Чисти

Партридж Под земята

МРЪСНИЯТ ПОД НА ТУНЕЛА преминава в кална настилка от плочки с черни фуги. Въздухът е влажен и мирише на мухъл. В края на коридора се виждат няколко светлинки. Цикадите кръжат като нощни пеперуди, потраквайки с металните си крила. Партридж държи ръката на сестра си, заключена в главата на кукла. Тя е част от нея. Не нещо чуждо, а част от нея. Усеща живота в нея - топлината, пулсирането под кожата на една истинска, жива ръка. Обзема го силното желание да я пази. Оттук насетне нещата могат да се развият доста зле. Все пак си дава сметка, че Преша няма нужда да бъде пазена; тя е много по-жилава от него самия. Преминала е през изпитания, за които той дори не е помислял. Майка им е някъде тук. Но дали ще открие майката, която пази в спомените си? На практика всичко, в което беше вярвал - дори смъртта й - се беше оказало лъжа. Но все пак тя е оставила всички тези следи, сочещи към нея. Сама ги беше довела дотук, в което имаше нещо майчинско, изглеждаше правилно.

Мъжът, застанал в дъното на коридора, има превити рамене и ъгловато лице.

- Но ти си Чист? - изрича направо Партридж.

- Не съм Чист. Не съм и несретник - отвръща той. - Оцелях тук, долу. Бих казал, че съм американец, но това определение вече не съществува. Предлагам да ме наричате Карузо - после ги пита дали искат да видят майка си.

- Нали затова изминах целия този път - отвръща Партридж.

- Именно - съгласява се Карузо. - Но предпочитаме да не го беше правил.

- Кое по-точно? - пита Партридж.

- Това, че напусна Купола - обяснява Карузо. - Майка ти имаше други планове.

- И какъв щеше да е планът, ако бях останал?

- Преврат отвътре.

- Нещо не разбирам. Как така преврат отвътре? - пита Партридж. - Та това е невъзможно.

- Внимавай какво казваш - обажда се Преша. - В мен има бръмбар.

- Бръмбар ли? Но кой го е имплантирал?

- Куполът - отвръща Преша.

Той замлъква за момент, взирайки се в нея.

- Е, тогава нека да поразгледат наоколо. Няма никакъв проблем. Защо да се притеснявам? Все пак не аз съсипах планетата. Няма от какво да се срамувам. Живяхме тук напук на тях. И оцеляхме въпреки всичките им усилия - после се обръща към Партридж. - Освен това превратът отвътре е напълно възможен, ако разполагаш там със свой лидер.

- Лидер отвътре? Но това е изключено. Кой е този лидер? - пита Партридж.

- Ами, това трябваше да бъдеш ти. Докато не взе, че избяга.

Партридж усеща, че му се вие свят. Той опира ръка на стената.

- Аз ли? Аз съм бил лидерът вътре? Но в това няма никакъв смисъл.

- Хайде - казва Карузо. - Елате насам. Най-добре да чуете всичко от майка си.

Те поемат надолу по коридора. А цикадите кръжат около главите им.

Мъжът спира пред метална врата с цяла редица панти, минаващи през средата. Той свежда поглед надолу.

- Слушайте - започва той - Арибел не е каквато беше преди. Но тя оцеля заради вас. Не го забравяйте.

Партридж не е сигурен какво трябва да означава това. Той поглежда към Преша и казва:

- Добре ли си?

Тя кимва.

- Ами ти?

Той е ужасен. Има чувството, че стои изправен на ръба на пропаст. И със сигурност няма чувството, че ще получи отново майка си или поне част от стария си живот. Не. Струва му се, че стои на прага на нещо неизвестно.

- Да - отвръща накрая той, - добре съм.

С надеждата, че казва истината.

Тогава Карузо натиска един бутон и металната врата се плъзва на една страна.