Чисти

Партридж Уста

СЛЕД НЯКОЛКО МИНУТИ ПАРТРИДЖ се изкачва нагоре по каменните стъпала, за да провери какво става с Преша. И защо се бави толкова дълго? Навън е ветровито. Наоколо не се забелязва нищо необичайно, с изключение на локвата прясна кръв на земята, примесена с парченца стъкло.

Обръща се към Брадуел, като разперва ръце и се опира в двете стени на стълбището.

- Къде е тя?

- Какво искаш да кажеш? - Брадуел го блъска встрани, взимайки стъпалата по три наведнъж. - Какво искаш да кажеш, по дяволите?

- Преша! - кресва Брадуел.

- Преша! - провиква се и Партридж, въпреки че не бива да вдигат шум и той го знае. Така биха могли да привлекат внимание.

Брадуел хуква към локвата кръв и Партридж веднага се спуска подире му със свит от ужас стомах. Чувства се безпомощен.

- Мислиш ли, че кръвта е нейна? - пита Партридж със задавен от паника глас.

- Отгоре се е образувал тънък филм, където кръвта е започнала да се съсирва. А това означава, че е тук отдавна - казва Брадуел с обезумял, търсещ поглед.

- Няма я - обажда се Партридж. - Наистина я няма.

Брадуел се оглежда на всички възможни страни.

- Престани да го повтаряш! - сопва се Брадуел. - Иди да провериш в дома на старицата. А аз ще се кача някъде нависоко за по-добра видимост.

Въздухът трепти с пепелявосиви отсенки. За момент Партридж се чувства дезориентиран. Тогава съзира входа към дома на старицата, където съвсем наскоро научи, че майка му е оцеляла. А сега Преша я няма. Вината е негова. Той се втурва към дома на старицата. Шперплатът е изчезнал от вратата. Той нахлува вътре през тесния вход.

- Преша! - надава вик. Старицата не е имала нищо. Една яма, вместо огнище, над която се вижда открито небе, малко корени, струпани в един сумрачен ъгъл, и на пода - стъкмени на вързоп парцали, оформен така, че да наподобява бебе. Устата му е тъмнокафява, сякаш изцапана със засъхнала кръв.

Отвън дочува виковете на Брадуел:

- Преша!

Никакъв отговор.

Партридж се втурва обратно на улицата при Брадуел.

- Няма ли я? - това е не просто зададен въпрос, а настояване за отговор. Брадуел, изглежда, знае всичко. Сигурно знае и това. - Отвели ли са я?

Брадуел се обръща и забива юмрук в стомаха на Партридж, изкарвайки въздуха от дробовете му. Партридж пада на едно коляно - с едната ръка се държи за стомаха, а с другата се подпира на камъка.

- Какво беше това, по дяволите? - измърморва той с дрезгав шепот, останал без въздух.

- Майка ти е мъртва! Чуваш ли ме? А ти идваш тук и искаш от нас да рискуваме всичко заради една мъртва жена? - крещи Брадуел.

- Съжалявам - отвръща Партридж. - Не исках да...

- Да не мислиш, че си единственият, който е изгубил свой близък и иска да се прибере у дома? - Брадуел е обзет от силна ярост, вените на слепоочията му пулсират, птиците на гърба му пърхат неспокойно с крила. - Защо не се върнеш в хубавия си малък Купол и не се придържаш към плана - „отдалече и с чувство на милосърдие“ да наблюдаваш как умираме.

Партридж с усилие напълни дробовете си с въздух, а освен това му харесва да седи на земята. Заслужаваше да го фраснат. Какво беше направил? И сега Преша я няма.

- Съжалявам - обажда се той. - Не знам какво друго да кажа.

Брадуел му казва да си затвори устата.

- Съжалявам - повтаря Партридж.

- Тя рискува живота си заради теб - изтъква Брадуел.

- Да, така е - Партридж знае, че Брадуел го мрази до мозъка на костите си.

Брадуел хваща Партридж за ръката и го дърпа да се изправи, но обзет от

пристъп на гняв, Партридж го блъсква инстинктивно в гърдите. Движенията му се оказват по-бързи и резки, отколкото е очаквал, и Брадуел едва не се строполява на земята.

- Не съм я поставил в опасност нарочно.

- Ако не беше ти - отвръща Брадуел, - сега тя щеше да е добре.

- Знам.

- Аз те доведох тук - продължава Брадуел - и сега си ми длъжник. На нея също. Ето каква ни е целта. Не твоята майка. А Преша. Трябва да я намерим.

- Ние ли? - заяжда се Партридж. - А какво стана с онази прочуствена реч за това, че си оцелял, защото си стоял настрана от другите и винаги си се оправял сам?

- Слушай, обещавам да ти помогна да намериш майка си, но единствено при положение, че първо намерим Преша. Това е.

Въпреки че се презира за това, Партридж се поколебава. Може би все пак Брадуел има право за онова, което каза в криптата. Може би наистина е най-добре да си сам. Може би това е най-сигурният начин да оцелееш. Но той ще успее ли да се оправи сам? И какво ще прави оттук насетне? Тогава се замисля за Преша. Тя бе хвърлила обувката си, оцелвайки бензиновия варел.

Ако не беше тя, сега можеше да е мъртъв. Може би точно това е пътят, по който трябва да продължи. Може да е съдба.

- Разбира се, че трябва да намерим Преша - заявява Партридж. - Но само защото така е редно.

- Това, че я отвлякоха, не е случайно.

- Какво? - смайва се Партридж.

- Как каза, че си успял да измислиш начин за бягство от Купола? - пита Брадуел. - От една схема? Това ли беше?

- От една от оригиналните схеми - обяснява Партридж. - Баща ми я беше получил като подарък.

- Нека отгатна. Получил я е наскоро, нали?

- Да, по случай двайсетгодишната му служба. Защо питаш?

- Една тъпа схема, поставена в рамка и окачена на тъпата стена!

- Но какво странно има в това? - пита го Партридж, но му се струва, че вече започва да се досеща за отговора. Накрая добавя бързо: - Но идеята за вентилационната система беше моя. Сам засякох времето - три минути и четирийсет и две секунди.

- А не ти ли е хрумвало, че някой се е погрижил да намериш схемата? -подхвърля Брадуел.

- Не. Това е невъзможно. Баща ми никога не би предположил, че съм способен да извърша нещо подобно - Партридж поклаща глава. - Просто не го познаваш.

- Така ли мислиш?

- Мнението му за мен не е чак толкова високо.

- Вярно е. Тоест, има нещо обезпокоително във факта, че се е наложило да поставят проклетите схеми в рамка и да ги окачат на стената!

- Затвори си устата! - кресва Партридж.

- Това е самата истина и ти го знаеш. Усещаш го. Като малко червейче, което те яде отвътре. Изведнъж всичко придобива смисъл. И всяко парченце от пъзела си идва на мястото. Не мислиш ли?

Партридж е стиснал устни, но мозъкът му работи трескаво. Да, вярно е. В мига, в който му потрябваше нещо, обстоятелствата се подреждаха така, че да го получи. А и нали Гласингс години наред бе молил за посещение с учебна цел в Архива за лични загуби и тогава най-неочаквано получи разрешение?

Стараейки се да звучи спокойно, Брадуел се обръща тихо към Партридж:

- Как се натъкна на Преша?

Не знам. Каза ми, че се криела от камионите на ОСР. Плъзнали били навсякъде.

ОСР - изрича Брадуел. - Божичко. Подмамили са ви също като две овчици.

ОСР ли? Смяташ, че получават заповеди от Купола? И че не са никакви бунтовници?

Трябваше да се досетя. Дори Ловът на хора, сигурно и той е бил предварително планиран. Виковете на отрядите са я тласкали в определена посока - Брадуел започва да крачи насам-натам, подритвайки камъчетата. -Нали не смяташ, че от Купола биха те оставили да офейкаш просто ей така? Организирали са цялата постановка. Твоето татенце се е погрижило за всичко.

Не може да е вярно - възразява Партридж. - Едва не умрях, накълцан на парчета от перките на вентилаторите.

Да, но не си умрял, нали?

Но откъде ще знаят къде се намира Преша? Нейният чип е изтощен -отвръща Партридж.

Тя греши.

Но какво може да искат от нея?

Искам да видя всичките ти вещи - казва Брадуел. - Искам да знам всичко, което знаеш. Всяка подробност, скрита в гънките на мозъка ти. Това е единственото нещо, което искам от теб, разбираш ли?

Добре - кима Партридж. - Ще помогна с каквото мога.