Кулата на зората

6

Ирен знаеше възрастта на бившия капитан, но въпреки това не бе очаквала да изглежда толкова… млад.

Не си беше дала сметка, докато не влезе в онази стая, зървайки красивото му лице, по чиито закалени, едри черти се четеше смесица от предпазливост и надежда.

Но именно надеждата я изпълни с ярост. С болезненото желание да му остави още един белег като тънката резка върху едната му буза.

Държала се бе ужасно непрофесионално. Никога — никога досега не се беше отнасяла толкова грубо и обидно със свой пациент.

За щастие, поне Хасар успя да поохлади страстите й. Ала да докосва онзи мъж, да мисли как да му помогне…

Със сигурност не си беше наумила предварително да прави списък на последните четири поколения жени от рода Тауърс. Да изписва името на майка си отново и отново, преструвайки се, че води записки за състоянието му. Така или иначе това не потуши жестокия грохот в главата й.

Потна и прашна, Ирен влетя в кабинета на Хафиза почти час по-късно — разстоянието от двореца през задръстените, тесни улици и нагоре по безкрайните стъпала дотук сякаш й отне цяла вечност.

Беше закъсняла — първата й абсолютно лишена от професионализъм грешка. Никога не закъсняваше за преглед. Този път обаче точно в десет се озова в една ниша по коридора пред стаята му, заровила лице в длани, мъчейки се да овладее дишането си.

Той не беше звярът, когото бе очаквала да види.

Говореше добре, повече като лорд, отколкото като войник. Макар че тялото му определено принадлежеше към втората категория. Беше лекувала достатъчно от любимите воини на хагана, за да усеща здравите мускули под пръстите си. Белезите по бронзовата кожа на лорд Уестфол подсказваха съвсем красноречиво, че бе придобил въпросните мускули по трудния начин. А сега същите му помагаха да се придвижва из света в стол на колела.

Травмата на гръбнака му…

Когато Ирен спря пред прага на Върховната лечителка, Хафиза я стрелна от мястото си до една подсмърчаща ученичка.

— Трябва да поговорим — заяви непоколебимо Ирен, вкопчила ръка в касата на вратата.

— Ще поговорим, когато приключа тук — отвърна лаконично Хафиза, подавайки носна кърпа на плачещото момиче.

Съществуваха и шепа мъже лечители, но мнозинството от благословените с дара на Силба бяха жени. А това момиче едва ли беше на повече от четиринайсет… На същата възраст Ирен работеше във фермата на братовчедка си. И мечтаеше да стигне дотук. Определено не цивреше на нечие рамо заради тежкия си жребий.

Ирен все пак излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си, и зачака до стената на тясната стълбищна площадка.

Наоколо имаше още две врати: първата, винаги заключена, водеше към личната работилница на Хафиза, а втората — към спалнята й; на първата беше резбован отлитащ бухал, а на втората — кацнал. Символът на Силба. Срещаше се навсякъде из кулата — резби и релефи красяха камък и дърво, а понякога изникваха от неподозирани кътчета и с глуповати изражения, като че някой отдавнашен ученик ги беше измайсторил по този начин под формата на тайна шега. Но бухалът на вратата към личната работилница на Върховната лечителка…

Макар и кацнал върху чворест клон от желязо, който се проточваше през цялата врата, разперил широко криле в готовност да отлети, този бухал изглеждаше някак… бдителен. Сякаш наблюдаваше кой минава покрай вратата, кой се зазяпва за твърде дълго към работилницата. Само Хафиза имаше ключ за нея, завещан от предшественицата й. Учениците разнасяха слухове, че вътре се криели древни, полузабравени познания и съоръжения — противоестествени неща, които било по-добре да останат заключени там, отколкото да излязат на бял свят.

Ирен винаги се присмиваше на мълвите им, без да разкрива, че с още шепа избраници имаха удоволствието да влизат с Хафиза в работилницата, която, ако изключеше преклонната възраст на някои инструменти и мебели, не съдържаше нищо, достойно за клюки. Но мистерията около тайната стая на Върховната лечителка продължаваше да битува, както навярно се случваше от векове — поредният драгоценен мит за Торе, предаван от ученик на ученик.

Ирен си повя с ръка, все още задъхана от изкачването и жегата. Облегна глава назад върху хладния камък и наново потърси парчето хартия в джоба си. Чудеше се дали лордът бе забелязал колко често стиска бележката от онази непозната. Дали не беше очаквал да извади някое оръжие. Виждаше всичко, следеше всяка нейна глътка въздух.

Навярно така беше обучен. Все пак бе служил на мъртвия крал. Подобно на Несрин Фалик, рожба на този континент, която сега служеше на краля на една земя, където чужденците далеч не бяха на почит.

Ирен не разбираше докрай… Имаха някаква романтична връзка — личеше си и по напрежението, и по непринудеността помежду им. Но до каква степен… Нямаше значение. Освен заради психологическото лечение, което трябваше да допълва физическото. Лордът очевидно не бе свикнал да изразява на глас чувствата, страховете и надеждите си.

Вратата към кабинета на Хафиза най-сетне се отвори и ученичката се усмихна свенливо на Ирен. Носът й беше зачервен, а очите — премрежени от плач.

Ирен въздъхна и й отвърна с усмивка. Вече не беше жената, нахлула току-що в кабинета. Не, колкото и работа да имаше, Ирен винаги намираше време за учениците, особено за поддалите се на съжаление и спомени по дома.

През първите й дни тук никой не беше седял до нея в столовата. Още си спомняше самотното хранене. Спомняше си, че след два дни се предаде и започна да носи храната си в просторната подземна библиотека, криейки се от строгите библиотекарки, които не позволяваха подобни волности. Там поне й правеха компания своеволните котки на Баст, навъртащи се наоколо, и резбованите бухали.

Започна да посещава столовата отново чак когато учебните занимания я срещнаха с достатъчно хора, че търсенето на място за хранене да не я плаши толкова; познатите, усмихнати лица й вдъхваха кураж да не се втурва да използва библиотеката със загадъчните й котки за друго, освен за проучвания.

Ирен докосна ученичката по рамото и прошепна:

— Готвачката е приготвила бадемови бисквити тази сутрин. Надуших ги на идване. Предай й, че искам шест, но вземи четири от тях за себе си. — Тя намигна на момичето. — Другите две занеси в моята стая.

Момичето се усмихна широко и кимна. Готвачката беше първата приятелка на Ирен в Торе. В началото, когато я забеляза да се храни все сама, започна да оставя скришом допълнителни вкусотии на подноса й. И в стаята й. Дори на любимото й тайно място в библиотеката. Миналата година Ирен й се отблагодари, спасявайки внучката й от коварна белодробна болест. Горката жена — до ден-днешен се просълзяваше при всяка тяхна среща, а Ирен навестяваше момичето всеки месец.

Преди да си тръгне, трябваше да намери някой друг, който да се грижи за нея. Нямаше да й е лесно да се откъсне от живота, изградила си тук… И несъмнено това щеше да я изпълни с чувство за вина.

Ирен погледа как все още подсмърчащата ученичка подскача надолу по спираловидното стълбище, сетне вдиша дълбоко и влезе в кабинета на Хафиза.

— Ще проходи ли младият лорд? — попита Върховната лечителка вместо поздрав, вирнала високо белите си вежди.

Ирен се настани в обичайното си кресло, чиято седалка още пазеше топлината от плачещото момиче.

— Да. Травмата му е почти същата като онази, която излекувах миналата зима. Ала ще е сложно…

— По отношение на лечението или на теб самата?

Ирен се изчерви.

— Държах се… зле.

— Очакваше се.

Ирен избърса потта от челото си.

— Срам ме е да ти призная колко зле.

— Тогава недей. Дръж се по-добре следващия път и ще го приемем като поредния ти урок.

Ирен се отпусна в креслото си, изпъвайки напред върху износения килим болезнените си крака. Колкото и да я умоляваха слугите, Хафиза отказваше да подмени антиката, състояща се от червени и зелени шарки. Щом същият килим е бил достоен за петте й предшественици, твърдеше тя, значи е достоен и за нея.

Ирен отметна глава назад върху меката облегалка на креслото и впери взор в безоблачния ден отвъд отворените прозорци.

— Мисля, че мога да го излекувам — заяви по-скоро на себе си, отколкото на Хафиза. — Стига да ми съдейства, ще може да ходи отново.

— А ще ти съдейства ли?

— Не само аз се държах зле — рече тя. — Той все пак е от Адарлан. Сигурно му е в кръвта.

Хафиза се засмя.

— Кога ще се върнеш при него?

Ирен се поколеба.

— Ще се върнеш, нали? — настоя Хафиза.

Ирен зачопли избелелите от слънцето нишки по страничната облегалка на креслото.

— Беше ми трудно да… да го гледам, да слушам акцента му и… — Ръката й застина върху облегалката. — Но си права. Ще… опитам. Макар и само колкото Адарлан да не ми отмъсти.

— Очакваш ли подобно нещо?

— Той има влиятелни приятели, които може да запомнят отказа ми. Спътницата му е новият капитан на стражата. Семейството й е оттук, но служи на Адарлан.

— А това какво ти подсказва?

Във всичко намираше урок, изпитание.

— Подсказва ми, че… — Ирен въздъхна. — … че не знам толкова, колкото си мислех. — Тя изопна гръб. — Това обаче не им опрощава греховете.

И все пак беше срещала доста зли хора в живота си. Живяла бе сред тях, служила им беше. В Иниш. Затова само един поглед, прицелен в кафявите очи на лорд Уестфол, й беше казал, че дълбоко в себе си той не бе от тях. Нито спътницата му.

А и на тази възраст… Бил е момче, когато са извършвали повечето от онези зверства. Не пречеше да е изиграл своята роля, пък и доста злини се случваха през последните години — прилошаваше й от факта, — но…

— Твърди, че някаква пъклена магия е причинила травмата в гръбнака му — пророни Ирен.

Собствената й магия сякаш се беше уплашила от безформения белег. Свила се беше.

— Така ли?

Тя потрепери.

— Никога… никога не съм долавяла подобно нещо. Почувствах я някак гнила и едновременно празна. Студена като най-дългата зимна нощ.

— Щом казваш.

Ирен изсумтя, благодарна за сухата шега. Хафиза наистина дори не беше зървала сняг през живота си. Заради целогодишния топъл климат на Антика най-близкото нещо до зима, което Ирен бе усетила през последните две години, беше блещукащият скреж, обгърнал една сутрин лавандулата и лимоновите дръвчета.

— За пръв път… — Ирен прогони спомена за ехото, запечатано в онзи белег. — За пръв път се натъквам на такава рана от магия.

— Ще повлияе ли на лечението?

— Не знам. Още не съм пробвала силата си върху него, но… Ще ти кажа, като разбера.

— На твое разположение съм.

— Въпреки че това е последното ми изпитание?

— Добрият лечител — усмихна се Хафиза — знае кога да поиска помощ.

Ирен кимна отнесено. А когато се прибереше у дома при войната и кръвопролитията, към кого щеше да се обръща за помощ?

— Ще се върна — обяви накрая тя. — Утре. Тази вечер ще попрочета за гръбначните травми и парализата в библиотеката.

— Ще кажа на готвачката къде може да те открие.

Ирен се усмихна дяволито на Хафиза.

— Май нищо не ти убягва, а?

Многозначителният поглед на Върховната лечителка далеч не й подейства успокоително.

Същия ден лечителката не дойде повече. Несрин я чака един час, два, докато Каол запълваше времето си с книга във всекидневната, а накрая тя му заяви, че отива при семейството си.

От години не беше виждала леля си, чичо си и децата им. Молеше се още да живеят в къщата, в която им бе гостувала последно.

Почти не беше мигнала през нощта. Почти не усещаше глад и умора благодарение на мислите, които вилнееха в главата й.

Пестеливите отговори на лечителката не й помогнаха.

И понеже днес нямаха уговорена среща с хагана и потомците му…

— Не се нуждая от гледачка — каза Каол, оставяйки книгата в скута си, когато Несрин за пореден път надникна към вратата на фоайето. — Бих дошъл с теб, ако можех.

— Скоро ще можеш — обеща му тя.

Лечителката изглеждаше доста веща, независимо от отказа й да им даде и капчица надежда.

Ако тя не можеше да им помогне, Несрин щеше да потърси друг. И друг. Дори да й се наложеше да се примоли на Върховната лечителка за съдействие.

— Върви, Несрин — нареди й Каол. — Иначе няма да намериш спокойствие.

Тя потри тила си, след което се надигна от златистия диван и отиде до него. Опря ръце в страничните облегалки на стола му, разположен до отворените врати към градината. Приближи лице до неговото — по-близо не беше заставала от дни. Собствените му очи изглеждаха… някак по-ярки. По-бистри от вчера.

— Ще се върна възможно най-бързо.

Каол й се усмихна кротко.

— Не се тревожи. Виж се със семейството си.

Той самият не беше виждал майка си и брат си от години. А баща му… Каол не говореше за него.

— Може после да се сдобием и с отговор от лечителката — пророни приглушено Несрин.

Каол примигна насреща й.

— За мъжеството ти — прошепна тя.

Светлината в очите му мигновено угасна.

Тя побърза да се отдръпне. Беше я спрял на кораба, когато буквално му се бе нахвърлила. А като го зърна гол до кръста по-рано, изваяните мускули по гърба и корема му… Едва не се примоли на лечителката да остави прегледа на нея.

Усещаше се някак жалка. Макар че открай време не я биваше в потискането на собствените й копнежи. Това лято започна да спи с него, защото не съзираше причина да се противопоставя на поривите на тялото си. Нищо че не изпитваше чувства към него, не и както сега.

Несрин прокара ръка през косата си.

— Ще се върна преди вечеря.

Каол й махна и продължи да чете книгата си още преди да е излязла от стаята.

Не си бяха обещавали нищо, напомни си Несрин. Знаеше, че природата му го тласкаше да постъпи справедливо с нея, да запази доброто й име, а това лято, когато дворецът се срути и го помисли за мъртъв… За пръв път изпитваше такъв страх. За пръв път се молеше толкова горещо — молеше се пламъкът на Елин да го спаси, както бе спасил и нея самата.

Несрин прокуди мислите за онези дни, докато крачеше по коридорите на двореца към външните порти, всъщност смътно си спомняше къде да ги намери. Спомняше си обаче какво бе искала, какво й беше най-важно, преди хаганът да им съобщи новината.

Изоставила беше семейството си. А трябваше да е с тях. За да защити децата, възрастния си баща, хапливата си, вечно засмяна сестра.

— Капитан Фалик.

Приятният глас, званието, на което още не беше свикнала да отговаря, я накара да се закове на място. Намираше се на една от пресечните точки в двореца, коридорът пред нея определено щеше да я отведе до портите. Още на влизане бе запечатала в паметта си всички изходи.

В дъното на коридора, прекосяващ нейния, стоеше Сартак.

Нямаше я вчерашната му изискана премяна. Днес принцът носеше тесен кожен костюм с обикновени, видимо здрави метални предпазители по раменете, китките, коленете и пищялите. Но не и на гърдите. Дългата му черна коса беше прибрана назад в плитка, завързана с тънка ивица кожа.

Тя му се поклони дълбоко. По-ниско, отколкото би се поклонила на другите хагански потомци. Но онзи, на когото слуховете отреждаха най-голям шанс да наследи престола, който някой ден можеше да стане съюзник на Адарлан…

Ако оцелееха.

— Бързате ли за някъде? — попита я Сартак, забелязал накъде се е отправила.

— Ами… имам роднини в града. Смятам да ги посетя. — Сетне добави с половин уста: — Освен ако Ваше Височество не се нуждае от мен.

Иронична усмивка озари лицето му. И Несрин осъзна, че бе отвърнала на собствения си език. Техния език.

— Аз пък отивам да пояздя Кадара. Моя рук — поясни той, връщайки се към собствения си език.

— Знам коя е — каза Несрин. — Слушала съм много истории за нея.

— Дори в Адарлан? — вдигна вежда той.

Воин и чаровник. Опасна комбинация, макар че Несрин не си спомняше да е чувала за жена в живота му. А и на пръста му липсваше халка.

— Дори в Адарлан — рече тя, без да уточнява, че едва ли някой от улицата би знаел подобни истории.

Ала в нейното семейство… О, да. Крилатият принц — така го наричаха.

— Позволете да ви изпратя. Улиците са същински лабиринт… дори за мен.

Великодушно предложение, истинска чест.

— Не бих ви ангажирала със себе си.

Макар и само защото недоумяваше как да разговаря с мъже като него, родени и отгледани под знака на властта, свикнали с изтънчени дами и политици интриганти. Въпреки това според легендите ездачите от рукската му кавалерия можеха да са с всякакъв произход.

— Кадара не би се възпротивила да почака — увери я Сартак. — Нека ви изпратя поне до портите. Днес има нови стражи; ще им кажа да запомнят лицето ви, за да ви пуснат на връщане.

Защото с такива дрехи, с неукрасената й коса… Стражите действително можеше да не я допуснат в двореца… което щеше да е… доста унизително.

— Благодаря — отговори Несрин и тръгна с него.

Подминаха в мълчание белите знамена, развяващи се пред един от отворените прозорци. Вчера Каол й бе споделил за опасението на Кашин, че най-малката им сестра е била убита — навярно от пратеник на Перингтън. И това бе посяло семето на страха у нея. Караше я да анализира всяко срещнато лице, да се взира във всяка сянка.

Крачейки наравно с принца, Несрин надникна към лицето му, докато минаваха покрай траурните знамена. Той кимна на няколко мъже и жени в златистите роби на везири, които му се поклониха дълбоко.

Без да се замисли, Несрин попита:

— Наистина ли са трийсет и шестима?

— Това число е натоварено със символика за нас, така че — да. — Той изсумтя по начин, който й се стори не особено присъщ за принц. — Баща ми обмисляше дали да не ги намали наполовина, но се боеше повече от гнева на боговете, отколкото от политическите последствия.

Отразяваше й се като свеж полъх на есенен въздух да чува родния си език и да общува на него. Да го чувства като нещо нормално, а не като повод да я зяпат. Винаги изпитваше това на Южния континент.

— Лорд Уестфол срещна ли се с лечител?

Истината нямаше как да навреди, затова Несрин отвърна:

— Да. Ирен Тауърс.

— А! Прочутата Златна дама.

— О, така ли я наричат?

— Удивителна е, нали?

Несрин се поусмихна.

— Май я харесвате.

Сартак се засмя.

— Не, не бих дръзнал. Брат ми Кашин няма да е много доволен.

— Обвързани ли са?

Хасар бе намекнала нещо подобно.

— Приятели са. Поне бяха. Не съм ги виждал да си говорят от месеци, но кой знае защо. Май се държа като някой от дворцовите клюкари.

— Информацията е полезна, ако ще работим с нея.

— Положителна ли беше оценката й за лорд Уестфол?

Несрин сви рамене.

— Не каза нищо конкретно.

— Много лечителки са така. Не обичат да дават празни надежди. — Той отметна плитката си през рамо. — Но нека ви успокоя, че миналата зима Ирен излекува един от дарганците на Кашин с доста сходна травма. Лечителните отдавна помагат на конниците ни и на моите рукини. Така че знаят какво вършат.

Несрин потисна разцъфналата в сърцето й надежда, а пред тях проблесна ярка светлина — отворените врати към централния двор и външните порти.

— Откога яздите руки, принце?

— Нали уж знаете историите?

По лицето му танцуваше нотка на шеговитост.

— Те са само слухове. Предпочитам истината.

Тъмните очи на Сартак се впиха в нейните и непоклатимата им съсредоточеност я накара да се зарадва, че рядко попада под прицела им. Не от страх, но… Беше някак смущаващо цялата тежест на този поглед да се стовари върху теб. Орлов поглед — рукски поглед. Дълбок, проницателен.

— Бях на дванайсет, когато баща ми заведе всички ни в планинското гнездо. Аз се измъкнах, яхнах рука на капитана и полетях. Наложи се да ме гонят. Татко ми заяви, че ако съм се бил размазал на скалите, определено съм щял да си го заслужа заради глупостта ми. За назидание ме изпрати да живея с рукините, докато не му докажех, че не съм кръгъл идиот, което, предположил бе, нямало да се случи скоро.

Несрин се засмя тихо и примигна срещу яркото слънце, когато излязоха сред внушителната градина. По изящните арки и колони бяха изваяни всякакви растения и животни, а дворецът се издигаше зад тях като могъщо чудовище.

— За щастие, не умрях от глупост, а ми хареса да летя, да живея с рукините. Много ме тормозеха, защото съм принц, но аз бързо им показах на какво съм способен. Кадара се излюпи, когато бях на петнайсет, а сетне сам я отгледах. Оттогава не съм летял на друг рук.

Гордост и любов искряха в ониксовите му очи.

И на фона на това Несрин и Каол щяха да го увещават, да го умоляват да полети с обичния си рук в битка срещу уивърни, превъзхождащи го многократно и по тежест, и по сила. С отрова в опашките. Коремът й се сви.

Стигнаха до внушителната порта, в чието бронзово, обковано с гвоздеи крило имаше малка врата, оставена отворена заради пешеходците, които препускаха по задачи към и от двореца. Несрин бе напълно неподвижна, докато Сартак я представяше на заелите постовете си, въоръжени до зъби стражи, нареждайки им да й осигурят неограничен достъп. Мъжете се поклониха и допряха юмруци до сърцата си, а слънцето проблесна по дръжките на мечовете, кръстосани върху гърбовете им.

Забелязала беше, че Каол не смее да задържи поглед върху тях — нито върху дворцовите стражи, нито върху онези на пристанището.

Сартак я преведе през малката врата — портата от масивен бронз беше дебела поне трийсетина сантиметра — и се озоваха на широкия, калдъръмен булевард, спускащ се към лабиринта от градски улички. Хубави къщи и още стражи обточваха тротоарите — жилищата на богаташите, избрали да живеят под сянката на двореца. Самата улица гъмжеше от хора, едни излезли по работа, други — на разходка, и дори шепа пътешественици, които се бяха изкачили чак дотук, за да се подивят на двореца, сега надничаха през мъничката врата с надеждата поне да зърнат двора отвъд нея. Като че ли никой от тях не разпозна принца до нея, макар че стражите по улицата и тези пред портата несъмнено следяха всяко тяхно движение, всяка дума.

Едва бегло надникване към Сартак мигом я увери, че принцът също държи всички под око, въпреки че стоеше пред портата като най-обикновен мъж от простолюдието. Тя плъзна поглед по оживените улици напред, заслушана в шумотевицата. Пеша щеше да й отнеме един час, за да стигне до къщата на роднините си в другия край на града, а още по-дълго щеше да бъде с карета или кон заради непоносимия трафик.

— Сигурна ли сте, че не искате придружител?

Полуусмивка подръпна устата на Несрин и когато се извърна към Сартак, откри, че я наблюдава косо.

— Мога да се грижа за себе си, принце, но ви благодаря за честта.

Той я измери от глава до пети със светкавичната преценка на воин. Мъж като него наистина нямаше от какво да се бои, напускайки пределите на двореца.

— Ако имате време и желание, елате да полетите. Въздухът на открито, високо в планината е свеж, не е като облака от прахоляк и морски изпарения, в който се душим тук долу.

На открито, където нямаше опасност да ги чуят грешните уши.

Несрин му се поклони дълбоко.

— С най-голямо удоволствие.

Долавяше погледа на принца върху себе си дори като закрачи надолу по слънчевия булевард, заобикаляйки каруци и други превозни средства, проправящи си път през гъмжилото. Все пак не се осмели да надникне през рамо. Незнайно защо.