Кулата на зората

53

Ирен изкачваше гневно стълбите на Торе, внимавайки да не смачка свитъка в юмрука си.

Претършуваният апартамент го беше уплашил. Уплашил беше и нея, но…

Той не се боеше от опасности и смърт. Нещо друго го бе разтърсило.

В свободната си ръка тя стискаше медальона, чийто метал се бе стоплил от кожата й.

Някой знаеше, че са на крачка да разкрият ревностно пазена тайна. Или поне подозираше, че може да научат нещо важно, затова беше унищожил всички вероятни източници. А като се имаше предвид какво бяха започнали да навързват сред руините на Аксара…

Ирен се овладя, достигайки най-горната стълбищна площадка на Торе, където горещината беше съвсем непоносима.

Хафиза беше в личната си работилница и пуфтеше ядосано заради отвара, над която се диплеше гъст дим.

— А, Ирен — обади се, без да вдигне очи, и добави капка от някаква течност в отварата. Бюрото й беше обсипано със стъкленици и купички, разпилени сред отворените книги, както и с два бронзови пясъчни часовника за различни измервания. — Как мина тържеството?

Просвещаващо.

— Прекрасно.

— Предполагам, че младият лорд най-сетне ти е предал сърцето си.

Ирен се покашля.

Хафиза се усмихна и надигна глава.

— О, знаех си!

— Не сме… тоест… не е официално…

— Онзи медальон говори друго.

Ирен го покри с длан и бузите й пламнаха.

— Той не е… той е лорд.

Вирнатите вежди на Хафиза обтегнаха нервите й още повече. Кой друг знаеше? Дали и другите коментираха, обзалагаха ли се?

— Той е лорд на Адарлан — поясни.

— Е, и?

— Адарлан.

— Мислех, че това си го преодоляла.

Може и да беше. А може би не.

— При всички случаи не е нищо сериозно.

Многозначителна усмивка.

— Добре.

Ирен пое дълга глътка въздух през носа.

— Но за жалост, не идваш да ми споделиш пикантни подробности.

— Ох. — Ирен направи гримаса. — Не.

Хафиза капна още няколко капки в стъкленицата и отварата продължи да се мъти. Тя взе десетминутния часовник, обърна го и костенобелият пясък се заизсипва в древната основа. Сигнал за започнала среща още преди Хафиза да попита:

— Допускам, че идваш заради свитъка в ръката си?

Ирен надникна към коридора и се втурна да затвори вратата. Сетне и открехнатите прозорци.

През това време Хафиза беше оставила отварата и я наблюдаваше с необичайно сериозно лице.

Ирен й разказа за претършувания апартамент в двореца. За взетите книги и свитъци. За руините в оазиса и смахнатата им теория, че може би лечителите не просто се бяха появили по тези земи, а ги бяха заселили тук — тайно. Като оръжие срещу Валгите и кралете им.

И за пръв път, откакто я познаваше, кафеникавото лице на старицата сякаш пребледня леко. Бистрите й тъмни очи се разшириха.

— Сигурна ли си, че точно тези сили се събират на родния ти континент? — попита Хафиза, настанявайки се на малкия стол зад работната си маса.

— Да. Лорд Уестфол ги е виждал с очите си. Борил се е срещу тях. Затова е дошъл тук. Свиква армия не срещу поданиците на адарланската империя, а срещу демоните, превъплътили се в човешки тела, демони, които развъждат чудовища. Толкова ужасяващи и многобройни, че дори всемогъщите Елин Галантиус и Дориан Хавилиард не могат да се преборят сами с тях.

Хафиза поклати глава и ореолът й от бяла коса се развя настрани.

— И сега двамата вярвате, че лечителите имат важна роля във всичко това?

Ирен закрачи нервно из стаята.

— Може би. На нашия континент ни преследваха безпощадно и колкото и невероятно да звучи, ако група елфи с лечителски способности наистина са създали своя цивилизация по тези земи… Защо? Защо им е било да напускат Доранел, да стигнат чак дотук, без да оставят почти никакви следи от себе си? За да обезпечат оцеляването на лечителската раса ли?

— А ти защо носиш свитъка?

Ирен го сложи пред Върховната лечителка.

— Тъй като Ноуша знае само полузабравени легенди и не познава езика, на който е написан, реших, че поне ти може да си наясно. Или да разчетеш свитъка.

Хафиза разгърна внимателно папируса и застопори краищата му с подръчни стъкленици. Изписан бе с тъмни, чудновати руни. Върховната лечителка проследи няколко с набръчкания си показалец.

— Не познавам този език.

Отново прокара ръка по свитъка.

Раменете на Ирен хлътнаха.

— Но ми напомня за…

Хафиза плъзна поглед по библиотеката в работилницата си. Някои от рафтовете бяха скрити зад стъкло. Тя стана и докуцука до един заключен шкаф, намиращ се в най-слабо осветения ъгъл на стаята. Неговите вратички не бяха стъклени, а метални. Железни.

Старицата изхлузи ключа, окачен на връзка около врата й, и отвори шкафа. Сетне привика и Ирен.

Тя едва не се препъна от бързане. По гърбовете на няколко от полуизгнилите от старост книги…

— Знаци на Уирда — пророни Ирен.

— Казано ми е, че тези книги не са за човешки очи, че познанията в тях трябва да бъдат заключени, забравени, за да не попаднат в света.

— Защо?

Хафиза сви рамене, загледана в древните томове пред тях, които така и не докосна.

— Само това ми каза предшественицата ми: „Не са за човешки очи“. Е, случвало се е да подпийна и да ми хрумне да разгледам книгите, но извадя ли този ключ… — Тя завъртя между пръстите си дългата верижка, на която висеше ключът от черно желязо. Същото като вратите на шкафа. — Нещо ме кара да размисля.

Хафиза претегли умислено ключа в дланта си.

— Не знам как да разчета тези книги, дори не познавам езика, но щом откраднатите книги и свитъци са били в библиотеката, то фактът, че тези са заключени тук, горе… Може би някой е готов да убие заради написаното в тях.

По гръбнака й се разля ледена вълна.

— Каол… лорд Уестфол познава човек, който може да разчете руните. — Елин Галантиус. — Смятам, че трябва да им ги дадем. И свитъка, и тези книги.

Хафиза стисна устни, затвори железните врати на шкафа и го заключи със силно щракване.

— Ще трябва да преценя, Ирен. Рискът е голям. Налага се да реша дали е редно книгите да напускат това място.

Ирен кимна.

— Да, разбира се. Но се боя, че не разполагаме с много време.

Хафиза прибра железния ключ обратно под робата си и се върна на работната маса. Ирен я последва.

— Знам малко от историята — призна й старицата. — Мислех, че е просто мит, но… Предишната Върховна лечителка ми я разказа, когато дойдох в Торе. По време на празненството в чест на Зимната луна. Напих я, за да изкопча някои от тайните й. Вместо това се сдобих с несвързан урок по история. — Хафиза изсумтя, клатейки глава. — Така и не го забравих, и то главно защото страшно се разочаровах, че цели три бутилки скъпо вино, купено с мои лични пари, отидоха напразно.

Ирен се облегна на древната маса, а Хафиза седна и сключи пръсти в скута си.

— Разказа ми, че отдавна, преди човеците да се заселят тук, преди конниците и руките да превземат степите, тези земи принадлежали на елфите. Това място било столицата на малко, живописно кралство. Антика е изграден върху неговите останки. Елфите обаче издигали храмове на боговете си отвъд стените на града, чак в планините, в речните долини, из дюните.

— Като некропола в Аксара.

— Да. Каза ми, че не изгаряли мъртъвците си, а ги затваряли в саркофази, толкова дебели, че никой с нищо не можел да ги открехне дори. Освен това били запечатани със заклинания и невиждани заключалки. Напълно невъзможни за отваряне.

— Но защо?

— Пияната коза ми обясни, че се бояли нещо да не влезе вътре. Да не измъкне телата им.

Ирен се радваше, че е облегната на масата.

— Както Валгите сега обсебват телата на човеците.

Хафиза кимна.

— Старицата забръщолеви, че ни били оставили лечителските си познания в наследство. Те самите ги били откраднали от другаде, но ученията им положили основата на Торе. Самата Камала изучавала древното им изкуство чрез архиви, открити в гробниците и катакомбите им и вече отдавна загубени. С малкия й орден създали Торе, опирайки се на наученото. И боготворели Силба, елфическата богиня на лечителите. — Хафиза махна към бухалите, резбовани из цялата й работилница, из цялата кула, и потри едното си слепоочие. — Така че теорията ви не е лишена от вероятност. Не разбрах как са дошли елфите, къде са отишли и защо са изчезнали. Ала в действителност са били тук и според предшественицата ми са завещали познанията и силата си.

Върховната лечителка надникна свъсено към заключения шкаф с книги.

— А сега някой се опитва да ги заличи. — Ирен преглътна. — Ноуша ще ме убие, като научи, че книгите и свитъците са изчезнали.

— О, нищо чудно. Ала ми се струва, че първо ще погне крадеца.

— Но какво значи всичко това? Защо му е на някого да ги краде?

Хафиза се върна при отварата си. Пясъкът в часовника почти изтичаше.

— Може би ти ще разбереш. — Тя добави още няколко капки в стъкленицата, взе едноминутния пясъчен часовник и го обърна. — Ще си помисля за книгите, Ирен.

Ирен се върна в стаята си, отвори прозореца, за да пусне бриза в задушното помещение, и поседя на леглото едва минута, преди отново да излезе.

Беше оставила свитъка при Хафиза — заключеният железен шкаф й се виждаше най-сигурното място за него, но не свитъци и древни книги изпълваха съзнанието й, когато свърна наляво и се насочи надолу по стълбището.

Напредък. Бяха постигнали такъв напредък с травмата на Каол, а като се прибраха, някой вече бе претършувал стаята им.

Неговата стая — не тяхната. По-рано й го беше напомнил.

Стъпваше уверено, колкото и да я боляха краката от двудневната езда. Трябваше да има някаква връзка между напредъка му и нападенията.

Не можеше да разсъждава върху това в притихналата си, непроветрива стая. Нито пък в библиотеката, където несъмнено щеше да подскача при всеки шум, при всяко мяукане на любопитните котки на Баст.

Едно-единствено място бе достатъчно усамотено и безопасно. Единствено там можеше да разплете усуканите нишки, довели ги дотук.

Утробата беше празна.

След като се изкъпа и облече фината бледолавандулова роба, Ирен влезе в изпълненото с пара помещение. Не се сдържа да не погледне към ваната до далечната стена, където онази лечителка бе плакала часове преди смъртта си.

Ирен потри лицето си с ръце и вдиша успокоителна глътка въздух.

Ваните от двете страни на Утробата я примамваха с бълбукащата си вода, способна да облекчи болезнените й крайници. Тя обаче остана в средата на пещерната зала, сред ефирния звън на безчетните звънчета, и впери взор в непрогледната тъмнина над себе си.

Капка вода се отрони от някакъв сталактит, твърде надълбоко в мрака, за да го види, и тупна върху челото й. Ирен притвори очи от хладния допир, но не избърса водата от лицето си.

Звънчетата пееха и шепнеха с гласовете на покойните й сестри. Стана й чудно дали и наскоро загиналата лечителка вече бе сред тях.

Тя погледна към най-близкия наниз от звънчета, опънат през пещерата. Бяха различни по големина и форма. Нейното собствено…

С почти безшумни, боси крака Ирен отиде при малкия сталагмит, щръкнал от пода до скалната стена, до веригата, увиснала между него и съседната варовикова колонка на няколко стъпки разстояние. На нея се поклащаха още седем звънчета и тя веднага разпозна своето.

Усмихна се на малката сребърна камбанка, купена със златото на онази непозната. Името й бе гравирано от едната й страна — може би от същия бижутер, на когото Каол беше поверил амулета, окачен сега на врата й. Дори тук не бе пожелала да се раздели с него.

Погали нежно с пръст звънчето, изящната гравюра на името си и датата на постъпването си в Торе.

Тих, меден звън отвърна на допира й. Отекна между скалните стени и другите звънчета. И някои от тях задрънчаха мелодично сякаш в отговор.

Песента на камбанката й обиколи цялата пещера отново и отново, а Ирен се завъртя на място, следвайки я из сумрачната зала. Когато затихна…

Тя пак побутна звънчето. И този път песента му прозвуча по-уверено, по-ясно.

Деликатните, екливи нотки заподскачаха из пещерата и тя ги проследи с поглед.

А преди да стихнат наново… силата й им откликна.

С ръце, които сякаш не й принадлежаха, Ирен позвъни с камбанката трети път.

И щом песента й пак изпълни залата, тя тръгна след нея. Позволи на звънтенето да я води.

С шляпащи по влажния камък ходила последва звука, подскачащ из Утробата подобно на заек.

Около сталагмитите, стърчащи от пода. Под сталактитите, висящи отгоре. През цялата зала, по стените, през танцуващия пламък на свещите.

Покрай камбанките на поколения и поколения лечителки, разпявайки ги всичките до една.

Ирен плъзна пръсти и по тях.

Отговори й вълна от звънтене.

„Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш.“

Звънчетата пееха, пееха, пееха. Ала тя следваше само мелодията на своето, сладкия, бистър напев, който я зовеше все по-напред и по-напред. Като че я теглеше.

Мракът още се спотаяваше в Каол, в раната му. Бяха го отблъснали толкова много назад и все пак той още бе загнезден в него. Вчера й бе разказал история, от която сърцето й се скъса — ала не й довери цялата.

Но ако ключът към победата над частицата валгска чернота не се криеше в сблъсъка със спомените му, ако слепите пориви на магията й не помагаха…

Ирен последва звъна на сребърната камбанка чак до сетната му нотка.

До древен ъгъл на залата, където веригите бяха ръждясали от старост, а някои от звънчетата зеленееха заради окисляването.

Тук звукът стихна.

Не, не стихна. А сякаш зачака. Зажужа търпеливо, закътан в каменния ъгъл.

Досами края на веригата висеше малко звънче. Толкова по-зеленяло и напластено с ръжда, че беше почти невъзможно да разчете надписа му.

Накрая обаче успя.

Яфа Тауърс.

Не почувства твърдия камък, когато се свлече на колене. Когато отново прочете името… и датата — отпреди двеста години.

Жена от рода Тауърс. Лечителка на име Тауърс. Тук — до нея. Жена от рода Тауърс бе пяла в Утробата през годините, който бе прекарала тук. Дори сега, дори толкова далеч от дома нито за миг не бе останала сама.

Яфа. Ирен оформи името с устни, долепила ръка до сърцето си.

„Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш…“

Тя вдигна поглед към древния мрак на Утробата.

Валгската сила се захранваше с тази на Каол…

Да, сякаш прошепна тъмнината над нея. Нито капка не се отронваше наоколо, нито пък се обаждаше гласът на звънче.

Ирен сведе очи към ръцете си, отпуснати вяло от двете страни на тялото й. И призова смътното бяло сияние на магията си. Позволи му да изпълни помещението, да отекне между скалите в беззвучна песен. Между звънчетата, приютили гласовете на хилядите й сестри, сред които бе и този на още една Тауърс.

„Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш.“

Не в бездната на Каол. А в своята собствена.

Онази, зейнала в деня, когато войниците обградиха колибата й и я извлякоха за косата сред яркозелената трева.

Дали Яфа, притулена в тази пещера, толкова надълбоко под земята, знаеше какво се бе случило онзи ден отвъд морето? Дали я беше наблюдавала през последните два месеца, изпращайки древната си, ръждива песен в безмълвен призив?

„Не бяха лоши хора, Ирен.“

Не, не бяха. Мъжете, които Каол бе командвал, с които бе тренирал, които бяха носили същата униформа, кланяли се бяха на същия крал като войниците, дошли за нея онзи ден…

Не бяха лоши хора. Жителите на Адарлан заслужаваха да бъдат спасени, заслужаваха някой да се бори за тях. Не й бяха врагове. И навярно го съзнаваше дълго преди той да й разкаже историята си в оазиса вчера. Макар и да се съпротивляваше на истината.

Но нещото, което още живееше в него, частицата от демона, по чието нареждане се разиграваше всичко…

Знам какво си, рече без думи Ирен.

Защото същото нещо живееше и у нея през изминалите години, ограбваше я, колкото и да я тласкаше напред. Различно чудовище… и въпреки това същото.

Тя нави магията си обратно в себе си и сиянието угасна бавно. Усмихна се на сладкия мрак отгоре.

Вече разбирам.

Още една капка вода целуна челото й в отговор.

Все така усмихната, Ирен протегна ръка към звънчето на родственицата си. И го накара да запее.