Кулата на зората

31

— Стигийските паяци са просто мит — съумя да каже Несрин на Хоулун. — Паяковата коприна е толкова рядко срещана, че някои дори се съмняват в съществуването й. Все едно гоните призраци.

Но вместо старицата, й отвърна Фалкан с мрачна усмивка на лице:

— Не съм съгласен с вас, капитан Фалик.

Той бръкна в горния джоб на жакета си и Несрин се напрегна, стрелвайки ръка към кинжала на кръста си…

Търговецът обаче не извади оръжие.

Бялата тъкан засия като седеф, като звезден огън, когато Фалкан я раздвижи в ръката си. Дори Сартак подсвирна, удивен от парчето плат с размерите на носна кърпа.

— Паякова коприна — обяви Фалкан и върна парчето в джоба си. — Директно от източника.

Несрин зяпна, а Сартак каза:

— Виждали сте онези страшилища отблизо.

Не беше точно въпрос.

— Търгувах с тях на Северния континент — поясни Фалкан с все същата мрачна усмивка на лице. Заедно със сенките. Толкова много сенки. — Преди около три години. Някои смятат такава сделка за глупост, но аз си тръгнах със сто метра паякова коприна.

Дори само парчето колкото носна кърпа, напъхано в джоба му, можеше да му донесе цяло състояние. А сто метра…

— Трябва да сте богат колкото хагана — избръщолеви Несрин.

Той сви рамене.

— Научил съм се, че истинското богатство не се състои единствено от лъскаво злато и бижута.

Сартак попита тихо:

— Каква цена платихте?

Стигийските паяци не желаеха материална отплата за коприната си, а мечти, желания и…

— Двайсет години. Двайсет години от живота ми. Не от края, а от младините ми.

Несрин огледа внимателно мъжа — лицето му на прага на зрелостта, косата му, която още не бе посивяла…

— На двайсет и седем съм — осведоми я Фалкан. — А приличам на почти петдесетгодишен.

Свещени богове!

— Каква работа имате в лагера? — поинтересува се Несрин. — И тукашните паяци ли произвеждат ценната коприна?

— Не са толкова цивилизовани, колкото посестримите си от Севера — изцъка с език Хоулун. — Каранкуи не създават нищо, само унищожават. От незапомнени времена обитават пещерите и проходите на Дагулските възвишения, в най-южните части на нашата планина.

— Защо според теб идват да крадат яйцата ни?

Сартак надникна към шепата руки, чакащи господарите си при входа на пещерата, и се наведе напред, опирайки ръце върху бедрата си.

— Кой друг? — отвърна клановата майка. — Никой не е зървал бракониери. Кой друг би успял да се прокрадне в рукско гнездо на подобна височина? През последните дни кръжа над обитанията им. Паяжините им наистина са се разраснали: плъзнали са от върховете и проходите на Възвишенията надолу към боровите гори в клисурите, задушавайки всичкия живот наоколо. — Тя надникна към Фалкан. — Не ми се струва обикновено съвпадение, че каранкуи отново запъплиха по света, и то тъкмо когато търговец от далечни земи идва в лагера ни да търси отговори за северните им сродници.

Сартак го удостои с пронизителен поглед и Фалкан вдигна ръце.

— Не съм навлизал в земите им, нито съм ги провокирал. Дочух слухове за древните познания на клановата ви майка и реших да потърся съвета й, преди да се осмеля да сторя каквото и да било.

— Какво искате от тях? — килна въпросително глава Несрин.

Търговецът впери очи в ръцете си, свивайки и разпускайки пръстите си, сякаш ги чувстваше сковани.

— Искам да си върна младостта.

Хоулун се обърна към Сартак.

— Продал е стоте метра коприна, но мисли, че все някак може да си върне загубените години.

— Мога да си ги върна — настоя Фалкан с тон, който му спечели предупредителен поглед от Хоулун. Той се овладя и поясни: — Знам… знам, че мога да направя нещо по въпроса. И искам да го направя, преди старостта да ми отнеме силите. Казаха ми, че ако убия паяка, погълнал двайсетте ми години, ще смогна да си върна загубените.

Несрин сбърчи вежди.

— Но защо не заловихте паяка на нашия континент? Защо дойдохте тук?

Фалкан не й отговори.

Хоулун обясни вместо него:

— Защото са му казали, че единствено велик воин е способен да погуби каранкуи. Най-великият в земите му. Чул, че живеем в съседство със страшилищата, и си наумил да опита късмета си първо тук: да проучи какво знаем за паяците, как е възможно да ги убие. — Тя се вторачи леко присмехулно в търговеца. — Да намери може би някакъв пряк път към годините си, различно решение тук, за да си спести неизбежния сблъсък там.

Разумен план за мъж, достатъчно обезумял, за да продаде най-хубавите години от живота си.

— Какво общо има всичко това с откраднатите яйца и пилета, еж?

Явно и Сартак не изпитваше състрадание към търговеца, разменил младостта си за несметни богатства. Фалкан извърна лице към огъня, сякаш доловил отношението му.

— Искам да ги откриете — отвърна Хоулун.

— Най-вероятно вече са мъртви, еж.

— Онези твари дълго време държат плячката си в пашкули. Ала си прав; най-вероятно вече са ги изяли. — Гняв пробяга по лицето на жената, разкривайки изражението на воина, дремещо отдолу; воина, в който се превръщаше и внучката й. — Ето защо настоявам да ги намериш при следващата кражба. И да напомните на онези скверни гадини, че не допускаме да грабят невръстните ни пилета. — Тя кимна с брадичка към Фалкан. — Ти ще тръгнеш с тях. Може да се натъкнеш на отговорите, които са ти потребни.

— Защо да не поемем още сега? — попита Несрин. — Защо да не ги издирим и накажем?

— Защото още не разполагаме с доказателства — намеси се Сартак. — А ако ги нападнем без причина…

— Каранкуи са отколешни врагове на руките — поде Хоулун. — Някога, отдавна, са воювали помежду си. Още преди рукините да дойдат от степите. — Тя поклати глава, сякаш да прокуди спомена, и заяви на Сартак: — Затова ще пазим всичко в тайна. Инак руки и рукини ще се спуснат да мъстят… или ще изпаднат в паника. Предупреди ги да са нащрек, но не им обяснявай защо.

Сартак кимна.

— На твоите заповеди, еж!

Клановата майка се извърна към Фалкан.

— А сега искам да поприказвам насаме с капитана си.

Фалкан разбра поканата да се оттегли и стана от мястото си.

— На ваше разположение съм, принц Сартак.

И с грациозен поклон се устреми към коридора.

Щом стъпките му отшумяха, Хоулун промърмори:

— Пак се случва, нали? — Тъмните й очи се плъзнаха към Несрин и огънят озари бялата им част. — Спящия се е разбудил.

— Ераван — пророни Несрин.

Можеше да се закълне, че големият огън се изви на една страна в отговор.

— Какво знаеш за него, еж?

Сартак се премести от другата страна на жената, за да може Несрин да се доближи по-плътно до нея на каменното стъпало.

Клановата майка я измери от глава до пети с пронизителния си поглед.

— Ти си се борила срещу демоните му.

Несрин потисна спомените, които заплашиха да изплуват в съзнанието й.

— Да. Свикал е армия от изчадия на Северния континент. В Морат.

Хоулун се обърна към Сартак.

— Знае ли баща ти?

— Отчасти. Но скръбта му… — Принцът впери очи в огъня. Хоулун сложи ръка на коляното му. — Имаше нападение в Антика. Срещу лечителка от Торе.

Хоулун изруга не по-малко неприлично от клановия си син.

— Смятаме, че пратеник на Ераван е отговорен за него — продължи Сартак. — И вместо да се мъчим да убеждаваме баща ми в недоказани теории, преценихме, че е по-добре да проверим дали ти не знаеш нещо, еж. Още помня разказите ти.

— И сетне какво? — Тя прикова острия си поглед в него, по-остър от рукския дори. — Ако ти предам знанията си за надвисналата заплаха, ще изпразниш всички скални домове и гнезда ли? Ще прелетиш отвъд Тясното море, за да им се опълчиш, и повече никога няма да се върнеш?

Сартак преглътна. И Несрин осъзна, че не идваше тук да търси отговори.

Може би той вече знаеше достатъчно за Валгите, че сам да стигне до заключението как да се противопостави на заплахата. Идваше, за да привлече рукините на своя страна, както и клановата им майка. Да, баща му, народът му го възприемаха като главнокомандващ на руките. Но тук, в планината, думата на Хоулун беше закон.

А сулдът на дъщеря й стърчеше сред скалите на четвъртия връх, някъде по мъртвешки притихналите склонове на Арундин. Затова познаваше цената на живота, и то съвсем неподправено. И едва ли щеше лесно да пусне внучката си на война с легиона. Ако изобщо позволеше на клана Еридун да участва в нея.

— Ако каранкуи действително ни нападат, ако Ераван събира армия на Северния континент — подхвана предпазливо Сартак, — опасността тегне над всички ни. — Той склони глава. — Бих желал обаче да чуя какво знаеш ти, еж. Може да помниш неща, които северните кралства са загубили през времето и войните. Искам да разбера защо сред уединения ни народ се предават подобни митове, при положение че древните войни срещу демоните не са достигнали нашите земи.

Очите на Хоулун пак запрескачаха изпитателно между двама им. Накрая тя опря ръце в камъка и се надигна със стон, разлюлявайки дългата си, дебела плитка.

— Първо трябва да ям и да почина. След това ще ви разкажа. — Тя надзърна смръщено към входа на пещерата, чиито стени сребрееха, огрени от слънцето. — Задава се буря. Изпреварих я на път към дома. Предупреди другите.

С тези думи клановата майка остави топлината на огнището и закрачи през залата. Вървеше сковано, но с изопнат гръб. С походка на воин — отривиста и уверена.

Ала вместо да се отправи към кръглата маса или кухнята, Хоулун влезе в стая, която Несрин вече бе виждала — малката библиотека.

— Тя е Пазител на приказките — обясни Сартак, проследил погледа на Несрин. — Близостта с книгите й помага да проникне надълбоко в паметта си.

Значи Хоулун не беше просто кланова майка, запозната с историята на рукините, а свещен Иносказател — рядка дарба, чиито носители помнеха и разказваха легенди и предания от цял свят.

Сартак стана и изстена, когато се протегна.

— Никога не бърка, предскаже ли буря. Налага се да разпространим новината. — Той посочи към прохода зад тях. — Ти поеми вътрешността. Аз ще отида да предупредя хората от другите върхове.

И преди Несрин да е попитала кого трябва да извести за бурята, принцът вече крачеше към Кадара.

Тя се намръщи. Е, явно й предстоеше да се озове насаме със собствените си мисли. За търговец, тръгнал да търси паяци, които можеха да му върнат младостта или поне да му помогнат да разбере как да си я вземе обратно от северните им сродници. За паяците… Несрин потръпна при идеята за пълзящите твари, прокраднали се чак дотук, за да плячкосват най-уязвимите. Чудовища от легендите.

Вероятно Ераван призоваваше всички зли същества от мрака да се наредят под флага му.

Несрин потри ръце, като че можеше да съхрани в кожата им топлината на огъня, и пое към вътрешността на планината.

Трябваше да предупреди всеки, когото срещнеше, че се задава буря.

Макар и да си даваше сметка, че вече ги бе застигнала.

Бурята ги връхлетя малко след свечеряване. Светкавици раздираха небето като гигантски нокти, а гръмотевиците тътнеха из всички проходи и помещения.

Седнала край огнището, Несрин надникна към далечния вход на пещерата, пред който бяха спуснали огромни, тежки завеси. Вятърът ги брулеше и издуваше като корабни платна, но понеже бяха застопорени и към пода, успяваше да разкрие едва тясна пролука към нощната дъждовна стихия.

От вътрешната им страна три рука се бяха свили в гнезда от слама и плат: Кадара, свирепият кафяв рук на Хоулун и един по-дребен с червеникавосиво оперение. Най-малкият принадлежеше на Борте — същински изтърсак, така поне го бе нарекла на вечеря, пък било то и с видима гордост.

Несрин изпъна болезнените си крака, благодарна за бумтящия огън и одеялото, с което Сартак я беше загърнал през скута. Часове наред бе скитала нагоре-надолу по стълбищата в планината, уведомявайки всеки срещнат за предупреждението на Хоулун.

Едни й кимваха признателно и хукваха към домовете си; други й предлагаха горещ чай и от ястията, които готвеха в огнищата си. Трети се интересуваха откъде е и какво правеше в планината им. А обяснеше ли, че идва от Адарлан, но семейството й произлиза от Южния континент, всички отвръщаха еднакво: „Добре дошла у дома!“.

Катеренето и слизането по стълби и стръмни проходи, заедно с часовете стрелба сутринта, си казваха своето. Когато Хоулун се настани на каменното стъпало между двама им със Сартак — Фалкан и Борте се бяха оттеглили по стаите си след вечеря, Несрин вече почти дремеше.

Навън проблесна светкавица, посребрявайки залата. Протяжни минути наред, докато Хоулун се взираше в огъня, ги обграждаха само тътенът на гръмотевиците, воят на вятъра и трополенето на дъжда, пукотът на огъня и шумоленето на рукските криле.

— Нощните бури са царството на Пазителите на приказките — подхвана напевно Хоулун на халха. — Чуваме ги още от сто километра разстояние, надушваме заряда на въздуха като хрътки, погнали дивеч. Нашепват ни да се приготвим за тях, да сберем рода си и да слушаме внимателно.

Косъмчетата по ръцете на Несрин настръхнаха под топлото й вълнено палто.

— Много отдавна — продължи клановата майка, — преди хаганата, преди конниците да населят степите, преди Торе да се въздигне до морския бряг, преди простосмъртните да дойдат по тези земи… Сукното на света се разцепило. Точно тук, в нашата планина.

Лицето на Сартак остана непроницаемо пред историята на клановата му майка, но Несрин преглътна.

Пролука в света — отворена Порта на Уирда. Тук.

— Цепнатината бързо се затворила. Все едно светкавица прорязала света.

Като че в отговор — разстилащи се вени от ярка светлина озариха небето.

— Но само толкова било нужно. Чудовищата съумели да проникнат. Каранкуи и други твари от сенките.

Думите й отекваха у Несрин.

Каранкуи — стигийските паяци… и всякакви пришълци. Другосветски същества.

Ала Валгите…

Несрин се зарадва, че е седнала.

— Валгите са идвали тук?

Гласът й прозвуча твърде гръмко, твърде нормално сред погълнатата от бурята тишина.

Сартак я стрелна предупредително, но Хоулун само кимна.

— Повечето Валги напуснали, призовани на север, когато тук започнали да прииждат още и още чудовищни орди. Но това място… навярно Валгите са били просто авангардът, който дошъл да огледа земите, но така и не открил търсеното. Ето защо си тръгнали. Каранкуи обаче останали в планинските проходи, слуги на тъмна корона. Научили човешките езици, поглъщайки глупците, дръзнали да навлязат в прокълнатите им владения. Онези, които смогнали да се измъкнат, разправяли, че се задържали там, защото Възвишенията им напомняли за собствените им погубени земи. Други пък твърдели, че паяците вардели обратния път, чакайки вратата да се отвори пак. За да се приберат у дома. На изток, в древните елфически кралства, върлувала война. Трима демонски крале се сражавали срещу кралицата на елфите и армиите й. Демони, проникнали през порта между световете, за да превземат нашия.

Хоулун се впусна да разказва онази стара, до болка позната история. И докато клановата майка говореше, мислите на Несрин се запреплитаха една в друга.

Стигийските паяци, всъщност Валги, криещи се пред очите на света през цялото това време.

Хоулун поде историята наново и Несрин се изтръгна от краткия си унес.

— И въпреки че Валгите били прогонени обратно в техния свят, въпреки че последните демонски крале се покрили в тъмните кътчета на света, елфите дошли тук. В нашата планина. Обучили руките да се борят срещу каранкуи, научили ги на елфическите и човешките езици. Изградили наблюдателници по планинските склонове, издигнали предупредителни маяци по цялата територия. Дали идвали от далечното си кралство, за да бранят света от каранкуи? Или и елфите като паяците чакали онази пролука в света да се отвори отново? Докато на някого му хрумнело да ги попита, те вече били изчезнали от земите ни, завещавайки ни единствено наблюдателниците си и поредната глава от историята ни.

Хоулун се умълча и Сартак се намеси:

— Знаеш ли… знаеш ли друг начин да надвием Валгите, освен в открита битка? Съществува ли сила, която да ни помогне в борбата срещу мрачните орди на Ераван?

Хоулун плъзна очи към Несрин.

— Питай нея — рече на принца. — Тя знае.

Сартак се приведе напред през клановата си майка, за да погледне Несрин с неприкрито изумление.

Тя пророни:

— Не мога да ти кажа. На никого не мога да кажа. Ако дори и дума достигне до Морат, ще загубим и зрънцето си надежда.

Ключовете на Уирда… твърде рисковано бе да говори за тях. Дори пред рукините.

— Значи напразно ме доведе дотук.

Пронизващи, студени думи.

— Не — отрече Несрин. — Много неща ни се губят. Не подозирах, че паяците идват от света на Валгите, че са част от валгската армия и стоят на пост както тук, така и в планината Рун на Северния континент… Може би всичко е свързано някак. Може би още не знаем нещо важно, някоя слабост на Валгите, от която е нужно да се възползваме.

Тя обходи каменната зала с поглед, укротявайки препускащото си сърце. Страхът не помагаше на никого.

Хоулун се взря и в двама им.

— Повечето от наблюдателните кули на елфите вече ги няма, но някои още се издигат, макар и в руини. Най-близката е на около половин ден полет оттук. От нея започнете, проверете дали там не се крие нещо. Вероятно там те очакват отговори, Несрин Фалик.

— Никой не е влизал вътре?

— Елфите заложили капани, за да държат паяците настрана. Когато оставили кулите, оставили и капаните. През годините мнозина са опитвали да проникнат в тях, жадни за плячка или знания. Никой не се връщал.

— Струва ли си рискът?

Хладнокръвен въпрос от капитан към клановата майка на лагера му.

Хоулун стисна челюсти.

— Казах ви онова, което знам. Просто откъслеци от общата памет на земите ни. Но ако каранкуи пак ни нападнат… Някой трябва да влезе в онази наблюдателница. Може да се натъкнете на нещо полезно. Да научите как елфите са се борили със страшилищата, как са ги държали настрана от владенията си. — Тя впери дълъг, преценяващ поглед в Несрин тъкмо когато поредната гръмотевица разтърси пещерата. — Може пък онова зрънце надежда да порасне поне малко.

— Или да ни убие — изтъкна Сартак, надниквайки свъсено към спящите руки.

— Всичко стойностно си има своята цена, момче — увери го Хоулун. — Гледайте да сте напуснали кулата преди здрачаване.