Перингтън — Ераван беше твърде умен, за да допусне такава грешка.

И все пак, ако Каол съумееше да привлече към каузата им командира на хаганските пехотинци…

— Аз не участвам в такива игри, лорд Уестфол — каза Кашин, сякаш прочел нещо в очите на Каол. — Ще трябва да привлечете някого от братята и сестрите ми.

Каол потупа с пръст по страничната облегалка на стола си.

— Ще ме посъветвате ли нещо в тази насока?

Кашин изсумтя и се поусмихна.

— И други са идвали преди вас. От кралства, далеч по-богати от вашето. Някои имаха късмет, други — не. — Принцът надникна към краката на Каол и в погледа му пробяга съжаление. Съчувствието на мъж, разпознал го като воин. Каол се вкопчи в страничните облегалки на стола си. — Аз мога единствено да ви пожелая успех.

С тези думи принцът се отправи към вратите, бързешком поглъщайки разстоянието с дългите си крака.

— Ако Перингтън наистина има свой човек тук — подхвана Каол, когато Кашин достигна вратите, — вече сте се убедили, че всички в двореца ви са в смъртна опасност. Необходимо е да предприемете нещо.

Кашин спря с ръка върху резбованата дръжка на вратата и надзърна през рамо.

— Защо според вас помолих чуждестранен лорд за помощ?

Сетне принцът напусна, оставяйки думите си да висят в благоуханния въздух. Тонът му не бе презрителен, нито обиден, а воинската му откровеност…

Каол се помъчи да овладее дишането си, колкото и да бушуваха мислите му. Не беше видял черни пръстени и нашийници наоколо, но пък и не се беше оглеждал. Дори не му бе хрумнало, че сянката на Морат може да е стигнала толкова надалеч.

Той потри гърдите си. Трябваше много да внимава в този двор. Да внимава какво говори пред хората — и в тази стая.

Още се взираше в затворената врата, разсъждавайки върху загатнатия смисъл в думите на Кашин, когато слугинята излезе иззад паравана. Беше заменила туниката и панталона си със завързан халат от ефирна, почти прозрачна коприна, който не оставяше нищо на въображението.

Каол едва се стърпя да не извика Несрин.

— Само ме измий! — нареди той с възможно най-отчетливия си и категоричен глас.

Момичето нито се притесни, нито изпита видимо колебание. Веднага му стана ясно, че го бе вършило и преди, и то безброй пъти.

— Не съм ви по вкуса ли? — попита то.

Прям, директен въпрос. Плащаха му добре, както и на всички други слуги тук. Дошло бе по своя воля и лесно можеше да си намери заместница, без да рискува работата си.

— Напротив — отговори Каол почти откровено, отказвайки да спусне погледа си под нивото на очите му. — Прекрасна си. — Додаде. — Но сега искам само вана. — Сетне добави за по-сигурно: — Нищо друго.

Очакваше да зърне благодарност в очите й, но слугинята кимна безизразно. Дори пред нея трябваше да внимава какво приказва. Какво обсъждаха с Несрин в апартамента.

Откакто Несрин се бе затворила в стаята си, зад вратата й не се чуваше нито звук. Пълната тишина продължаваше и сега.

Затова Каол махна на слугинята да избута количката му в банята — стая с бели и сини плочки, вече обгърната в гъста пара.

Количката се търкаляше по килими и мрамор, заобикаляйки мебелите с лекота. Несрин я беше намерила във вече пустеещите лечителски катакомби на рифтхолдския замък точно преди да отплават насам. Навярно беше от малкото вещи, изоставени от бягащите лечителки.

Оказваше се по-лека и маневрена от очакваното; големите колела от двете страни на седалката се въртяха услужливо дори когато сам ги движеше с помощта на тънките метални обръчи за прихващане. От явната тромавост на други колички я открояваха двете малки предни колелца от двете страни на поставките за крака, които се въртяха на ос във всяка избрана от него посока. Сега плавно се обърнаха към парната завеса в банята.

Огромен вграден басейн заемаше по-голямата й площ. По повърхността на горещата вода лъщяха благовонни масла, сред които се стелеха разпилени цветни листенца. Малко прозорче, разположено високо в далечната стена, предлагаше изглед към зелената градина; свещи позлатяваха кълбетата пара.

Разкош. Същински разкош, докато градът му страдаше. Докато молеха за помощ, която не получаваха. Дориан би останал. Само абсолютното поражение без всякакъв шанс за оцеляване би го убедило да напусне столицата. Каол се зачуди дали магията му бе изиграла някаква роля. Дали бе помогнала на някого.

Дориан щеше да се спаси, да открие съюзници. Съзнаваше го до мозъка на костите си, макар и стомахът му да се свиваше болезнено. Нямаше как да помогне на краля си оттук — освен като подсигури този съюз. Макар и всеки инстинкт в тялото му да го тласкаше към Адарлан, към Дориан, Каол щеше да довърши започнатото.

Почти не усети как слугинята събу ботушите му с няколко ловки движения. И въпреки че поне това можеше сам, едва забеляза как съблича тюркоазения му жакет, после и ризата под него. Но се изтръгна от унеса си, когато девойката се зае да сваля панталоните му, и се наведе да й помогне, стиснал зъби, докато двамата се трудеха в неловко мълчание. Чак когато слугинята посегна да махне и бельото му, Каол я хвана за китката.

Двамата с Несрин още не се бяха докосвали. След един злополучен изблик на страст преди три дни, докато бяха в кораба, така и не бе опитал отново. Колкото и да му се искаше. Повечето сутрини се будеше с болезнен копнеж по нея, особено като споделяха едно легло в общата си каюта. Ала мисълта да лежи безпомощно, да не я обладае както преди… Точно това пресече всяко желание у него. Макар и да бе благодарен, че една определена част от тялото му безспорно работеше.

— И сам мога да вляза — обяви Каол и преди слугинята да е помръднала, свика цялата си сила в ръцете и гърба си и се помъчи да се надигне от стола с безцеремонен похват, който бе усъвършенствал през дългите дни по море.

Първо щракна спирачката на колелата и звукът отекна по камъка и водата. С няколко движения се премести до ръба на седалката и свали стъпалата си от дървените поставки, извъртайки целите си крака наляво. С дясната ръка стисна ръба на седалката до коленете си, а лявата сви в юмрук, преви се надве и я опря на хладните, овлажнени от парата плочки. Хлъзгави…

Слугинята само дойде да разпъне плътна бяла кърпа пред него и се отдръпна. Той й благодари със сдържана усмивка и пак опря левия си юмрук в пода, но този път върху мекия плат, разпределяйки тежестта си по протежението на изпънатата си ръка. Сетне вдиша дълбоко, все още вкопчил пръсти в ръба на количката, и внимателно започна да се свлича към пода. Докато отместваше бавно задните си части от седалката, коленете му се свиха неочаквано.

Стовари се тежко на мрамора, но поне беше слязъл от количката, и то без да се прекатури като при първите няколко опита на кораба.

Завлече се предпазливо до стълбите на басейна, така че да потопи ходилата си в топлата вода, точно над второто стъпало. Слугинята мигновено влезе във водата, грациозна като чапла, и ефирният й халат стана прозрачен като роса. С нежни, но стабилни ръце го хвана под мишницата и му помогна да седне на най-горното стъпало. После на по-долното, и на по-долното, докато водата не го покри до раменете. И пищните й, стегнати гърди не се озоваха точно пред очите му.

Слугинята като че ли не забеляза. Каол веднага извърна поглед към прозореца, а тя се пресегна към малкия поднос с тоалетни принадлежности, който беше закрепила до ръба на басейна. Масла, четки и пухкави кърпи. Докато не го гледаше, Каол свали бельото си и го подхвърли с шумен, мокър плясък върху мраморния под.

Несрин още не се бе показала от стаята си.

Затова той просто затвори очи, отдавайки се на грижите на слугинята, умислен какво да стори оттук нататък.