Кулата на зората

52

Каол и Ирен препуснаха обратно към Антика още призори.

Оставиха бележка на Хасар, че Ирен трябвало да прегледа тежко болен пациент, и полетяха през дюните под изгряващото слънце.

И двамата не бяха спали много, но ако предположението им за лечителите бе вярно, не биваше да отлагат.

Каол изпитваше болки в гърба благодарение на вчерашната езда и снощния… маратон. И докато минаретата и белите стени на Антика постепенно изникваха на хоризонта, вече съскаше през зъби.

Ирен го наблюдаваше смръщено по целия мъчителен път през оживените улици към двореца. Не бяха обсъждали къде ще спят, но Каол бе готов да изкачи всички стъпала на Торе. Нейното легло или неговото. Идеята да я остави, дори за секунда…

Той слезе с болезнена гримаса от подозрително послушната Фараша и пое бастуна, който един от конярите взе от кобилата на Ирен.

Успя да направи няколко крачки към нея, макар и с агонизиращо куцукане, но тя изпъна предупредително ръка.

— Да не си понечил да ме свалиш от коня или да ме носиш, или каквото и да било друго!

Той я изгледа дяволито, но се подчини.

— Друго?

Лицето й се обагри в красив нюанс на аленото и тя слезе от кобилата, подавайки поводите на притеклия се коняр. Мъжът си отдъхна облекчено, доволен, че не му се е паднала буйната Фараша, която вече измерваше с поглед клетия човечец, суетящ се да я завлече към конюшнята, сякаш се канеше да го изяде за обяд. И това ако не беше конят на Хелас…

— Да, друго — потвърди Ирен, приглаждайки с длани измачканите си дрехи. — Точно заради другото куцаш по-зле отпреди.

Каол я изчака и се опря на бастуна си, за да я целуне по слепоочието. Не го интересуваше кой ще види. Кой ще докладва. Всички можеха да вървят по дяволите. И все пак бе в състояние да се закълне, че зад тях Шен и другите стражи ги зяпаха, ухилени до уши.

Каол й намигна.

— Тогава най-добре ме излекувай, Ирен Тауърс, защото съм планирал много от другото за тази вечер.

Тя се изчерви още повече, но вирна благопристойно брадичка.

— Първо да се съсредоточим върху свитъците, разбойник такъв.

Той се ухили широко и невъздържано, чувствайки радостта във всеки сантиметър на уязвимото си тяло, докато влизаха в двореца.

Но радостта му се оказа краткотрайна.

Каол долови финото жужене на нещо нередно веднага щом стъпиха в притихналото крило на двореца. Щом видя стражите да си шушукат, а слугите да хвърчат насам-натам. Двамата с Ирен се спогледаха и ускориха крачка, доколкото му позволяваха краката. Огнени стрели се забиваха в гръбнака му, в бедрата му, но ако се бе случило нещо…

Вратите на апартамента му бяха открехнати, а двамата стражи, застанали на пост отпред, се взряха в него със състрадание и ужас. Коремът му се преобърна.

Несрин. Ако се беше върнала, ако Валгът, който ги преследваше, й бе сторил нещо…

Той влетя в апартамента и бунтуващото му се тяло сякаш се откъсна от опеката на ума му, а тътнещата тишина изпълни главата му.

Вратата на Несрин беше отворена.

Но не я зърна да лежи просната върху леглото. По килима и стените нямаше кръв.

И нейната, и неговата стая обаче бяха… преобърнати с главата надолу.

Разгромени, като че стихиен вятър бе пръснал прозорците и се беше развихрил вътре.

Всекидневната изглеждаше най-зле. Златистият диван беше изтърбушен. Картините и другите произведения на изкуството се търкаляха бутнати, счупени или нарязани.

Бюрото бе преровено, килимите — преобърнати…

Каджа беше коленичила в ъгъла и събираше с голи ръце парчетата от една строшена ваза.

— Внимавай — изсъска Ирен и се спусна към момичето. — По-добре вземи метла и лопата.

— Кой го е направил? — попита приглушено Каол.

Каджа стана с блеснали от страх очи.

— Така заварих апартамента сутринта.

— И не си чула нищо? — учуди се Ирен.

Рязкото съмнение в думите й го изправи на нокти. Ирен не се доверяваше на слугинята още от самото начало, все й намираше работа, за да я държи настрана, но Каджа да извърши подобно нещо…

— Понеже вас ви нямаше, милорд, реших… реших да навестя родителите си.

Той положи усилие да не изтръпне. Семейство. Каджа имаше семейство тук, а той дори не я беше попитал…

— Родителите ти могат ли да се закълнат, че си била с тях цялата нощ?

Каол се завъртя.

— Ирен.

Тя дори не надникна към него, впила изпитателен поглед в Каджа. Слугинята се сви под тежестта на свирепите й очи.

— Но май би било по-хитро просто да оставиш вратата отключена за някого.

Каджа настръхна и раменете й хлътнаха още повече.

— Ирен, всеки може да го е направил.

— Точно така, всеки. Особено някой, който е търсел нещо.

И думите й, и хаосът наоколо се избистриха едновременно в ума му.

Каол се извърна към слугинята.

— Не чисти повече. Всичко тук може да е улика към извършителя. — Той свъси вежди. — Колко си успяла да подредиш вече?

Ако съдеше по състоянието на стаята, едва ли много.

— Току-що започвам. Очаквах да се върнете чак довечера, затова не…

— Няма нищо. — Като я забеляза как подскочи, побърза да добави: — Върви при родителите си, Каджа. Вземи си почивен ден. Радвам се, че не си била тук, когато се е разиграло това.

Ирен го стрелна с гримаса, която говореше, че момичето може да е отговорно за случилото се, но сдържа езика си зад зъбите. Каджа си тръгна и затвори тихо след себе си вратите на апартамента.

Ирен прокара ръце по лицето си.

— Взели са всичко. Всичко.

— Наистина ли?

Той докуцука до бюрото и надникна в чекмеджетата, подпирайки ръка на плота му. Гърбът му се гърчеше от болка…

Ирен скочи към златистия диван и вдигна една по една съдраните възглавници.

— Всички книги, свитъци…

— Целият дворец знаеше, че няма да ни има.

Той се отпусна докрай върху бюрото и едва не въздъхна от облекчение.

Ирен си запробива път през стаята, проверявайки всички места, където бе скътала книгите и свитъците.

— Взели са всичко. Дори „Песен на корените“.

— Ами спалнята?

Тя изчезна светкавично. Каол потри гърба си и изсъска тихо през зъби. Още ровене, а накрая:

— Ха!

Ирен излезе от стаята, размахвайки единия от ботушите му във въздуха.

— Поне на този не са се натъкнали.

Първият свитък. Той намери сили да се усмихне.

— И това е нещо.

Тя притисна ботуша му към гърдите си, като че беше бебе.

— Вече прибягват към отчаяни мерки. Това е опасно. Не бива да се задържаме тук.

Каол огледа разрушението наоколо.

— Права си.

— Да вървим в Торе.

Той надзърна през отворените врати към фоайето. Към стаята на Несрин.

Скоро трябваше да се върне. А ако не го откриеше, ако разбереше, че е тръгнал с Ирен… Беше се отнесъл ужасно с нея. Забравил бе обещанието си, онова, което й беше загатнал в Рифтхолд. В кораба на път към Южния континент. И макар да не го притискаше да изпълни уреченото, той самият съзнаваше каква част от него е нарушил.

— Какво има? — попита едва доловимо Ирен.

Каол затвори очи. Чувстваше се като истинско копеле. Беше довлякъл Несрин дотук, а ето как се отнасяше с нея. Докато тя издирваше отговори, рискувайки живота си, докато се бореше за армия… Трябваше да й изпрати съобщението си — незабавно. Съобщението с молба да се върне час по-скоро.

— Нищо — отвърна накрая той. — Май е най-добре ти да пренощуваш в Торе. Там има достатъчно стражи, че да изтикат натрапниците настрана. — Като зърна болката в очите й, побърза да добави: — Не бива всички да си помислят, че бягам. Особено сега, когато хаганското семейство започва да ме възприема по-сериозно. Елин очевидно ги държи под напрежение, но и ги е интригувала с нещо, така че… трябва да се възползвам. — Той запремята нервно бастуна си от ръка в ръка. — Налага се да остана тук. А ти, Ирен, трябва да си вървиш.

Тя отвори уста да възрази, но се спря и изопна рамене. В очите й се прокрадна стоманен блясък.

— Тогава сама ще занеса свитъка на Хафиза.

Той кимна, огорчен от острия й тон, от притъмнелия й поглед. И с нея постъпваше несправедливо. Защото първо не бе сложил ясен край на връзката си с Несрин. И в това се проваляше.

Глупак. Нима си въобразяваше, че може да загърби миналото си. Да се издигне над някогашните си грешки.

Глупак.