Кулата на зората

9

Два часа по-късно, облегнала глава в ръба на ваната, вдълбана в каменния под на огромната пещерна зала под Торе, Ирен се взираше в мрака, стелещ се нависоко.

Утробата обикновено пустееше в ранния следобед. Компания й правеха единствено ромонът на горещата изворна вода, която течеше през десетината вани, вградени в пещерния под, и капките от назъбените сталактити, падащи по безбройните звънчета, нанизани на верижки между колоните от светъл камък, които се издигаха от древната скала.

Свещи горяха в естествени ниши и по ръбовете на вградените вани, позлатявайки серните пари, озарявайки с мъждивата си светлина релефите на бухали, изсечени по всички стени и гладки колони.

Пъхнала парче мек плат между главата си и грубия каменен ръб на ваната, Ирен вдиша тежкия въздух на Утробата, съзерцавайки как парата се издига и разсейва сред свежата, прохладна тъмнина високо над нея. Във всички посоки отекваше ясно, мелодично звънтене, прекъсвано тук-там от единично открояващи се нотки.

Никой от Торе не знаеше кой бе донесъл всевъзможните звънчета от сребро, стъкло и бронз в откритата зала, наречена Утробата на Силба. Най-старите бяха дотолкова обгърнати с минерални отлагания, че когато водата от сталактитите капеше по тях, се чуваше единствено глухо тупване. Но беше традиция, в която и Ирен бе участвала, повеляваща всяка нова ученичка да донесе звънец по свой избор. Звънец, гравиран с името й и датата на постъпването й в Торе, на който да намери място, преди да се потопи в бълбукащите води за първи път; който да се спотаи в Утробата завинаги, дарявайки с музика и мъдрост всяка лечителка, дошъл в Торе след нея. Сякаш гласовете на обичните им сестри вечно щяха да им пеят тук.

А като се имаше предвид колко лечителки бяха минали през Торе, колко звънци, малки и големи, висяха из помещението… Цялата зала, голяма почти колкото тържествения салон на хагана, се огласяше от еклив, многопластов звън. Несекващо жужене, изпълващо главата, костите на Ирен, докато се любуваше на разкошната топлина.

Някой древен архитект бе открил горещите извори надълбоко под Торе и бе създал мрежа от вани, вградени в каменния под така, че водата да протича от една в друга в неспирен поток от топлина и движение. Ирен задържа ръка под един от отворите в стената на ваната и водата запрескача между пръстите й на път към отвора в отсрещния край, откъдето наново щеше да се влее в потока, а чрез него — в спящото сърце на земята.

Ирен вдиша дълбоко, приглаждайки назад влажните кичурчета коса, полепнали по челото й. Преди да влезе във ваната, се беше измила в едно от малките преддверия — изискване към всички лечителки, — за да отмие от тялото си прахоляка, кръвта и мръсотията на горния свят. Някаква ученичка я чакаше с ефирен, лавандуловолилав халат — цвета на Силба, с който Ирен влезе в самата Утроба. Щом стигна до ваната, тя го съблече и нагази в топлата вода гола, носейки единствено пръстена от майка си.

Ирен вдигна ръка във виещата се пара и се взря в пръстена, в начина, по който златото пречупваше светлината, а гранатът сякаш изтляваше. Монотонната песен на камбанките се преливаше с ромоленето на водата, обгръщайки я в поток от жив звук.

Вода — стихията на Силба. Потопена в тези свещени води, далеч от горния свят, Ирен се чувстваше в лоното на богинята. Знаеше, че не само тя се усещаше сгушена в топлата утроба на Силба тук, дълбоко под Торе. Като че мястото бе създадено единствено и само за нея.

А мракът над главата й… толкова различен от онзи, който беше срещнала в тялото на лорд Уестфол. Пълната му противоположност. Това тук беше мракът на сътворението, на отмората, на незародилите се мисли.

Ирен впери поглед в него, в същинската утроба на богинята. И можеше да се закълне, че долови как нещо я гледа оттам. Нещо, което сякаш слушаше, докато тя превърташе в съзнанието си разказа на лорд Уестфол.

Твари, изпълзели от древни кошмари. Твари от други светове. Демони. Черни магии. Насочени право към родината й. Дори в успокоителната, топла прегръдка на водата кръвта на Ирен се смрази.

Очаквала бе да лекува рани от мечове и стрели, счупени кости на онези далечни северни бойни полета. Всякакви болести, върлуващи из военните лагери, особено през студените месеци.

Но не и рани, нанесени от същества, които унищожаваха и тялото, и душата, които се биеха с остри нокти, зъби и отрова. Злата магия, увила се около травмата в гръбнака му… Не ставаше дума за пукната кост или усукани нерви. Е, всъщност точно това представляваше, но онази черна магия се бе вкопчила в болното място. Впила се беше в него.

Ирен още не смогваше да се отърси от лепкавото чувство, че нещо в онази магия се беше разбудило.

Звънът на камбанките я обливаше на приливи и отливи, карайки съзнанието й да се отпуска, да се разтваря.

Тази вечер възнамеряваше да отиде в библиотеката, за да потърси някакви сведения, отнасящи се до разказа на лорда, да провери дали някой преди нея не беше описал сблъсъка си с причинени от магия травми.

Но изцеряването на подобна травма не зависеше единствено от нея.

Загатнала го беше на лорда, преди да си тръгне. Мисълта да се бори с онова нещо в него обаче… Как?

Ирен почти прошепна думата сред парата и мрака, в звънтящата, бълбукаща тишина.

Още виждаше как разузнавателната й нишка магия се отдръпва ужасено, още долавяше отвращението й от онази демонска сила — пълната противоположност на нейната собствена. Съзираше всичко това в тъмнината над себе си. В тъмнината, разстилаща се високо, високо над нея, закътана в земната утроба на Силба… Сякаш я призоваваше.

Сякаш й казваше: „Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш“.

Ирен преглътна. Да се рови в онази гниеща яма от черна мощ, сраснала се с гърба на лорда…

Трябва да влезеш, прошепна сладкият мрак, а водата, която шуртеше около нея, покрай нея му пригласяше. Като че плуваше във вените на Силба.

Трябва да влезеш, промълви наново и сякаш се разстилаше, спускаше се към нея.

Ирен не трепна. Вместо това впи поглед още по-надълбоко в него, проникна в него.

Да обяви война на пъклената сила в лорда, да заложи всичко заради поредното изпитание на Хафиза, заради този син на Адарлан, докато собственият й народ се бореше за живота си в онази далечна война и всеки изгубен ден можеше да е последен за него… Не мога.

Не искаш, поправи я прелестната тъмнина.

Ирен изтръпна. Обещала бе на Хафиза да остане, да го излекува, но онова, което усети днес… Кой знае колко време щеше да отнеме. Ако изобщо намереше начин да му помогне. Да, обещала бе да го излекува и макар някои травми по принцип да изискваха от лечителя да извърви тежкия път заедно с пациента си, точно тази…

Мракът като че ли започна да се оттегля.

Не мога, настоя Ирен.

Ала този път не получи отговор. Някак отдалече, сякаш се беше отделила от тялото си, едно звънче издрънча с чист, бистър глас.

Тя примигна и светът светкавично се проясни пред очите й. Дъхът й, усещанията в крайниците й се завърнаха, като че досега беше витала някъде над тях.

Отново впери очи в мрака, но се натъкна единствено на гладка чернота. Куха и пуста, все едно току-що опразнена. Онова присъствие просто се беше изпарило. Навярно отблъснато, разочаровано от нея.

Тя се понадигна с леко замаяна глава и запротяга крайници, схванати въпреки богатата на минерали вода. От колко време киснеше в нея?

Потри влажните си рамене, оглеждайки пак тъмнината с разбушувано сърце, сякаш очакваше да я посъветва друго за премеждието пред нея. Да й предложи друго решение.

Нищо.

Из пещерната зала се разнесе глух звук, съвсем различен от екливостта, ромона и плисъка на вода. Тиха, треперлива глътка въздух.

Ирен се завъртя и от кичурите коса, измъкнали се от високия й кок, закапа вода по раменете й. Незнайно кога друга лечителка бе влязла в Утробата, заемайки една от ваните в далечния край на паралелните редове от двете страни на залата. Завесата от виеща се пара не й позволяваше да я разпознае, макар че и бездруго не знаеше имената на всички лечителки в Торе.

Звукът за пореден път прокънтя стържещо из Утробата и тя опря ръце в хладния, тъмен под, за да излезе от водата. По кожата й още се усукваше пара, когато се загърна с финия халат и го завърза около кръста си. Ефирната материя полепна по мокрото й тяло.

Правилата за ползване на Утробата бяха пределно ясни на всички. Това беше място за уединение, за мълчание. Лечителните влизаха във водата, за да общуват със Силба, за да си върнат равновесието. Някои търсеха помощ; други — опрощение; трети — отмора от натрупаните през деня емоции, които трябваше да потискат пред пациентите си, а може би и пред всички останали.

И въпреки че Ирен съзнаваше, че лечителката в отсрещния край на Утробата имаше право на уединение, че трябваше да напусне и да я остави да поплаче на спокойствие…

Раменете на жената се тресяха. От гърдите й се изтръгна още един приглушен вопъл.

Ирен я доближи с почти безшумни стъпки. Видя ручеите от сълзи по младото й лице — светлокафявата й кожа и коса с цвят на златиста умбра бяха почти същите като нейните. Зърна меланхолията в кехлибарените й очи, вкопчени в мрака над нея, докато по фината й долна челюст се стичаха сълзи, капещи в танцуващата вода.

Някои рани не можеха да бъдат излекувани. Някои дълбоко вкоренени болести бяха неподвластни дори на лечителните. Ако лечителката закъснееше. Ако не разчетеше правилно знаците на тялото.

Младата жена не я погледна, когато Ирен приседна смълчано до ваната й и притисна колене към гърдите си, а сетне хвана ръката й и преплете пръсти с нейните.

Постоя така, стиснала ръката й, докато лечителката ридаеше безмълвно сред стелещата се наоколо пара, изпълнена с кристалния, сладък звън на камбанките.

След незнайно колко минути жената във ваната пророни:

— Беше само на три години.

Ирен обгърна още по-плътно влажната ръка на лечителката. Не съществуваха думи, с които да я утеши.

— Иска ми се… — Гласът й пресекна, цялото й тяло се тресеше и светлината от свещите подскачаше по кафеникавата й кожа. — Понякога ми се иска да не бях получавала дарбата си.

Думите й накараха Ирен да застине.

Жената най-после извърна глава към нея, оглеждайки лицето на Ирен — мимолетният блясък в очите й подсказваше, че я е познала.

— Ти някой път чувстваш ли се така?

Суров, неподправен въпрос.

Не. Нито веднъж не се бе почувствала така. Дори когато димът от горящото тяло на майка й запари очите й и осъзна, че не може да я спаси. Нито веднъж не беше изпитала омраза към дарбата си, защото през всичките тези години само благодарение на нея не се усещаше самотна. Въпреки че магията бе изчезнала от родината й, Ирен чувстваше дара от Силба като топла ръка върху рамото си. Напомняше й коя е, откъде произхожда, както и че тя самата е живата връзка с безчетните поколения жени от рода Тауърс, вървели по този път преди нея.

Лечителката претърси очите на Ирен за отговора, който желаеше да получи. Отговорът, който Ирен не можеше да й даде. Ето защо просто стисна отново ръката на момичето и впери поглед в мрака.

Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш.

Ирен знаеше какво е необходимо да стори. Макар че й се искаше да не знае.

— Е, излекува ли ви вече Ирен?

Разположен на високата маса в тържествената зала на хагана, Каол се обърна към принцеса Хасар, седнала през няколко места от него. Прохладен ветрец с дъх на приближаващ дъжд развяваше белите траурни знамена, закачени по горните рамки на отворените прозорци.

Кашин и Сартак надникнаха към тях, а Сартак изпрати неодобрителна гримаса на сестра си.

— Колкото и да е даровита Ирен — поде премерено Каол, съзнавайки, че мнозина ги слушаха, дори без да поглеждат към тях, — още сме в самото начало на лечебен процес, който по всяка вероятност ще отнеме доста време. Тази вечер ще направи някои проучвания в библиотеката на Торе.

Устните на Хасар се извиха в отровна усмивка.

— Какво щастие за вас, че ще ни радвате по-дълго с компанията си.

Сякаш би се задържал тук и секунда повече, ако не му се налагаше.

Несрин, все още сияеща от втората си среща с роднините си същия следобед, заяви:

— Всяка възможност да изградим връзки между двете ни страни е истинско щастие за нас.

— Разбира се — каза лаконично Хасар и продължи да чопли изстиналото ястие с домати и бамя в чинията си.

Любовницата й не присъстваше, нито пък Ирен. Страхът на лечителката… почти бе успял да го вкуси във въздуха. Ала силната й воля я крепеше — воля и инат, поправи се Каол. Чудеше се кое ли щеше да надвие накрая.

Една малка част от него се надяваше Ирен да стои настрана, макар и само за да му спести онова, което бе загатнала, че им предстои: разговори. Обсъждане на разни неща. На него самия.

Още утре щеше да й даде да разбере, че лечението можеше да мине и без това.

Каол се умълча за няколко дълги минути, наблюдавайки хората около масата, прехвърчащите наоколо слуги. Стражите до прозорците и сводестите входове.

Кълцаното агнешко натежаваше като олово в стомаха му при вида на униформите им, на напетата им, горда стойка. По време на колко ли вечери самият той бе стоял на пост до врати, във вътрешни дворове, за да пази краля? Колко ли пъти беше мъмрил хората си, че се прегърбват, че си бъбрят, или ги беше прехвърлял на по-незначителни постове…

Един от стражите на хагана забеляза вторачения му поглед и му кимна отсечено.

Каол мигом извърна очи и дланите му се покриха със студена пот. Въпреки това се насили да продължи с огледа на хората около себе си, на дрехите им, на движения и усмивките им.

Нямаше и следа — никаква — от зли сили, били те от Морат или другаде. Никаква диря… освен белите знамена в памет на покойната им принцеса.

Елин твърдеше, че Валгите излъчвали силна смрад, а и той самият бе виждал черната им кръв да изтича от вените на простосмъртни повече пъти, отколкото му се щеше, но освен да накара всички в залата да прережат своите…

Всъщност идеята си я биваше, сега му оставаше единствено да си уреди аудиенция при хагана и да го убеди да наложи тази мярка. Също така да запише имената на всички избягали или оправдали се някак.

Да, нуждаеше се от аудиенция при хагана, за да му обясни за опасността и да постигне поне някакъв напредък със съюзничеството. Да се увери, че принцовете и принцесите около него никога няма да носят валгски нашийници; че близките им няма да узнаят какво е да погледнеш в лицето на любим човек, а оттам да ти отвърне насмешлива, древна жестокост…

Каол си пое успокоителна глътка въздух и се приведе напред, надзъртайки към хагана, който вечеряше през няколко стола от него, потопен в разговор с един везир и принцеса Дува.

Отскоро най-младата потомка на хагана като че ли повече следеше разговора, вместо да участва в него, и макар по красивото й лице да грееше приветлива усмивка, очите й не пропускаха нищо. Чак когато везирът замълча, за да отпие от виното, а Дува се обърна наляво към мълчаливия си съпруг, Каол най-сетне се покашля и каза на хагана:

— Бих искал отново да ви благодаря, Велики хагане, за честта да ми предоставите услугите на лечителните си.

Хаганът плъзна уморени, каменни очи към него.

— Лечителните са толкова мои, колкото и ваши, лорд Уестфол.

Той за пореден път се извърна към везира, който смръщено стрелна Каол, задето го беше прекъснал.

Каол обаче продължи:

— Надявах се да ми окажете и една друга чест: лична среща.

В мълчанието, обгърнало цялата маса, Несрин го сръчка предупредително с лакът. Той обаче отказа да свали погледа си от мъжа, седящ пред него.

Хаганът рече:

— Подобни въпроси можете да обсъждате с главния ми везир, който съставя дневния ми график. — И кимна отривисто към мъжа с коварните очи, следящ разговора им през няколко места разстояние. Само като съзря тъничката усмивка на главния везир, Каол проумя, че ако зависеше от него, срещата няма да се състои. — Моето внимание е отредено за скърбящата ми съпруга.

Горестта в очите на хагана не беше престорена. И наистина, съпругата му липсваше на трапезата; дори не й пазеха място.

Далечен гръм отекна в дълбоката тишина, надвиснала над масата. Нито моментът, нито ситуацията беше подходяща да настоява. Глупаво би било да притиска човек, жалеещ за трагично загиналото си дете… Глупаво и безумно грубо.

Каол сведе брадичка.

— Простете, че ви безпокоя в толкова труден момент.

Той подмина с пренебрежение подигравателната усмивка по лицето на Аргун, заковал поглед в него от мястото до баща си. Дува поне му се поусмихна плахо, сякаш му казваше: „Не си първият, получил отказ. Дай му време“.

Каол кимна едва доловимо на принцесата и отмести очи към чинията си. Ако хаганът бе решил да го игнорира… имаше и други начини за предаване на информация въпреки траура.

Други начини да си набави подкрепа.

Той надникна към Несрин. Прибирайки се преди вечеря, тя му беше съобщила, че не е успяла да намери Сартак на сутринта. Сега обаче, тъй като принцът седеше точно срещу тях, отпивайки от виното си, Каол го попита небрежно:

— Дочух, че легендарният ви рук Кадара е тук, принце.

— Противен звяр! — измърмори с половин уста Хасар, без да откъсва поглед от ястието си с бамя.

Сартак й се усмихна леко.

— Хасар още е ядосана, задето Кадара опита да я изяде при първата им среща — сподели той.

Принцесата врътна очи, макар и видимо развеселена.

Кашин се обади от мястото си, намиращо се в по-далечния край на масата.

— Писъците й се чуваха чак от пристанището.

За изненада на Каол, Несрин попита:

— Писъците на принцесата или на рука?

Сартак отвърна с учуден, ведър смях и хладните му очи просветнаха. Хасар просто измери Несрин предупредително и се обърна към везира до себе си.

Кашин обаче й се ухили и отговори шепнешком:

— И на двете.

От гърлото на Каол се изтръгна спотаен кикот, който той бързо потисна заради гневния поглед на Хасар. Несрин се усмихна, кимвайки добронамерено на принцесата.

Каол забеляза, че Сартак ги наблюдава изпитателно над ръба на златния си бокал, и го попита, — Успявате ли да летите с Кадара, докато сте тук?

Сартак кимна.

— Колкото мога по-често, обикновено призори. Днес излетях още след закуска и за късмет, се върнах навреме за вечерята.

Без да изпуска от очи везира до себе си, Хасар информира тихичко Несрин:

— Никога през живота си не е пропускал хранене.

Кашин така се изсмя, че дори хаганът надникна към тях, а Аргун му се намръщи укорително. Дали въобще се бяха смели след кончината на сестра им? Горчивото изражение на хагана подсказваше, че не се бе случвало.

Сартак обаче отметна дългата си плитка през рамо и потупа плоския си, стегнат корем под изящните си дрехи.

— Защо според теб се прибирам толкова често у дома, сестричке, ако не заради добрата храна?

— За да кроиш планове и да съзаклятничиш? — допусна миловидно Хасар.

Усмивката на Сартак посърна.

— Де да имах време за такива занимания!

Като че ли сянка прелетя през лицето на принца и Каол проследи погледа му. Белите знамена още се вееха по високите прозорци на залата, полюшвани от вятър, който несъмнено предвещаваше буря. А Сартак вероятно си мечтаеше да бе намирал повече време за истински важните неща в живота.

Несрин деликатно се намеси:

— Всеки ден ли летите, принце?

Той откъсна поглед от траурните знамена, поставени в памет на най-малката му сестра, и се вторачи преценяващо в Несрин. Макар и по-скоро воин, отколкото изтънчен обитател на двореца, принцът кимна в отговор на неизречения й въпрос.

А когато се обърна да говори с Дува, Каол стрелна Несрин право в очите — само за миг, но достатъчно, за да й предаде безгласно заповедта си.

Бъди в планинското гнездо призори. Научи каква е позицията му относно войната.