Кулата на зората

22

На следващия ден Ирен се чудеше дали да не си остане в Торе.

Случилото се на дивана миналата нощ…

Върна се в стаята си прегряла и напрегната, неспособна да се успокои. Свали бижутата и роклята на Хасар, сгъна я старателно и я сложи на стола си с разтреперани ръце. Сетне избута сандъка си пред вратата, за да се подсигури, в случай че демонът убиец я бе видял да вдишва безбожни количества от онзи дим и решеше да я спипа обезумяла.

Защото точно така се чувстваше — обезумяла. В съзнанието й бе имало място единствено за топлината, аромата и успокоителната му осанка; за лекото дращене на мазолите му по кожата й и копнежа да ги усети другаде. Не можеше да откъсне поглед от устата му и едва се стърпя да не я докосне с пръсти. С устни.

Мразеше тези сбирки. Дима, който те караше да забравиш здравия разум. Задръжките си. Точно затова обичаха да го вдишват благородниците и придворните, но…

Спасила се поне от роклята и бижутата, Ирен закрачи нервно из стаята, търкайки лицето си, докато не размаза грима, нанесен лично от Хасар.

След това се изми три пъти. Нахлузи най-леката си нощница и започна да се мята в леглото, а тънката материя сякаш протриваше потната й, пламнала кожа.

Броеше часовете, минутите, докато влиянието на пушека не се разсееше. И не изчезнеше.

Ала то не я пусна лесно. И чак в най-тихите, най-черните часове на нощта Ирен взе нещата в свои ръце.

Тази вечер бяха запалили по-силна доза от обичайното. Опиатът продължаваше да пъпли по тялото й, жулейки кожата й с остри нокти. А лицето, което държеше пред очите й, ръцете, които я караше да си представя върху себе си…

Оргазмът я остави някак празна — незадоволена.

Зората пукна и тя се вторачи смръщено в изпитото си отражение в малкото огледалце над умивалника.

Опиатът бе разхлабил хватката си през няколкото часа сън, които успя да си открадне, но… Нещо още се гърчеше ниско в стомаха й.

Изми се, облече се и прибра реквизита на Хасар в една кожена чанта. Най-добре беше да не отлага. А след това щеше да върне дрехите и бижутата на принцесата. Хасар прие с котешко самодоволство информацията, лъжата, която Каол бе измислил за пред нея.

Ирен се бе двоумила дали да му каже, но дори преди пушека, преди умопомрачението… Когато й предложи да поседят заедно, за да й спести сблъсъка с Кашин след цял ден, прекаран в спокойна разходка из града, в крайна сметка реши да му се довери. А после напълно загуби ума си.

Нямаше смелост да погледне стражите, слугите, везирите и благородниците в очите, докато крачеше през коридорите на двореца към покоите на лорд Уестфол. Все някой от тях я бе видял на дивана с него. А останалите навярно бяха чули.

За пръв път се държеше така в двореца. Трябваше да си признае пред Хафиза. Да й разкрие за безсрамното си поведение, преди новината да достигне Торе, предадена от нечия чужда уста.

Не че Върховната лечителка би я укорила, но… Ирен чувстваше непреодолима потребност да й сподели. Да се разкае.

Щеше да се постарае днешният сеанс да бъде кратък. Поне доколкото беше възможно, изгубеше ли представа за време и място в онзи тъмен, бушуващ ад под белега му.

При всички случаи щеше да подходи делово.

С влизането в апартамента нареди на Каджа:

— Джинджифил, куркума и лимон!

И веднага тръгна към спалнята на Каол. Каджа като че ли се канеше да възрази, но Ирен не й обърна внимание и направо отвори вратата.

В следващия миг обаче заби пети толкова рязко, че с усилие се задържа да не падне.

Първо забеляза измачканите чаршафи и възглавници. После — голите му гърди и едва покритите му с бяла коприна бедра.

Накрая и тъмната глава, заровена във възглавницата до неговата. Още спеше. Изтощен.

Каол светкавично ококори очи и от гърлото й се изтръгна само едно безмълвно „О!“.

Смайване и… нещо друго изпълни погледа му и Каол понечи да отвори уста.

Несрин се размърда до него с омачкана риза и сбърчи недоумяващо вежди.

Каол сграбчи с две шепи чаршафа и мускулите по гърдите и корема му се загърчиха, надигайки го на лакти…

Ирен просто напусна спалнята.

И седна на златистия диван във всекидневната. Коляното й заподскача нервно и тя отправи очи към градината, където пълзящите растения тъкмо започваха да разпъпват цветове по колоните пред стъклените врати.

Дори ромонът на фонтана не заглуши напълно притихналия, сънен глас на Несрин, последван от леки стъпки към собствената й спалня и затварянето на врата.

След секунда се чу скрибуцане на колела и той се появи във всекидневната. По риза и панталони. С разчорлена коса. Сякаш беше прокарвал пръсти през нея. Той или Несрин. Многократно.

Ирен обгърна тялото си с ръце, стаята внезапно й се стори твърде голяма. Пространството помежду им — прекалено открито. Трябваше да закуси, преди да дойде. Да потуши някак тази замаяност. Да запълни хралупата в стомаха си.

— Не очаквах да се появиш толкова рано — рече тихо Каол.

Ирен можеше да се закълне, че в тона му прозираше гузност.

— Каза, че мога да идвам призори — отвърна също толкова тихо тя, но отвратена от укорителната нотка в гласа си, побърза да добави: — Можех да изпратя някого, за да те предупреди.

— Не. Аз…

— Мога да се върна и по-късно — скочи на крака Ирен. — Ще ви оставя да закусите.

Заедно. Сами.

— Не — изстреля Каол, спирайки рязко на път към дивана, който обикновено ползваха. — Да започваме.

Тя обаче не можеше да го погледне. Да срещне очите му. Нито пък да си обясни защо.

— Ирен!

Без да се трогне от повелителния му тон, тя тръгна към бюрото и седна зад него, благодарна за стената от резбовано дърво помежду им. За масивната опора под дланите си, докато вадеше разни неща от кожената чанта, която бе сложила на ръба му. Флакони с ненужни масла. Тефтери.

Книги, взети от библиотеката, сред които и „Песен на корените“. Както и безценните, древни свитъци. Предположила бе, че тук ще е най-безопасно да ги остави. При него.

— Мога да приготвя отвара. За нея. Ако има необходимост от подобно нещо. Ако не искате… тоест… — пророни тя.

„Дете“, не намери смелост да поясни. Като пухкавото бебе, на което вчера бе забелязала да се усмихва толкова топло. Като че се надяваше един ден и той да бъде благословен с такава радост…

— И за теб мога да направя. Пие се всеки ден — добави Ирен, препъвайки се в собствените си думи.

— Тя вече пие — отговори Каол. — Още от четиринайсетгодишна.

Навярно още от първото си кървене. Мъдро решение за всяка жена в град като Рифтхолд. Особено ако обичаше да се забавлява.

— Това е добре — скалъпи тя и продължи да подрежда книгите си. — Разумно е.

Той доближи бюрото, докато коленете му не потънаха под отсрещния му край.

— Ирен.

Тя трупаше книга върху книга.

— Моля те!

Тези две думи я подтикнаха да вдигне очи към него. Да посрещне погледа му — ирисите му с цвят на огряна от слънцето пръст.

И зараждането на още една дума в този поглед — съжалявам — я накара да скочи от бюрото, да прекоси стаята и да отвори широко градинските врати.

Нямаше за какво да съжалява. За нищо.

Двамата с Несрин бяха любовници, а тя…

Ирен се задържа при градинските врати, докато тази на Несрин не се отвори и затвори. Докато не я чу да показва глава във всекидневната, за да си вземе довиждане с Каол, преди да тръгне.

Знаеше, че трябва поне да надникне през рамо към капитан Фалик, да й се усмихне вежливо, но в крайна сметка се престори, че не е доловила кратката й поява в стаята, че е прекалено вглъбена в бледолилавите цветя, разцъфващи под утринното слънце.

Помъчи се да прогони празнотата. От дълго, дълго време не се беше чувствала толкова малка, толкова… незначителна.

Ти си вероятната наследница на Хафиза, Върховната лечителка. Не си никаква на този мъж и той не ти е никакъв. Просто следвай плана. Не забравяй Фенхароу, дома си. Не забравяй всички хора, които се нуждаят от помощта ти.

Не забравяй какво обеща да сториш. Да постигнеш.

Тя пъхна ръка в джоба си, стисвайки бележката.

Светът се нуждае от повече лечители.

— Не е каквото си мислиш — промълви зад нея Каол.

Ирен затвори очи за миг.

Бори се — бори се за нещастния си, безполезен, пропилян живот.

Тя се обърна, извиквайки учтива усмивка на лицето си.

— Това е съвсем естествено. И здравословно. Радвам се, че си… в състояние.

Ако съдеше по яростта в очите му, по стегнатата му челюст, явно не беше.

Светът се нуждае от повече лечители. Светът се нуждае от повече лечители. Светът се нуждае от повече лечители.

Само трябваше да приключи с него, да го излекува и можеше да напусне Хафиза, да напусне Торе с гордо вдигната глава. Можеше да се завърне у дома при войната и кръвопролитията… и да изпълни обещанието си. Да почете свободата, която й бе дарила онази непозната в Иниш.

— Започваме ли?

Днес тук щеше да го лекува. Защото идеята да седи на онова разтурено легло, навярно още напоено с мириса на двама им…

В гърлото й бе заседнала буца, която не смогваше да премахне, колкото и глътки въздух да си поемаше.

Каол я изучаваше с поглед. Претегляше тона й. Думите й. Изражението й.

Виждаше горчивината й. Чуваше я.

„Не очаквам нищо — искаше й се да каже. — Аз… аз съм нищо.“

Моля те, не питай. Моля те, не ме притискай. Моля те…

Каол като че прочете и това. И каза сподавено:

— Не съм преспал с нея.

Тя се сдържа да изтъкне, че доказателствата говореха за противното.

Той продължи:

— Снощи си приказвахме до късно и сме заспали. Нищо не се случи помежду ни.

Ирен умишлено пренебрегна начина, по който гърдите й едновременно се изпразниха и изпълниха от думите му. Нямаше вяра на собствения си глас, докато ги осмисляше.

Сякаш доловил потребността й от почивка, той понечи да се обърне към дивана, но вниманието му се спря на струпаните върху бюрото книги. И свитъци.

Лицето му пребледня.

— Какво е това? — изръмжа насреща й.

Ирен отиде при бюрото, взе един от пергаментите и го разгъна внимателно, разкривайки чудноватите символи по него.

— Ноуша, главната библиотекарка, ми ги намери в нощта, когато издирвах информация за… нещата, които ти вредят. Ала в цялата суматоха забравих за тях. Били при книгите от Ейлве, затова решила да ми ги донесе за всеки случай. Този е много стар. Поне на осемстотин години. — Започваше да бръщолеви от нерви, но не можеше да се спре, благодарна, че е изникнала тема, различна от онази, която почти бе подхванал. — Според мен символите са руни, но не съм срещала такива досега. Ноуша също.

— Не са руни — промърмори дрезгаво Каол. — Знаци на Уирда са.

Като се замисли какво й беше казал дотук, Ирен знаеше, че има още много. Толкова много, което не й разкриваше. Тя плъзна ръка по тъмната корица на „Песен на корените“.

— В тази книга пише нещо за… порта. И ключове. И трима крале.

Вече започваше да се съмнява дали Каол изобщо диша. Но той проговори с нисък глас:

— Прочела си го. В книга.

Тя я разгърна, прелиствайки до илюстрацията, изобразяваща трите фигури пред неземната порта. Приближи се до него и задържа книгата отворена пред лицето му.

— Не можах да разчета голяма част, защото е на някаква древна форма на ейлвийския, но… — Ирен отгърна на другата илюстрация, на младия мъж върху олтара, обсебен от онази тъмна сила. — Това ли… това ли правят наистина?

Ръцете му увиснаха от двете страни на количката и той се вторачи в картината, пресъздаваща студените, мрачни очи на мъжа.

— Да.

Думата съдържаше повече болка и ужас, отколкото бе очаквала да чуе от него.

Тя отвори уста, но Каол я стрелна предупредително, мигновено възвърнал самообладанието си.

— Скрий я, Ирен. Скрий всичко. Веднага!

Бесният ритъм на сърцето й отекна в гърдите й, в крайниците й, но тя грабна книгите. И свитъците. И докато Каол наблюдаваше вратите и прозорците, тя се зае да ги бута под разни възглавници и в някои от по-големите вази. Онзи свитък обаче… той бе твърде ценен. Твърде древен, за да се отнесе така бездушно с него. Дори ако го пъхнеше между страниците на някоя книга, можеше да съсипе крехката хартия, мастилото.

Каол забеляза как се оглежда безпомощно с папируса в ръка.

— Ще ми подадеш ли ботушите, Ирен? — попита небрежно. — Нося си втори чифт, който съм решил да обуя днес.

Ясно. Добре.

Тя изтърча в спалнята му, изтръпвайки отново при вида на разхвърляното легло, при мисълта за прибързаното си заключение и глупава реакция…

Влезе в малкия дрешник, зърна ботушите му и закъта свитъка в единия. Сетне взе и двата и ги прибра в някакво чекмедже, покривайки ги с купчина кърпи.

След секунда се върна във всекидневната.

— Не успях да ги открия. Сигурно Каджа ги е занесла на почистване.

— Жалко — отговори със същия небрежен тон Каол, вече събул собствените си ботуши.

Съблякъл бе и ризата си.

Сърцето й продължаваше да препуска, когато той се премести върху златистия диван, където остана седнал.

— Можеш ли да ги разчетеш? — поинтересува се тя, коленичейки пред него, за да хване едното му босо ходило в ръце.

Тези Знаци на Уирда?

— Не. — Тя внимателно започна да върти глезена му, а Каол замърда с пръсти. — Но имам към кого да се обърна при нужда.

Предпазливи, многозначителни думи, в случай че някой ги подслушваше.

Ирен продължи да раздвижва краката му, да ги разтяга и огъва, повтаряйки упражненията отново и отново, докато пръстите му не станаха възможно най-подвижни.

— Някой път трябва да те заведа в библиотеката — подхвърли тя. — Може да намериш нещо интересно, което да ти прочете твоят човек.

— Имате ли други подобни четива?

Тя остави левия му крак и се захвана с другия.

— Ще попитам Ноуша. Тя знае всичко.

— Веднага щом приключим. След като си починеш, разбира се. От доста време не съм попадал на… интригуваща книга.

— С удоволствие ще ви придружа, лорд Уестфол.

Той се намръщи на официалното обръщение, но Ирен просто поднови изпълняването на същите упражнения с десния му крак, докато накрая не го помоли да легне на дивана. Сетне мълчаливо се зае с ханша му, подканяйки го сам да го помръдне, и постепенно премина към останалата част от краката му.

След малко промълви с едва доловим глас:

— Говориш само за Ераван. — Щом чу името, очите му просветнаха предупредително. — Ами Оркус и Мантикс?

— Кои?

Тя се насочи към друг вид упражнения за краката, ханша и кръста му.

— Другите двама крале. В книгата се споменават имената им.

Каол спря да мърда пръстите си, а тя ги перна, за да му напомни. Той въздъхна и поде заниманието за пореден път.

— Били са победени в първата война. Изпратени обратно в техния свят или убити. Не си спомням.

Ирен свали умислено крака му и го побутна да се обърне по корем върху дивана.

— С приятелите ти със сигурност ви бива в цялата тази история по спасяването на света — подхвана тя, спечелвайки си сумтене от страна на Каол, — но на ваше място бих се постарала да узная с кого от тримата си имате работа всъщност.

Тя приседна на тъничката ивица от златистия диван, която масивното му тяло не бе заело.

Каол завъртя глава към нея, напрягайки мускулите по гърба си.

— Защо?

— Защото, ако просто са ги изгонили обратно в техния свят, откъде можете да сте сигурни, че все още не чакат шанс да се върнат в нашия?