Кулата на зората

27

Ирен излекува шестима до залез-слънце и чак тогава си тръгна от бедняшкия квартал.

Една жена имаше опасно образувание в белите си дробове, което несъмнено щеше да й коства живота. Ала от работа нямала време да се обърне към лечител или доктор. Три деца в пренаселена къща изгаряха от треска и майка им ридаеше панически. Но зарида от радост, когато магията на Ирен прочисти и излекува телата им. Някакъв мъж счупил крака си преди седмица и отишъл при некадърен лекар в бедняшкия квартал, защото не можел да си позволи карета, която да го откара до Торе. А шестият й пациент…

Момиче на не повече от шестнайсет години. Ирен го забеляза заради насиненото око. И сцепената устна.

Вече и магията, и коленете й трепереха от изтощение, но тя заведе момичето във входа на една сграда и изцери окото му. Устната му. Спуканите му ребра. Излекува огромните синини с отпечатъка на ръка по предмишницата му.

Не го попита нищо. Прочете всички отговори в уплашените му очи. Видя как се колебае дали няма да си навлече по-тежък побой, ако се прибереше у дома изцелено.

Затова Ирен остави сините петна. Остави външния белег на травмите, лекувайки само ранената плът отдолу. Остави горния слой на кожата на момичето, вероятно леко болезнен, да прикрива изцерените мускули и кости.

Дори не понечи да го убеди, че трябва да избяга. Независимо дали го наказваше семейството, любовник, или някой друг, Ирен знаеше, че решението е негово. Единственото, което заяви на момичето, беше, че ако някога изпиташе нужда, вратата на Торе винаги щеше да е отворена за него. И никой нямаше да го разпитва. Да му иска такса. И нямаше да позволят на когото и да било да го вземе оттам, освен ако то не пожелаеше.

Момичето целуна кокалчетата на ръцете й за благодарност и заситни към дома си сред спускащия се мрак.

Ирен също се запъти с бърза крачка към Торе, сякаш високото, лъскаво тяло на кулата я насочваше като маяк.

Коремът й къркореше, главата й пулсираше болезнено от умора и глад.

Чувстваше се изцедена. Ала й харесваше. Харесваше й да помага.

Но… онази безмилостна, нестихваща енергия продължаваше да тътне във вените й. Да я тласка.

Още още още.

Ирен съзнаваше защо. Знаеше какво бе зарязала недовършено. В яма от гняв.

Ето защо смени посоката и се устреми към бляскавото туловище на двореца.

Пътьом спря на любимата си сергия за храна и се поглези с бавно печено агнешко, което погълна за броени минути. Заради натоварения й график рядко й се отдаваше шанс да яде отвъд стените на двореца или Торе, но случеше ли се… Ирен продължи към двореца, потривайки доволно пълния си корем. Тогава обаче забеляза едно отворено дюкянче за кахве и съумя да намери място в стомаха си за чашка от ароматната напитка. Както и за сладкиш с мед.

Като че нарочно се разтакаваше. От нерви, яд и глупост.

Отвратена от себе си, тя най-сетне влезе в двореца. Лятното слънце залязваше доста късно, така че минаваше единайсет, когато тръгна през тъмните коридори.

Каол сигурно вече спеше. И по-добре. Не знаеше защо изобщо си правеше труда да идва дотук. И утре можеше да му трие сол на главата.

Да, по всяка вероятност спеше.

Надяваше се да спи. Май не бе особено разумна идея лечителката му да го връхлита в стаята му посред нощ. В Торе определено не одобряваха подобно поведение. И Хафиза не би я поощрила.

Въпреки това продължаваше да върви, дори ускори крачка и стъпките й заотекваха по мраморния под като конски тропот. Щом Каол държеше да потъпква напредъка им, негова си работа. Но нея нищо не я задължаваше да стои настрана, да не се помъчи да го спре.

Пое устремено по дълъг, мрачен коридор. Не беше страхливка, нямаше да се предаде току-така. Момичето, което се плашеше, бе останало на онази тъмна уличка в Иниш. Щом Каол искаше да се цупи заради Несрин, нека се цупи. Ала да отложи сеанса им заради това…

Недопустимо.

Просто щеше да му го заяви и да си тръгне. Спокойно. Обмислено.

Ирен крачеше свъсено, мърморейки думата под носа си:

— Недопустимо!

Само дето беше допуснала да я изрита от апартамента си, колкото и да се убеждаваше в противното.

А това бе още по-недопустимо.

— Глупачка такава! — И това изсъска на глас.

Толкова силно, че почти заглуши звука.

Нечии стъпки зад нея — стържене на обувки по камък.

По това време вероятно слугите се връщаха по стаите на господарите си, но…

Но ето че пак я споходи. Онова чувство, онзи неприятен бодеж.

Само сенки и снопове лунна светлина изпълваха обточения с колони коридор.

Ирен пак ускори крачка.

И отново ги чу — стъпки зад гърба й. Небрежна, лежерна походка.

Устата й пресъхна, а сърцето заблъска в гърдите й. Този път не носеше чантата си, така че не можеше да разчита дори на малкото ножче. В джобовете й нямаше нищо друго, освен бележката.

Побързай! прошепна тъничък, нежен гласец в ухото й. В главата й.

За пръв път го чуваше, но понякога долавяше топлината му. Усещаше как се разлива из тялото й, докато магията струеше от нея. Беше й познат като собствения й глас, като ритъма на собственото й сърце.

Побързай, момиче!

Настойчиви, угрижени думи.

Ирен закрачи толкова припряно, че вече почти тичаше.

Наближаваше ъгъла, налагаше се само да свърне зад него, да извърви десетина метра, и щеше да е пред вратата на Каол.

Но дали беше заключена? И ако не — дали щеше да възпре преследвача й?

Бягай, Ирен!

Този глас…

Гласът на майка й изрева в главата й, в сърцето й.

Тя дори не се замисли. Не се поколеба.

Препусна напред по коридора.

Обувките й се плъзгаха по гладкия мрамор, а човекът — нещото зад нея, също побягна.

Ирен зави зад ъгъла, подхлъзна се и с такава сила се блъсна в отсрещната стена, че рамото й изпищя от болка. Едва набра скорост отново по пързалящия се под, без да поглежда назад…

По-бързо!

Вече виждаше вратата му. Виждаше светлината, процеждаща се изпод нея.

От гърлото й се изтръгна вопъл.

Устремените стъпки зад гърба й светкавично скъсяваха разстоянието. Ала тя не смееше да надникне назад от страх да не загуби за пореден път равновесие.

Пет метра. Три. Два.

Ирен се хвърли към дръжката, вкопчи се в нея със сетен дъх и бутна вратата с рамо.

Тя се отвори и Ирен влетя в апартамента, после затисна вратата с цялата си тежест и пръстите й заопипваха трескаво за ключалката.

Оказаха се две. Смогна да завърти първата тъкмо когато преследвачът й се вклини във вратата като същински таран, разтърсвайки я цялата.

С треперещи пръсти и насечен, панически дъх успя да спусне и масивното резе.

Точно преди вратата наново да се разтресе.

— Какво, по…

— Влез в стаята си! — процеди на Каол, без да откъсва очи от атакуваната врата. От тракащата й дръжка. — Влизай вътре. Веднага!

Ирен надзърна към него и го завари на прага на спалнята му с меч в ръка и поглед, вперен във вратата.

— Кой е това, по дяволите!

— Прибери се! — подкани го пак с пресеклив глас. — Моля те!

Каол прочете ужаса по лицето й. Прочете го и разбра.

Влезе в стаята си и й задържа вратата, за да го последва, а сетне я затвори.

Входната врата изпращя. Каол заключи тази на спалнята си с приглушено щракване. Имаше само една ключалка.

— Скрина — поде с нетрепващ глас. — Можеш ли да го преместиш?

Ирен се завъртя към скрина до вратата. Без да отговори, се хвърли отгоре му и забута с всички сили, а обувките й пак се запързаляха по излъскания мрамор…

Тя ги изрита от краката си и голата кожа на стъпалата й намери по-добро сцепление с гладкия под, докато буташе, запъхтяна от напъна…

Скринът се плъзна към вратата на спалнята.

— Вратите към градината — рече Каол, току-що врътнал ключалките им.

Целите бяха от стъкло.

Ужас и тревога сграбчиха вътрешностите й, изтръгвайки дъха от гърлото й.

— Ирен — каза с равен тон Каол. Спокоен. Взря се в очите й, сякаш с поглед можеше да й вдъхне самообладание. — На какво разстояние оттук е най-близкият вход към градината откъм външния коридор?

— На две минути път — отвърна механично тя. До нея се достигаше само през вътрешните стаи, а тъй като повечето бяха обитавани… Трябваше да се добере до дъното на коридора. Или да прелети през съседния апартамент, което… — Или една.

— Действай!

Тя се огледа из стаята. До стъклените врати имаше висок гардероб. Прекалено висок, прекалено тежък…

Но параванът пред банята…

Завтече се към другия край на стаята, а Каол — към кинжалите на нощното си шкафче.

Ирен хвана здраво солидния дървен параван и го затегли към вратите. Долният му ръб се закачи за килима и тя изруга, но все пак го завлече до нужното място. После отвори вратите на гардероба и заклещи паравана между него и стената, разклащайки го няколко пъти, за да провери дали е добре закрепен. Дървото почти не помръдна.

Тя хукна към бюрото и разбута всички книги и вази от него. Вазите се пръснаха на парчета по пода.

Спокойно. Съсредоточи се!

Ирен изтласка бюрото до дървения параван и го преобърна на една страна с трясък. Сетне го плъзна към барикадата си.

Прозорецът обаче…

Намираше се в другия край на стаята. Беше висок и малък, но…

— Него го остави! — нареди й Каол, насочвайки се към стъклените врати с меч в едната и кинжал в другата ръка. — Ако опита да влезе оттам, тясната пролука ще го забави.

Достатъчно, че да го убие, каквото и да беше.

— Ела тук! — заповяда й едва доловимо.

Тя се подчини, сновейки с очи между вратата на спалнята и тези, водещи към градината.

— Дишай дълбоко — посъветва я. — Концентрирай се. Страхът е не по-малко смъртоносен от всяко оръжие.

Ирен го послуша.

— Вземи кинжала и отиди при леглото.

Тя се стресна от оръжието.

— Действай!

Ирен грабна кинжала и металът натежа в ръката й. Студен. Непознат.

Каол дишаше равномерно. С непоклатима съсредоточеност наблюдаваше и двата входа. Прозореца.

— Банята — прошепна Ирен.

— Прозорците са прекалено високи и тесни.

— Ами ако не е в човешки облик?

Думите се изтръгнаха от гърлото й в дрезгав шепот. Илюстрациите от онази книга…

— Тогава ще му отвлека вниманието, за да можеш да избягаш.

С всичките тези мебели пред изходите…

Тя осмисли думите му.

— В никакъв случай…

Мощен удар разтърси вратата на спалнята. И още един.

Обкованата й дръжка тракаше и тракаше.

О, богове!

На преследвача й явно не му се минаваше през градината. Просто бе разбил входната врата.

Още един трясък, от който потръпна. И още един.

— Спокойно — напомни й Каол.

Кинжалът се тресеше в ръката на Ирен, но неговите оръжия дори не помръдваха, докато буташе количката си към вратата на спалнята.

Пореден трясък — яростен, бесен.

А сетне — глас.

Мек и съскащ, нито мъжки, нито женски.

— Ирен — процеди през пролуката на вратата. Тя долавяше усмивката в него. — Ирен.

Кръвта й се смрази. Не беше човешки глас.

— Какво искаш? — обади се със стоманена твърдост Каол.

— Ирен.

Коленете й омекнаха така внезапно, че с усилие се задържа на крака. Всичките й знания по самоотбрана се изнизаха от главата й.

— Махай се! — озъби се към вратата Каол. — Преди да те накарам да съжаляваш, че си дошъл.

— Ирен — изсъска насмешливо демонът. — Ирен.

Валг. Значи наистина я бе преследвал Валг онази нощ, а сега се връщаше за нея…

Тя залепи длан върху устата си и приседна бавно на ръба на леглото.

— Нито за миг да не си се стреснала от страхливец, който преследва жени в тъмното! — нахока я Каол.

Съществото от другата страна на вратата изръмжа. Дръжката се разтресе.

— Ирен — повтори гласът.

Каол вторачи очи в нейните.

— Страхът ти му дава сила над теб.

— Ирен.

Той я доближи, слагайки кинжала и меча в скута си. Ирен подскочи, готова да го смъмри, задето оставяше оръжията си. Каол обаче спря пред нея. Пое лицето й в длани, изцяло обърнал гръб на вратата. Макар че несъмнено следеше всеки звук, всяко движение зад нея.

— Аз не се боя — пророни тихо, но не и със слабост. — Ти също нямаш причина.

— Ирен — възнегодува демонът от другата страна на вратата, блъсвайки я отново.

Тя се помъчи да се изтръгне, но Каол задържа лицето й между дланите си. Не й позволи да откъсне очи от неговите.

— Ще се изправим срещу него — увери я той. — Заедно.

Заедно. Щяха да победят или да загинат — заедно.

Дишането й се успокои. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че дъхът му погали устните й.

Заедно.

Не й бе хрумнало да използва тази дума, да почувства смисъла й… Не го беше усещала от…

Заедно.

Ирен кимна. Веднъж. Втори път.

Каол претърси очите й с поглед, затопляйки устните й с диханието си.

Вдигна ръката й, която все така стискаше кинжала, и коригира захвата й.

— Нужно е да сочи нагоре, не само напред. Знаеш къде е. — Той допря длан до гърдите си. Точно над сърцето. — Знаеш и другите места.

Мозъкът. През очните орбити. Гърлото, за да му изтече кръвта. Всички артерии, които можеше да пререже, за да умре по-бързо от кръвозагуба.

Неща, научени с цел да спасява животи. Не да отнема.

Ала подобно нещо…

— Най-добре да го обезглавиш, но първо пробвай да го повалиш на земята. За достатъчно дълго, че да му отсечеш главата.

Вършил го беше и преди, осъзна Ирен. Беше убивал такива твари. Побеждавал ги беше. Борил се бе с тях без магия, единствено с несломимата си воля и кураж.

Тя пък… тя бе прекосила планини и морета. Съвсем сама.

Ръката й спря да трепери. Дишането й се укроти.

Пръстите на Каол притиснаха нейните и металната дръжка на кинжала се вряза в дланта й.

— Заедно — рече той за последно и пусна ръката й, за да хване собствените си оръжия.

За да се обърне към вратата.

Където го посрещна тишина.

Той зачака с изострени инстинкти. Хищник, готов за атака. Сграбчила здраво кинжала си, Ирен се изправи зад него.

Из фоайето се разнесе трясък. Последван от викове.

Тя подскочи, но Каол въздъхна. С дълбоко облекчение. Разпознал бе звуците преди нея.

Врявата на стражите.

Крещяха на халха през вратата на спалнята — питаха ги как са. Невредими? Ранени?

Ирен им отвърна нескопосано на същия език, че са добре. Стражите обясниха, че слугинята забелязала разбитата врата на апартамента и отишла да ги повика.

В апартамента нямаше никой друг.