Чисти

Партридж Мумии

ПАРТРИДЖ СЕ НАМИРА В ЧАСА ПО СВЕТОВНА ИСТОРИЯ НА ГЛАСИНГС и се опитва да се съсредоточи. Вентилацията в класната стая е направена така, че да се усилва в зависимост от броя на хората, намиращи се вътре в даден момент, а момчета от академията - всички до един неизчерпаеми двигатели на енергия - могат да превърнат стаята в задушно и топло място, ако системата не е в изправност. За щастие, чинът на Партридж е разположен близо до малък отдушник на тавана и усещането е сякаш седи под струя прохладен въздух.

Гласингс изнася лекция за древните култури. Занимава ги с тази тема вече цял месец. Стената отпред е покрита с изображения на Брин Кели Ду, Нюгрейндж, Даут и Наут, Дарингтън Уолс и Мейсхауг51- могили от неолита, датирани отпреди 3000 години преди новата ера. Първите прототипи на Купола, както казва Гласингс.

- Да не мислите, че сме първите хора, построили такъв Купол?

„Чатнах, мисли си Партридж, древни хора, могили, надгробни камъни, дрън, дрън, дрън.“ Гласингс стои пред класа в своето изпънато сако с емблемата на училището, зашита намясто, и с морскосиня вратовръзка, винаги стегната прекалено силно. Партридж би предпочел да слуша лекции по съвременна история, но това е забранено. Знаят само онова, което са им казали - Съединените щати не са нанесли първия удар, а са реагирали в самоотбрана. Детонациите избухнали, довеждайки до почти пълно унищожение. Заради предпазните мерки, които Куполът поема на експериментално ниво като прототип за обезпечено съществуване при заплаха от детонации, вирусни атаки и екологично бедствие, вероятно това е единственото място в целия свят, където има оцелели - Куполът и несретниците, които живеят околовръст в условията на несигурен военен режим. Куполът бди над тези несретници и един ден, когато земята се възстанови, те ще се завърнат, за да се погрижат за несретниците и да започнат отначало. Звучи съвсем просто, но Партридж знае, че това не е всичко, и е убеден, че Гласингс би могъл да говори надълго и нашироко по този въпрос.

От време на време Гласингс се увлича в някоя лекция, разкопчава сакото си, оставя настрана записките си и се взира в класа. Погледът му се спира за миг на всяко едно от момчетата, сякаш иска от тях да схванат скрития подтекст на думите му, да използват урока от древността и да го проектират върху настоящето. Партридж също го иска. Нещо му подсказва, че е много близо до истината, само да разполагаше с малко повече информация.

Партридж повдига брадичка, оставяйки въздуха да разхлади лицето му, и тогава внезапно си спомня как майка му нарежда масата за него и за брат му - чашите с мляко с по-лепнали по ръбовете мехурчета, сочните бульони, въздушната, мека среда на малките хлебчета. Храна, от която устата ти се пълни със слюнка, от която се вдига топла пара. А сега той просто си взима таблетките, създадени по перфектната формула за оптимално здраве. Понякога Партридж завърта таблетките в устата си, припомняйки си, че дори хапчетата, които двамата с брат му взимаха навремето, бяха много сладки, полепваха по зъбите и бяха с формата на животни. И тогава споменът си отива.

Тези внезапни съкровени спомени идват ненадейно. Напоследък го връхлитат бурно като неочаквани удари, като че сблъсък между сега и тогава. Нещата започват да се влошават. След като баща му бе увеличил кодиращите сеанси - странна смесица от медикаментите, циркулиращи в кръвообращението му, облъчването и най-лошото, гипсовите отливки, които го обгръщат целия така, че само отделни части от тялото и мозъка му остават открити по време на сенаса. Калъпи за мумии. Ето как бяха започнали приятелите на Партридж да наричат гипсовите отливки след една от последните лекции на Гласингс за древните култури и техните мъртви, увивани в платно. За кодиращите сеанси момчетата от академията се нареждат в редица, след което ги отвеждат в медицинския център и ги разпределят в отделни стаи. Тогава всеки от тях се съблича и се вмъква в калъпа за мумии. Сякаш е погребан в този спарващ костюм, след което момчетата обличат отново униформите си и биват изкарани обратно навън. Техниците ги предупреждават, че докато организмът привикне към новия набор от умения, може да изпитват виене на свят, внезапни загуби на равновесие, които обаче ще отшумят, щом силата и скоростта вземат превес. Но момчетата от академията вече са привикнали и няколко месеца остават извън спортните отбори, защото временно са станали непохватни. Те се препъват и падат проснати на тревата. А мозъкът работи също толкова некоординирано, на което се дължат и внезапните странни спомени.

- Чудно варварство - казва сега Гласингс за една от древните култури. -Почит към мъртвите.

Това е един от онези моменти, в които не чете от записките си. Втренчва поглед в ръцете си, които лежат с разтворени пръсти на бюрото. Не би трябвало да се впуска в такива лирични отклонения, защото това би могло да се изтълкува погрешно. Би могъл да изгуби работата си. Но той се опомня бързо. Казва на класа да чете на глас от аутокюто, всички заедно. „Позволените начини за погребване на мъртвите и за събиране на личните им вещи в Архива за лични загуби...“ Партридж се присъединява към останалите.

След няколко минути Гласингс вече говори за значението на царевицата за древните култури. Царевица ли? Партридж се замисля. Без майтап?

Царевица ли каза?

В този момент на вратата се почуква. Гласингс вдига уплашено поглед. Всички момчета настръхват. Отново се чува чукане. Тогава Гласингс се обажда:

- Извинете ме, ученици.

Той оправя записките си и хвърля поглед към малкото, лъскавочерно око на камерата, кацнала в ъгъла на стаята. Партридж се пита дали забележката му, „чудно варварство“ - не е стигнала до ушите на служителите в Купола. Могат ли да реагират толкова бързо? Свършено ли е с него? Веднага ли ще го извлекат навън пред очите на целия клас?

Гласингс излиза в коридора. Партридж чува гласове, приглушен говор.

Арвин Уийд - геният на класа, който седи точно пред Партридж, се обръща към него и му хвърля въпросителен поглед, като че ли Партридж е длъжен да знае какво става. Партридж свива рамене. Хората често си мислят, че той знае повече от всички останали. Нали е син на Елъри Уилъкс. Дори човек с неговото положение сигурно се изпуска от време на време, смятат те. Нищо подобно. Бащата на Партридж никога не се изпуска. На първо място - това е една от причините да се издигне до това положение. А откакто Партридж живее в пансиона на академията, двамата говорят рядко дори по телефона и още по-рядко се виждат. Партридж е едно от момчетата, които ще останат тук цяла година, също като брат му Седж, който бе преминал през школата на академията преди него.

Гласингс влиза обратно в класната стая.

- Партридж - казва той, - събери си нещата.

- Какво? - отвръща Партридж. - Аз ли?

- Веднага - казва Гласингс.

Стомахът на Партридж се преобръща. Той пъха тетрадката в чантатата си и се изправя. Останалите момчета започват да шушукат. Вик Уелингзли, Олгрин Фърт, близнаците Елмсфорд. Някой от тях пуска шега. Партридж чува името си, но не разбира останалото - и всички се разсмиват. Четиримата са все заедно и затова ги наричат „стадото“. Те са и избраниците, които ще преминат през целия курс на обучение за новия елитен корпус -Специалните сили. Те са призвани. Не че има нещо написано черно на бяло, но това се подразбира.

Гласингс казва на учениците да замълчат.

Арвин Уийд кимва на Партридж, сякаш му пожелава късмет.

Партридж тръгва към вратата.

- Може ли да взема записките по-късно? - пита той Гласингс.

- Разбира се - отвръща Гласингс и потупва Партридж по гърба. - Всичко ще е наред.

Естествено, говори за записките, за наваксването с уроците, но в погледа му, вперен в Партридж, се долавя едно по-дълбоко значение и момчето разбира, че учителят се опитва да му вдъхне кураж. Каквото и да стане, „всичко ще е наред“. В коридора двама мъже от охраната посрещат Партридж, който ги пита:

- Къде отиваме?

И двамата са високи и мускулести, но единият е по-широкоплещест. Именно той казва на Партридж:

- Баща ти иска да те види.

Изведнъж Партридж усеща студ. Ръцете му са изстинали и той започва да ги разтрива една в друга. Не иска да вижда баща си; никога не е искал.

- Старецът ли? - отвръща Партридж, стараейки се да звучи безгрижно. -Да си поприказваме като баща и син?

Двамата го повеждат по лъснатите коридори, покрай маслените портрети на двама директори - единия уволнен, а другия новоназначен - които изглеждат бледи, неприветливи и някак мъртвешки, а после към мазето на академията, което се намира на еднорелсовата линия. Тримата чакат мълчаливо в проветривото подземие. Това е еднорелсовата линия, която отвежда момчетата в медицинския център, където бащата на Партридж работи три пъти седмично. В медицинския център има етажи, които са запазени за болните. Те са изолирани под постоянна охрана. В Купола се гледа изключително сериозно на заболяванията. Една зараза би могла да ги помете всичките и затова дори най-леката треска може да стане причина за краткотрайна карантина. Партридж на няколко пъти е попадал на един от тези етажи - малка, сива, стерилна стая.

Ами умиращите? Тях никой не ги посещава. Имат си отделен етаж, където ги отвеждат.

Партридж се пита какво иска баща му от него. Той не принадлежи към стадото, не е призван за нищо елитно. Това беше ролята на Седж. Когато влезе в академията, Партридж не беше сигурен с кого е по-известен - с баща си или с брат си. Но все едно. Той не се съобразява с репутацията нито на единия, нито на другия. Никога не е печелил физическо предизвикателство и на повечето мачове, независимо от спорта, седи на резервната скамейка. Освен това не е достатъчно интелигентен, за да вземе участие в другата тренировъчна програма - усъвършенстване на мозъка. Тя е запазена територия за умници като Арвин Уийд, Хийт Уинстън и Гар Дрезлин. Оценките му винаги са били посредствени. Така че той е напълно обикновен, подобно на повечето момчета, които участват в програмата за кодиране -цялостно усъвършенстване за подобряване на вида.

Дали баща му не иска просто да провери своя обикновен син? Може да е бил споходен от внезапен порив на привързаност. Ще има ли изобщо какво да си кажат? Партридж се опитва да си спомни кога за последен път двамата са се забавлявали заедно. Веднъж, след смъртта на Седж, баща му го заведе да поплуват в закрития басейн на академията. Тогава разбра, че баща му, който пореше водата като видра, е добър плувец, а когато излезе от басейна и започна да се бърше с хавлиената кърпа, Партридж зърна голите му гърди за първи път, откакто се помни. Преди това беше ли го виждал, макар и полуоблечен? На гърдите на баща му - от лявата страна, над сърцето - имаше шест малки белега. Не бяха от злополука. Белезите изглеждаха прекалено симетрични и спретнати.

Еднорелсовият влак спира и Партридж е обзет от мимолетното желание да избяга. Охранителите ще го ударят в гръб с електрическите си палки. И това е напълно сигурно. По гърба и ръцете му ще останат червени следи от изгаряния. А баща му, разбира се, ще бъде уведомен. Така че ще влоши нещата още повече. И защо му е да бяга? Къде ще отиде? Ще обикаля в кръг ли? Все пак се намира в Купол.

Еднорелсовият влак ги отвежда до входа на медицинския център. Охранителите показват значките си. След това регистрират Партридж, сканират ретините му и преминават през детекторите вътре в самия център. Като криволичат ту по един, ту по друг коридор, накрая тримата се озовават пред кабинета на баща му. Вратата се отваря, преди някой от охранителите да е успял да почука.

Пред тях стои жена от техническия персонал. Зад нея Партридж вижда баща си, който изнася лекция пред половин дузина техници. Всички са вперили погледи в редицата екрани на стената, показващи вериги с ДНК кодове, няколко двойни спирали в едър план.

Жената благодари на охранителите и отвежда Партридж до малко кожено кресло встрани от масивното писалище на баща му, разположено в противоположния край на стаята от мястото, където баща му работи с техниците.

Тогава баща му казва:

- Нали виждате? Това е пукнатината в поведенческия код. Резистентност. -Техниците приличат на ято подплашени гъски, изпитващи ужас от баща му, който продължава да го пренебрегва. Но това не е нещо ново. Партридж е свикнал с неговото пренебрежение.

Момчето се оглежда наоколо и забелязва няколко копия от оригиналните схеми на Купола, поставени в рамка и закачени на стената над писалището на баща му.

Партридж отново се пита защо е тук. Дали баща му не разиграва някакъв театър, може би се опитва да му докаже нещо? Партридж знае много добре, че баща му е умен и че всява респект, дори страх.

- Той е изключително податлив на всички останали видове кодиране. Но защо не сполучихме с поведенческото? - баща му пита техниците. - Е? Някакви идеи?

Партридж барабани с пръсти по страничните облегалки на стола и регистрира с поглед сивите кичури в косата на баща си. Личи си, че възрастният мъж е ядосан. Всъщност дори главата му се тресе от гняв. Откакто погребаха Седж, Партридж неведнъж беше виждал този гняв да бушува в гърдите на баща му. Седж беше умрял, след като кодирането му приключи и го приеха в Специалните сили, новия елитен корпус, наброяващ едва шестима млади възпитаници на академията.

- Трагедия - заключава баща му, сякаш положението ще стане по-приемливо, като му даде подходящо име.

Техниците се споглеждат и отвръщат:

- Не, сър. Все още не.

Със сключени вежди и зачервен месест нос, баща му впива гневен поглед в екрана, след което се обръща към Партридж, сякаш едва сега го забелязва. Възрастният мъж разпуска техниците, отпращайки ги с жест. Те си тръгват незабавно, изнизвайки се припряно през вратата. Партридж се пита дали, също като него, не ги обзема вълна на облекчение всеки път, щом напускат обкръжението на баща му. Дали не изпитват тайна ненавист към стареца? Партридж не би ги укорил за това.

- Е - обажда се Партридж, играейки с презрамката на чантата си. - Как върви?

- Сигурно се чудиш защо те повиках.

Партридж свива рамене.

- Да ми честитиш рождения ден на патерици? - От седемнайсетия му рожден ден са изминали почти десет месеца.

- Рожденият ти ден ли? - подхвърля баща му. - Не получи ли подаръка, който ти изпратих?

- Какво беше този път? - отвръща Партридж, потупвайки се по брадичката. Тогава си спомня. Подаръкът беше много скъпа химикалка със светеща лампичка в горния край. „За да можеш да учиш до късно - пишеше на малката бележка, прикрепена към подаръка - и за да се фукаш пред съучениците си.“ Дали баща му помнеше подаръка? Най-вероятно не. И дали изобщо бе написал бележката собственоръчно? Партридж не познава почерка на баща си. Когато беше малък, майка му измисляше гатанки, които подсказваха къде са скрити подаръците им. Разказа му, че баща му е започнал тази традиция в началото на връзката им - малки римувани гатанки и подаръчета. Партридж си спомня това, защото тогава го бе изумил фактът, че родителите му са били влюбени, макар и преди време. Та той не помни баща му да е присъствал дори на рождените му дни.

- Това, за което те повиках, няма нищо общо с рождения ти ден - казва баща му.

- Тогава в списъка следва бащински интерес към учението. Сигурно ще попиташ: „Научи ли нещо важно напоследък?“.

Баща му въздъхва. Дали някой друг си позволява да разговаря с него по този начин? Вероятно не.

- Научи ли нещо важно напоследък? - пита баща му.

- И други хора преди нас са строили Куполи. Това са праисторически градежи - Нюгрейндж, Наут, Мейсхау и така нататък.

Баща му се обляга назад. Кожата на стола му проскърцва.

- Помня първия път, когато видях снимка на Мейсхау. Тогава бях малък, на около четиринайсет. Намерих я в една книга за архитектурните паметници от праисторическата епоха. - Той спира да говори, вдига ръка към слепоочието си и започва да го разтрива с малки кръгови движения. - Това е един от начините да останеш безсмъртен, да построиш нещо, което да издържи на времето. Нещо като завещание. Оттогава не ми излиза от ума.

- Мислех, че завещанието на един човек са децата му.

Баща му го поглежда строго, сякаш Партридж е нахлул в стаята изневиделица.

- Да, имаш право. И това е едната причина да те повикам. В някои аспекти на твоето кодиране се забелязва известна резистентност.

Калъпите за мумии. Нещо не е наред.

- И кои са тези аспекти?

- Мозъкът и тялото на Седж приеха кодирането безпроблемно - отвръща баща му. - Генетично с него много си приличате, но...

- Кои аспекти? - прекъсва го Партридж.

- Интересното е, че става дума за поведенческия код. Сила, бързина, ловкост - всички физически аспекти реагират много добре. Усещаш ли някакви странични ефекти? Психически и/или физически? Загуба на равновесие? Необичайни мисли или спомени?

Ами, да, спомените! Все по-често се сеща за майка си, но няма желание да го сподели с баща си.

- Усещане за студ - отвръща Партридж, - появи се горе-долу по времето, когато разбрах, че ме викаш при теб. Изпитах истински студ.

- Интересно - отвръща баща му и може би за част от секундата изглежда засегнат от забележката.

Партридж посочва към окачените на стената схеми.

- Оригинални ли са? Не съм ги виждал.

- Двайсет години служба - отговаря баща му. - Подарък са.

- Много мило - казва Партридж. - Харесвам работата ти като архитект.

- Точно тя ни спаси.

- Нас ли? - прошепва Партридж. Останали бяха само двамата, семейството им се бе стопило до двама враждуващи помежду си противници.

И сякаш това маркира някакъв естествен преход. Баща му започва да го разпитва за майка му точно преди Детонациите, за седмиците преди смъртта и и за едно точно определено пътуване до морето, където бяха отишли двамата с Партридж - само той и тя.

- Даде ти да пиеш хапчета, нали? - пита баща му.

Сигурно има някой от другата страна на монтирания на стената компютърен екран. Той се взира в тях с празния поглед на наблюдателно огледало. А може би там няма никого. Може би баща му ги е отпратил всички. И все пак ги записват. Това е сигурно. В четирите ъгъла на стаята е монтирана по една камера с лъскаво като мънисто око.

- Не си спомням. Бях много малък. - Но Партридж помни сините таблетки. Трябваше да го отърват от настинката, но, изглежда, влошиха нещата още повече. От треската трепереше целият под одеялата.

- Тя те заведе на брега. Помниш това, нали? Брат ти отказа да отиде. Имаше мач. Тогава беше шампионатът.

- Седж обичаше бейзбола. Всъщност обичаше много неща.

- Сега не говорим за брат ти. - Трудно му е да произнесе името. След смъртта на брат си Партридж бе започнал да брои случаите, в които баща му го бе изричал - не бяха много. Майка му бе загинала в дена на Детонациите, докато помагала на оцелелите да стигнат до Купола, и затова баща му бе започнал да я нарича светица и мъченица, след което постепенно престана да говори за нея. Партридж помни как баща му казва: „Те не я заслужаваха. Погубиха я заедно със себе си“. Беше преди време, когато баща му говореше за оцелелите като за „нашите по-низши братя и сестри“. А лидерите в Купола, в това число и себе си, наричаше „благосклонни наблюдатели“. На моменти все още си служи с изрази като тези, но в делнични разговори оцелелите извън Купола са чисто и просто „несретници“. Неведнъж е чувал баща му да използва тази дума. А и самият Партридж трябва да признае, че голяма част от живота му е преминала в омраза към несретниците, погубили заедно със себе си и майка му. Напоследък обаче в часовете по световна история на Гласингс въпросът какво се бе случило наистина не му дава мира. Гласингс им внушава, че историята е гъвкава материя. Тя може да бъде променяна. Защо ли? За да разкаже по-приятна версия на събитията.

- Сега говорим за майка ти, която ти е дала хапчета, накарала те е да изпиеш нещо, и това е станало след като заминахте.

- Не си спомням. Бях само на осем. Божичко. Какво искаш от мен?

Но още щом изрича тези думи, той си спомня слънчевите изгаряния, които бяха получили, въпреки че беше облачно, както и приказката за лека нощ за жената-лебед с черни нозе, която научи от майка си, докато боледуваха. Често вижда образа й мислено - къдравата коса и меките ръце с деликатни кости като на птичка. Жената-лебед беше също и кратка песничка. Имаше си мелодия. Към нея имаше и думи, които се римуваха, и различни жестове. Тогава майка му му каза: „Докато ти пея песента, дръж тази огърлица в ръката си“. Той я стисна силно в свития си юмрук. Върховете на огнените крила на лебеда бяха остри, но той продължи да я стиска.

Един път той разказа приказката на Седж. Случи се в Купола в един от онези дни, в които Партридж усещаше особено болезнено липсата на майка си. Седж каза, че това било приказка за момиченца. За деца, които вярват в измислици.

- Порасни, Партридж. Тя е мъртва и вече я няма. Кога ще го проумееш? Да не би да си сляп?

В този момент баща му го притиска:

- Налага се да ти направим още тестове. Купища тестове. Ще те надупчим с толкова много игли, че накрая ще се чувстваш като игленик. - „Игленик“ -това е една от ония думи, които отдавна не му говорят нищо. Възглавница за иглигб!? Това да не е заплаха? Поне така звучи. - Ще ни бъде от полза, ако ни разкажеш какво се случи тогава.

- Не мога. Не че не искам, но не си спомням.

- Слушай, сине - на Партридж не му се нрави начинът, по който баща му изрича думата „сине“, сякаш е упрек. - Крайно време е да се вразумиш. Майка ти...

Очите на баща му издават умора. Устните му са пресъхнали. Изглежда така, сякаш не говори на него. Използва онзи глас, с който си служи по телефона: „Здравей, обажда се Уилъкс“. Той кръстосва ръце на гърдите си. За миг лицето му се отпуска, сякаш си спомня нещо. И тогава главата му започва отново да се тресе. Изглежда, дори ръката му трепери от гняв.

- Майка ти постоянно създава проблеми.

Двамата се споглеждат. Партридж не обелва нито дума, но в ума му се върти все едно и също. „Създава проблеми. Постоянно. Създава проблеми." Това не е в минало време. Никой не говори по този начин за мъртвите.

Баща му се съвзема.

- Тя не беше напълно с ума си - той потрива ръце на хълбоците си и се навежда напред. - Разстроих те - казва той. Това също е странно. Той никога не говори за чувства.

- Добре съм.

Баща му се изправя.

Да повикаме някого да ни направи една снимка. Откога не сме се снимали? - „Вероятно от погребението на Седж“, мисли си Партридж. - Да имаш нещо за спомен в пансиона, за да не ти е мъчно?

Не ми е мъчно - отвръща Партридж.

Той не чувства дома си като свой дом, не и тук, в Купола, така че как би могъл да му липсва дотолкова, че да му домъчнее?

Въпреки това баща му повиква един от техниците, жена с топчест нос и бретон, и й казва да намери фотоапарат.

Партридж и баща му застават пред наскоро закачените на стената схеми, рамо до рамо, сковани като войници. Блесва светкавица.