Кулата на зората

54

Като се събуди на сутринта, Каол едва мърдаше.

Предишния ден оправиха стаята му и назначиха още стражи на пост пред апартамента му. По залез, когато хаганските потомци и приятелите им най-сетне се завърнаха от дюните, вече всичко изглеждаше почти постарому.

Не зърна Ирен до края на деня и се чудеше дали с Върховната лечителка не бяха открили нещо важно в свитъка. Но когато дойде вечерята, а нея още я нямаше, изпрати Каджа да поиска сведение от Шен.

Шен дойде лично — леко поизчервен, несъмнено заради красивата слугиня, която го беше довела до апартамента му — и го уведоми, че Ирен е пристигнала невредима в Торе и оттогава не е напускала кулата.

Независимо от това, на Каол му хрумна да я извика, когато гърбът започна да го боли нетърпимо и дори с бастун не смогваше да прекоси стаята. Но апартаментът му не беше безопасно място. Пък и ако отседнеше при него, а Несрин се прибереше, преди да й е обяснил…

Не можеше да си избие тази мисъл от главата. Какво беше сторил, как бе предал доверието й.

В крайна сметка, успя да си вземе вана с надеждата да облекчи напрегнатите си мускули, а после почти пропълзя обратно в леглото.

Събуди се призори, опита да достигне бастуна си до леглото и едва не изрева от болка.

Връхлетя го паника — пронизваща и неукротима. Той стисна зъби и се помъчи да я пребори.

Пръстите. Можеше да движи пръстите си. И глезените. И коленете…

Отметна назад глава от агонията, която му причини движението в коленете, бедрата, ханша.

О, богове! Беше прекалил…

Вратата се отвори рязко и тя застана пред него в лилавата си рокля.

Очите й се разшириха, но бързо си възвърнаха обичайното спокойствие, като че се бе канила да му каже нещо.

Вместо това обаче маската на лечителска невъзмутимост се спусна върху лицето й. Тя поприбра косата си в обичайната леко разпусната прическа и пое с уверена стъпка към него.

— Можеш ли да се движиш?

— Да, но болката…

Нямаше сили да довърши.

Ирен пусна кожената си чанта на килима и нави ръкави.

— Можеш ли да се обърнеш по корем?

Не. Беше пробвал и…

Тя не дочака отговора му.

— Опиши ми подробно какво си вършил вчера от момента, в който си тръгнах, та досега.

Каол се подчини. Разказа й всичко, включително за ваната…

Ирен изруга свирепо.

— Лед. Претоварени мускули се лекуват с лед, не с топлина. — Тя въздъхна отривисто. — Трябва да легнеш по корем. Ще боли адски, но е най-подходящо да го направиш наведнъж…

Той дори не я изчака да довърши. Стисна зъби и се обърна по корем.

От гърлото му излетя вик, но Ирен светкавично се озова до него, постави ръце на бузите му, на косата му, допря устни до слепоочието му.

— Добре — пророни до кожата му. — Смел мъж.

Беше спал само по долни гащи, затова поне нямаше нужда да го съблича. Ръцете й закръжиха над гърба му.

— То… върнало се е — прошепна.

— Не се учудвам — процеди през зъби Каол.

Не се учудваше ни най-малко.

Тя отпусна ръце до тялото си.

— Защо?

Той плъзна пръст по бродерията на покривката.

— Просто… направи каквото трябва.

Отклонението на въпроса й я накара да се умисли за миг, но после се наведе да изрови нещо от чантата си. Пръчката. Ала вместо да я пъхне в устата му, я задържа в ръцете си.

— Влизам — промълви тя.

— Добре.

— Не. Влизам, за да сложа край на това. Още днес. Веднага.

Отне му секунда да проумее смисъла зад думите й. Сетне се осмели да попита:

— А ако аз не успея?

Да се изправи срещу демона в себе си, да го надвие.

В очите на Ирен не се четеше нито капка страх или колебание.

— Не мога да ти отговоря на този въпрос.

Не, само той можеше. Каол наблюдаваше как слънчевата светлина танцува по медальона й, по планините и моретата. А онова, което можеше да види в него, провалите му…

Но бяха стигнали чак дотук. Заедно. И тя не се бе уплашила. От нищо.

И той нямаше да се откаже сега.

Съумя да програчи през стегнато гърло:

— Може да пострадаш, ако се задържиш твърде дълго.

И този път по лицето й не пробяга нито съмнение, нито ужас.

— Имам една теория. Искам да я изпробвам. — Тя пъхна пръчката между устните му и Каол я захапа леко. — А ти си единственият човек, върху когото мога да я изпитам.

И когато долепи ръце до голия му гръбнак, той осъзна защо бе единственият човек, върху когото може да изпита теорията си. Но не можа да стори нищо, защото болката и чернотата го връхлетяха с неимоверна мощ.

Не можа да възпре Ирен, чиято магия ги обгърна, проникна и в двама им като рояк бели светлинки.

Валгите. Тялото му беше заразено с тяхната сила, а Ирен…

Ирен не се поколеба.

Полетя през него, спусна се по стълбата на гръбнака му, по коридорите на костите и вените му.

Превърна се в копие от светлина, изстреляно право в тъмнината, към гъстата сянка, която отново се бе разпростряла. И напираше да го превземе пак.

Ирен се блъсна в мрака с вик.

Той изрева насреща й и се оплетоха в смъртоносна свада.

Мракът беше чужд, студен, глух; пълен с поквара, вятър и омраза.

Тя се гмурна в него. Чак до дъното.

А отгоре, където сякаш ги разделяше повърхността на нощ но море, Каол ридаеше в агония.

Днес. Всичко приключваше още днес.

Знам какво си.

И Ирен се хвърли в битка с бушуващата тъмнина.