Чисти

Преша Белина

В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НЯМА НИЩО ОБЩО С ОНОВА, което Преша си представяше. Въздухът мирише на препарати за дезинфекция, на нещо стерилно. Сякаш е пречистен с белина. В стаята има пет легла, а лежащите в тях деца не помръдват. Дори не шават. Но не са и заспали. Облечени са със зелени униформи и лежат сковани в очакване. Ръката на едното дете е обездвижена, покрита с червен алуминий. Главата на друго се е сраснала с един камък. А трето се крие под одеялото. Преша си дава сметка, че и тя не е голяма красавица - с белезите по лицето си и ръката, сляла се ведно с главата на куклата. Устата й още е залепена с тиксо, ръцете й са завързани на гърба и е облечена с цивилните си дрехи - така че за всички е ясно, че е нова. Стига да можеше, щеше да ги попита какво чакат, но и бездруго не е сигурна дали иска да научи отговора на този въпрос.

Старае се да стои неподвижно като тях. Пита се какво са предприели Брадуел и Партридж, когато са разбрали, че е изчезнала. Иска й се да вярва, че двамата ще се опитат с общи усилия да я открият и освободят. Но знае, че това е невъзможно. Та те почти не я познават. Срещата им с Партридж беше чиста случайност, а и той преследва своя собствена цел. Освен това сега, като се замисли, се пита дали Брадуел изобщо я е харесвал, или в нейно лице вижда само една категория. Но и бездруго това вече няма значение. А последното нещо, което Брадуел каза, беше, че е оцелял, защото е стоял настрана от живота на другите. И дали тя щеше да му помогне, ако ролите бяха разменени? Но сега е излишно да мисли за това. В компанията на Брадуел ужасният свят, в който живее, изглежда малко по-приемлив. Брадуел притежава вътрешен заряд и светлина и е винаги готов да се бори, но дори да се откаже от битка за нея, в себе си крие огромна енергия, от която всички тук, навън, имат нужда.

Преша се замисля за двойния му белег и за ожесточеното пърхане на птиците на гърба му. Той й липсва. Чувството я пронизва с внезапна остра болка в гърдите. Не може да го отрече. Ще й се той също да я харесва и да се бори за нея. Ненавижда това чувство в гърдите си, иска й се да изчезне, ала то не отслабва. Ще трябва да влачи тази болка навсякъде със себе си, осъзнава с ужас тя. Истината е, че той няма да тръгне подире й, защото двамата с Партридж се мразят прекалено силно, за да останат заедно. Без нея най-вероятно са си казали сбогом на бърза ръка и са поели в различни посоки. И сега тя е съвсем сама.

Твърдото легло е прилежно оправено, което навежда Преша на мисълта, че тук някъде сигурно има медицинска сестра. Преди си представяше болниците като онази, в която се е родила - място, където биха могли да й направят операция, за да освободят ръката й от главата на куклата, и където биха могли да отстранят вентилатора от гърлото на дядо й. Представя си как двамата с дядо й лежат в съседни болнични легла, облегнати удобно на пухени възглавници.

Както е легнала на една страна, не е в състояние да стори нищо друго, освен да придърпа леко одеялото с извитата зад гърба й ръка. От време на време се замисля за Бог и се опитва да се моли на света Уи, но от това няма полза. Молитвата просто се изпарява от ума й.

Светлините потрепват.

Отвън се разнася стрелба.

Надзирателката се приближава до вратата и надниква вътре. В ръцете си държи пушка, сякаш е гушнала бебе, което се кани да сложи да спи, като че ли някъде в болницата има родилно отделение. Носи задължителната зелена униформа на ОСР, допълнена от лента с нокът на ръкава.

Рано или късно Преша ще трябва да дава обяснения. Защото знае, че от ОСР никак не обичат хората, които не се предават доброволно и които се налага да преследват и залавят насила. Но съпротивата й трябва да е доказателство поне за едно - че има твърд характер. Би могла да каже, че не се е предала, защото е трябвало да се погрижи за дядо си. Това е гаранция за лоялност. А те държат на лоялността. Готова е да каже всичко, което се налага, за да запази живота си.

Но е виждала също как войниците от ОСР извличат хората от домовете им и ги вкарват насила в задната част на камиона пред собствените им деца, пред цялото им семейство. Виждала е как разстрелват хора на улицата. Пита се как е загинала Фандра, но се заставя да спре да мисли за това. Просто трябва да го забрави.

Надзирателката влиза в стаята. Всички лица се обръщат към нея, сковани от страх, пребледнели. Това ли чакат? Надзирателката вече не държи пушката в обятията си. Тя насочва показалец към Преша.

- Преша Белз? - казва тя.

Преша иска да се изправи и да отговори, но не може. Устата й е залепена с тиксо и тя кима, легнала на една страна, извита като скарида.

Надзирателката се приближава, сграбчва ръката й над лакътя и я издърпва силно да стане. След това Преша тръгва подире й, но на излизане хвърля поглед назад към останалите деца. Всички са свели очи, с изключение на едно. Едва сега Преша забелязва, че той е сакат - единият крачол на панталона му е празен. Там няма нищо и тя осъзнава, че момчето няма никакъв шанс, нито като войник, нито като жива мишена. Дори сградата някога да е била болница, вече не служи с такава цел, а белината вероятно използват, за да прикрият миризмата на смърт. Преша се опитва да се усмихне на сакатото момче, да му предложи поне някаква утеха, ала устата й е залепена с тиксо и той никога няма да научи за намерението й.

Надзирателката е широкоплещеста и набита. Кожата на лицето, шията и ръцете й е ощавена и обгорена до яркорозово. Преша се пита дали изгарянията не покриват цялото й тяло. Жената е запушила дупката в бузата си със стара монета. Тя се изравнява с Преша и без каквато и да е причина, доколкото й е известно, я смушква в ребрата с приклада на пушката. А когато се превива на две, надзирателката процежда с омраза, сякаш изрича проклятие:

- Преша Белз.

По коридора се виждат отворени врати, а във всяка от стаите - легла и чакащи деца. Не се чува нищо друго освен тих шепот, проскърцване на пружини и тътрене на обувки.

Преша си дава сметка, че сградата е стара - със своите покрити с плочки подове, корнизи, разнебитени врати и високи просторни тавани. Минават покрай фоайе с богато украсен износен килим и редица високи прозорци. Тъй като стъклата отдавна ги няма, вятърът нахлува на пориви в стаята, оплитайки се във висящите на дрипи ефирни пердета, посивели от пепелта. Обикновено на такива места посетителите чакат при тях да бъде доведен някой от пациентите - роднина, изведен на инвалидна количка, или излязъл от строя, душевноболен близък. Приюти, санаториуми, рехабилитационни центрове - тези места са известни под най-различни имена. И затворите, разбира се.

Навън през прозореца Преша зърва заковани една за друга дървени дъски, образуващи навес, каменна стена, завършваща с бодлива тел, а малко по-нататък бели колони, които не поддържат абсолютно нищо. Всъщност това са комини.

Надзирателката спира пред една врата и почуква.

Отвътре отговаря ленив и дрезгав мъжки глас:

- Влез!

Надзирателката отваря вратата и смушква отново Преша с приклада на пушката.

- Преша Белз - казва тя и Преша започва да се чуди дали това не са единствените думи, които знае, тъй като не я чува да изрича нищо друго.

В стаята има бюро, зад което седи мъж, или по-точно двама мъже. Единият е висок и месест. Той изглежда доста по-голям от Преша, въпреки че при всички тези белези и изгаряния е трудно да се отгатне възрастта му. По-едрият мъж изглежда възрастен и млад едновременно, но вероятно е не много по-голям от Преша, само че видът му е по-изморен. По-ниският от двамата изглежда на нейните години, въпреки че възрастта му е някак странно неопределена заради една празнота в погледа. Едрият мъж носи сива униформа, офицер от някакъв ранг, и яде миниатюрно печено пиле от консервна кутия. Главата на пилето още стои на мястото си.

Мъжът на гърба му е дребен на ръст. На това място е сраснат за другия.

Кльощавите му ръце висят увити около яката шия на едрия мъж, широкият гръб на единия опира в мършавите гърди на другия. Преша си спомня шофьора на камиона и главата, която й се бе сторило, че се люшка зад неговата. Може би това са същите двама мъже.

По-едрият се обръща към надзирателката:

- Махни тиксото. Ще й се наложи да говори.

Пръстите на мъжа лъщят от мазнината на пилето. А ноктите му са мръсни и лъскави едновременно.

Надзирателката дръпва тиксото с рязко движение. Преша облизва устни и усеща вкуса на кръв.

- Свободна си - казва едрият мъж на надзирателката.

Тя излиза, затваряйки вратата с доста повече нежност, отколкото Преша очаква от нея. Ключалката щраква приглушено.

- Така - подхваща по-едрият мъж. - Казвам се Ел Капитан. Това е щабквартирата ни. Тук командвам аз.

Дребният мъж на гърба му прошепва:

- Тук командвам аз.

Без да му обръща внимание, Ел Капитан откъсва парче тъмно месо и го пъха в месестата си уста. Изведнъж Преша осъзнава, че умира от глад.

- Къде те откриха? - пита Ел Капитан и поднася по-дребно парче месо над рамото си, пъхайки го право в устата на другия мъж, като че ли храни малко птиче.

- Навън - отвръща Преша.

- Това ли е всичко - поглежда я той.

Тя кима.

- Защо не се предаде доброволно? - пита Ел Капитан. - Обичаш да си играеш на гоненица?

- Дядо ми е болен.

- Знаеш ли колко хора се оправдават с това, че някой от семейството им е болен?

- Предполагам, че доста хора имат болни близки, ако изобщо имат някакви близки.

Мъжът накланя глава на една страна и Преша не е сигурна как да изтълкува изражението му. Той се заема отново с пилето.

- Революцията ще избухне скоро, така че въпросът ми е - можеш ли да убиваш? - изрича безизразно Ел Капитан. Като че ли чете думите от брошура за набиране на новобранци. Не влага никакви чувства в това.

Всъщност по някакъв начин гладът кара Преша да си мисли, че иска да убива хора. Противният копнеж лумва в нея неочаквано.

- Мога да се науча - радва се, че ръцете й още са завързани на гърба. И той не може да види главата на куклата.

- Някой ден ще ги разбием - гласът му омеква. - Това е всичко, за което мечтая. Искам да убия поне един Чист, преди да умра. Поне един - той въздъхва и потрива кокалчета в бюрото. - Ами дядо ти? - пита той.

- Няма какво повече да направя за него - отвръща Преша. Изведнъж осъзнава, че това е самата истина, и я обзема странно облекчение. Веднага след това я залива чувство на вина. Сега дядо й разполага с месната консерва и странния червен портокал, дадени му от жената, която заши, както и с последните няколко ръчно изработени фигурки, които може да използва като средство за разменна търговия.

- Мога да разбера дълга към семейството - казва Ел Капитан. - Това е Хелмут - посочва мъжа на гърба си. - Той е мой брат. Иначе бих го убил.

- Иначе бих го убил - повтаря Хелмут, сключвайки ръце пред него като насекомо. Ел Капитан откъсва едното бутче на пилето и го поднася към Хелмут, за да си гризне, но съвсем мъничко, след което го дърпа обратно.

- И все пак - продължава той, - много си дребна, сякаш никога не си хапвала истинско месо. Не знам дали ще се справиш. Ако трябва обаче да се доверя на инстинкта си, мисля, че може да се окажеш полезна, но само за твоя сметка.

Стомахът на Преша се свива на топка. Сеща се за сакатото момче, изгубило крака си. Може би между тях двамата няма кой знае каква разлика.

Мъжът се навежда напред, плъзвайки ръце по бюрото.

- Да навестявам хората, когато се налага - това ми е работата. Да не мислиш, че ми харесва?

Тя не може да прецени дали му харесва, или не.

Тогава той се обръща и кресва в лицето на Хелмут:

- Престани най-сетне!

Хелмут ококорва сепнато очи.

- Все нещо човърка. Има неспокойни ръце. Все човърка, човърка, човърка. Някой ден ще ме побъркаш, Хелмут, с всички тия невротични глупости. Чуваш ли?

- Чуваш ли? - повтаря Хелмут.

Ел Капитан изважда една папка от купа на бюрото си.

- И все пак това е странно. В досието ти пише, че има заповед да те намерим. След което да те направим офицер. Тук пише, че знанията ти трябва да бъдат съхранени и че трябва да те подложа на подготовка.

- Наистина ли? - струва й се, че това е лош знак. Научили ли са за връзката й с Чистия? Защо иначе ще изберат точно нея? - Офицерска подготовка.

- Повечето хора щяха да бъдат малко по-щастливи - казва Ел Капитан и избърсва мазните си устни, след което отваря кутията с цигари на бюрото. -Всъщност бих казал, че имаш дяволски късмет.

Запалва една цигара и оставя пушека да се събере на облак около главата му.

- Късметлийка! - завършва той.

Въпреки че лицето на Хелмут е скрито зад главата на брат му, тя го чува да прошепва:

- Късметлийка, късметлийка.