Чисти

Лайда Кексче

ДОКАТО ПОМАГАШЕ ЗА УКРАСЯВАНЕТО на трапезарията с гирлянди и звезди от златисто фолио, залепени на тавана, Лайда все още нямаше кавалер за танците. Имаше няколко момчета, с които би могла да отиде, но Партридж беше единственият, от когото копнееше да получи покана. А когато това се случи, тя стоеше до малката метална трибуна край спортното игрище в един от онези редки мигове, в които не се намираше под зоркия поглед на някоя от учителките, Лайда си помисли: „Колко хубаво би било, ако времето беше хладно със силен вятър и навъсено небе, като истинска есен“. Но, разбира се, не го изрече на глас. Единсвеното, което каза, беше:

- Да, ще се радвам да отидем заедно! Звучи страхотно! - а след това пъхна ръце в джобовете си, защото дланите й се потяха и тя се боеше, че той може да посегне към тях.

След като тя прие, той се озърна наоколо, сякаш се надяваше никой да не е чул и сякаш беше готов да оттегли поканата, ако опасенията му се бяха потвърдили. Но той каза само:

- Добре тогава. Може да се срещнем направо там.

И ето ги сега, седнали един до друг на застланата с дълга покривка маса. Партридж изглежда съвършено. Очите му имат такъв прекрасен сив цвят, че всеки път щом я погледне, тя има чувството, че сърцето й ще се пръсне. Само дето той почти не я поглежда, въпреки че двамата седят един до друг.

Някъде отгоре се лее музика, всички стари хитове от одобрения списък. Тази, която се върти в момента, представлява меланхолично и малко страховито парче за някой, който следи всяка стъпка и всяка глътка въздух, която другият поема. Песента я изпълва с лека параноя и прекомерна мнителност, още повече, че си дава ясна сметка за дълбочината на деколтето си.

Съквартирантът на Партридж стои облегнат на отсрещната стена и разговаря с едно момиче. Той поглежда към тях и вижда Партридж, който го поздравява с кимване. Хейстингс отвръща с глуповата усмивка и се обръща отново към момичето.

- Казва се Хейстингс, нали? - подхвърля Лайда. Опитва се да завърже разговор, но всъщност няма нищо против да побъбри дори за Хейстингс и може би да намекне, че би могъл да седне по-близо до нея и да шепне на ухото й.

- Това е истинско чудо - отвръща Партридж. - Той няма вроден подход към дамите.

Лайда се пита дали Партридж не притежава вроден подход към дамите, но по някаква причина в момента отказва да използва чара си.

Заради специалния повод, храната с форма на таблетки или патрончета, както ги наричат момчетата от академията, е заменена от кексчета в малки сини чинийки, наредени по всички маси. Лайда наблюдава как Партридж пъха големи парчета кекс в устата си. Чувството е все едно да се задушиш с храна - изключителна рядкост тук. А Лайда яде кексчето си на малки хапки, наслаждавайки се на вкуса му и удължавайки мига на удоволствието.

Отново прави опит да завърже разговор. Този път започва да бърбори за часовете по изкуство, които са любимите й.

- Телената ми птичка беше избрана да участва на следващата изложба в Залата на Учредителите - художествената галерия на учениците. А ти имаш ли часове по изкуство? Чувала съм, че на момчетата не им е разрешено да взимат часове по изкуство, а само по предмети, които намират приложение в реалния живот, каквато е науката. Това вярно ли е?

- Учил съм история на изкуството. Общо взето, ни разрешават да трупаме по малко култура. Но всъщност, каква полза от това да знаем как се правят птици от тел? - отвръща й грубо. След това се обляга назад, скръстил ръце на гърдите си.

- Какво има? Нещо лошо ли казах? - пита тя. След като изпитва отвращение към нея, тогава защо я покани да бъде негова дама?

- Вече няма значение - отвръща той, като че ли я наказва за нещо, което е казала.

Тя набожда кексчето на вилицата си.

- Виж какво - подхваща тя, - нямам представа какво те яде. Но ако има някакъв проблем, просто ми кажи.

- С това ли се занимаваш? Ровиш се в проблемите на хората? Набираш нови пациенти за майка си?

Майката на Лайда работи в центъра по рехабилитация, където изпращат учениците със затруднения в психическата адаптация. Понякога се случва някой от тях да се върне, но в повечето случаи изчезват завинаги.

Лайда се чувства засегната от тази обида.

- Не мога да разбера защо се държиш така. Мислех, че си свестен.

Няма никакво желание да скача ядосана от мястото си, но сега вече не й остава друг избор. Нали току-що му каза, че не е свестен човек. И къде би могла да отиде сега? Тя хвърля салфетката си и се отправя към купата с пунша. Без изобщо да се обръща назад към него.