Чисти

Преша Вятър

В ДРУГИЯ КРАЙ НА РУИНИТЕ Преша изважда сгънатата карта, която Брадуел беше пъхнал в джоба й на събранието, и започва да я изучава. Намират се само на пет пресечки от квартирата на Брадуел. Стараят се да се придържат към тесните странични улички. Всичко е потънало в тишина. Не се чуват никакви камиони. Стихнала е дори далечната глъчка от Лова на хора. По едно време проплаква бебе, но скоро и то замлъква.

Партридж поглъща всичко, което вижда наоколо, въпреки че Преша не може да си обясни какво толкова интересно има за гледане. Навред не е останало нищо друго освен скелети на опожарени сгради, изпотрошено стъкло, разтопена пластмаса, обгорен метал и острите ръбове на предмети, стърчащи от пепелта.

Партридж вдига ръка нагоре, сякаш да улови сипещ се сняг.

- Какви са тези неща във въздуха?

- Какви неща?

- Тези сиви прашинки.

- А, това ли? - вече е престанала дори да ги забелязва. Отдавна е свикнала да ги вижда как се носят неспирно във въздуха ден след ден и покриват с фин дантелен слой всичко, което остава неподвижно достатъчно дълго. - Пепел -казва тя. - Наричат я с много имена: черен сняг, копринен хастар на земята, като дамска чантичка, обърната с подплатата нагоре. Някои й викат черната смърт. А когато се вдигне на облак и после слегне по земята, я наричат благословена пепел.

- Благословена ли? - учудва се Партридж. - В Купола често използваме тази дума.

- Предполагам, че имате достатъчно причини за това - едва ли е най-милото, което би могла да измисли, но така или иначе вече го каза.

- Може да се каже - отвръща той.

- Е, добре, това са сажди, прах и други ситни частици, останали от взрива -обяснява Преша. - Не е хубаво за здравето да ги дишаш.

- Имаш право - съгласява се той и покрива устата и носа си с шала. - При вдишване попадат в белите дробове. Четох за това.

- Да нямате книги или нещо такова, където пише за нас?

Мисълта за това я изпълва с гняв - идеята, че техният свят е обект на проучвания, просто една история, а не място, населено с истински хора, които се опитват да оцелеят.

- Да, разполагаме с дигитални документи - отвръща с кимане.

- Но откъде знаете какво става навън, когато сте затворени в Купол? Да не сме нещо като малки опитни мишлета?

- Аз не съм виновен - отвръща отбранително той. - Нямам нищо общо с това. Решенията се взимат от висшестоящите. Използват свръхмодерни камери, които заснемат материали за секретни цели. Но пепелта прави кадрите малко неясни. Някои от заснетите материали се преработват в снимки. Освен това ни четат сводки колко лошо е положението тук и какви късметлии сме ние.

- Късметът е нещо относително - отвръща Преша. „Засега ще бдим отдалече, с чувство на милосърдие.“ Така пишеше в Посланието. Значи, ето какво са имали предвид.

- Но снимките изобщо не могат да уловят истинската атмосфера. Като прашния въздух например - той размахва ръка пред себе си. - Как полепва по кожата ти. И самият въздух, който е студен. И вятърът. Вятърът не може да бъде описан с думи. Как се усилва понякога и бръсне леко лицето ти. И как носи прахта във въздуха. Всичко това не личи на снимките.

- Вие нямате вятър?

- Та това е Купол. Тоест - контролирана среда.

Преша се оглежда и за миг се замисля за вятъра. И тогава осъзнава, че има разлика между сажди и прах - между това дали едно нещо е изгорено, разкъсано на парчета, или разрушено - и че те се носят по различен начин от вятъра. И въпреки че тази мисъл не й е хрумвала никога досега, изведнъж се чува да казва:

- Саждите се вдигат във въздуха дори при най-слабия повей на вятъра, а прахта е по-тежка. И с течение на времето се сляга.

- Това имам предвид - отвръща Партридж. - Но те не могат да го разберат.

След кратко мълчание Преша му предлага:

- Искаш ли да играем на „Спомени“?

- Какво е това?

- В Купола нямате ли такава игра?

- Значи, това е игра?

- То е това, което чуваш. Когато се запознаеш с някого, задаваш му въпроса какво си спомня за живота Преди. Понякога това е единственото, което можеш да изкопчиш от някои хора, като възрастните например. Но те са и най-добрите в тази игра. Дядо помни страшно много неща.

Нея обаче не я бива особено. Въпреки че спомените й са ярко оцветени, кристално ясни, понякога дори осезаеми - сякаш е напът да почувства миналото - никога не успява докрай да изрази тези усещания. Представя си как един ден ще играе на „Спомени“ с майка си и баща си. Те ще запълнят празнините между малкия аквариум с рибките, ресните по дамската чантичка на майка й, отоплителната тръба, парада, телената четка, кожата й, ухаеща на сапуна с дъх на трева, палтото на баща й, как стои, прилепила ухо към сърцето му, и как майка й реши косата си, припявайки песента от компютъра, приспивната песен за момичето на верандата и момчето, което го моли да тръгне заедно с него. Но дали момичето някога е събрало кураж да замине? Иска й се да поиграе на „Спомени“ с Партридж. Какви ли неща помни един Чист? Дали неговите спомени не са по-ясни, по-малко замъглени от този свят, в който живеят.

Партридж се засмива и отвръща:

- Никога не биха разрешили да играем на подобна игра. Миналото си е минало. Би било невъзпитано да се ровим в него. Това е типично само за малките деца, - но после бързо додава: - Не се засягай. Просто така сме устроени.

И все пак Преша се засяга.

- На нас обаче не ни е останало нищо друго освен миналото - отвръща тя, ускорявайки леко крачка. Тогава се сеща за речта на Брадуел: „Те искат да ни заличат от лицето на земята, искат да заличат миналото, но ние няма да им го позволим“. Тъкмо това е начинът да накараш някого да забрави. Да заличиш миналото, никога да не говориш за него.

Той се спуска напред, за да я настигне, и я хваща за лакътя, малко по-надолу, от който е главата на куклата. Преша изтръгва ръката си, прибирайки я плътно до тялото си.

- Какво ти става? - сопва се тя. - Не можеш просто така да се нахвърляш върху хората.

- Искам да играя на онази игра - отвръща той. - Нали затова съм тук - да открия нещо за миналото си. Поглежда я открито, като поглъща лицето й с очи и плъзва поглед до мястото, където започва сърповидният белег.

Тя навежда глава напред, при което косата й се спуска пред лицето.

- Ето кое е наистина невъзпитано.

- Кое?

- Да зяпаш хората. Никой от нас не обича да го гледат.

- Не съм искал да... - той извива поглед встрани. - Съжалявам.

Преша не му отговаря. Доволна е, че той се чувства така, сякаш я е наранил и й дължи извинение, и също, че се нуждае от нея като социален гид, който да го напътства какво е позволено и какво не в тази култура. Старае се всячески да засили неговата зависимост от нея.

Известно време вървят мълчаливо. По този начин тя го наказва, ала после решава да му прости и да му зададе един въпрос, който отдавна не й дава мира.

- Слушай, веднъж си купихме нова кола с огромна червена панделка отгоре - измисля си тя. - Освен това помня Мики Маус с белите му ръкавици.

- Аха - отвръща той. - Точно така.

- А помниш ли онези кучета със слънчевите очила? Бяха много смешни, нали?

- Не, не помня никакви кучета със слънчеви очила - отвръща той.

- Добре. Ти си наред.

- Ами, майка ми обичаше да ми разказва една приказка за жената-лебед и за лошия крал, който откраднал крилата й, а аз реших, че лошият крал е баща ми.

- Наистина ли беше лош крал?

- Това е само една приказка. Двамата с нея просто не се разбираха. А аз имах богато въображение. Всъщност в това нямаше никаква логика. И все пак обичах тази приказка. Обичах и нея, струва ми се. Каквото и да ми беше разказала, пак щях да я обичам. Децата обичат родителите си, дори и онези от тях, които не го заслужават. Това е по-силно от тях.

Този спомен е толкова откровен и истински, че Преша изпитва неудобство, задето не е играла честно. Затова решава да опита отново:

- Веднъж, когато бях малка, родителите ми наеха пони за рождения ми ден.

- За да го яздят децата ли?

- Така мисля.

- Звучи много мило. Пони. Обичаше ли понита?

- Не знам.

Преша се пита дали от играта е имало полза. Дали сега й вярва повече, след като двамата споделиха тези спомени помежду си? Решава да провери:

- Чудя се за онова Пясъчно създание, което уби, как го измъкна от дупката и го просна на земята, не ми се стори нормално - подхваща тя. - Изглеждаше някак невъзможно - тя млъква, очаквайки да получи някакво обяснение. Но той свежда глава на гърдите си, без да й отговори.

- Ами, когато бягаше от Групитата, никое човешко същество не може да бяга толкова бързо...

- Академията - поклаща глава той. - Преминах през специално обучение. Това е всичко.

- Обучение ли?

- По-точно серия от кодиращи програми. Но не всички проработиха. Оказва се, че не съм завършен екземпляр.

Изглежда не му се говори за това и тя решава да не настоява. Така че оставя разговора да замре. Двамата продължават да вървят потънали в мълчание.

Накрая стигат до една малка изпотрошена витрина на магазин.

- Пристигнахме - казва тя.

- Пристигнахме къде? - не схваща Партридж.

Тя го повежда покрай една купчина отломки към широка метална задна врата.

- Квартирата на Брадуел - прошепва му. - Трябва да те предупредя, че по него има сраствания.

- Какви точно?

- Птици - отвръща тя.

- Птици ли?

- На гърба му.

Той я поглежда сепнато и е доволна, че е успяла да го стресне.

Преша почуква на вратата, следвайки инструкциите върху бележката -едно почукване, после две по-леки потропвания и след кратка пауза отривист удар с кокалчето на пръста. Отвътре се чува шум. Тогава Брадуел отговаря със същото почукване от другата страна на вратата, същите кратки глухи удари.

- Тук ли живее? - учудва се Партридж. - Кой би могъл да живее на подобно място?

Тя почуква два пъти.

- Изчакай ей там. Не искам да избухне, като те види - тя посочва към една потънала в сянка стена.

- Лесно ли избухва?

- Хайде, върви.

Партридж се оттегля в сенките.

Чува се стържещ звук - Брадуел отключва вратата. А после я открехва едва-едва.

- Полунощ е - прошепва той със силно предрезгавял глас и Преша се пита дали не го е събудила. - Коя си ти? И какво искаш, по дяволите?

- Аз съм Преша.

Вратата се отваря по-широко. Той изглежда по-висок и широкоплещест, отколкото й се стори преди. Оцеляващият би трябвало да е жилав и гъвкав, с тяло, което може лесно да се скрие, измършавяло заради оскъдната храна. Но за да оцелее, му се е наложило да стане силен и мускулест. Преша проследява с поглед двойния нащърбен белег на бузата му и следите от изгаряния, но онова, което задържа вниманието й, са очите му. Усеща как за миг дъхът й пресеква. Брадуел има тъмни сурови очи, ала докато се взира в лицето й, изражението им като че ли се смекчава, сякаш е способен да прояви много повече нежност, отколкото е предполагала.

- Преша? - учудва се той. - Смятах, че не искаш да ме виждаш никога повече.

Тя извръща от него обгорената страна на лицето си и усеща, че се изчервява. Но защо? Какво я кара да се чувства смутена? Долавя някакво пърхане зад него - от крилата на птиците, приковани към гърба му.

- Какво търсиш тук?

- Исках да ти благодаря за подаръка.

- Сега ли?

- Всъщност не - отвръща тя. - Не затова съм тук. Но реших да ти го кажа, след като си тук. Тоест, след като аз съм тук - бръщолеви пълни глупости. Трябва да престане.

- Доведох един човек - додава тя. - Случаят е спешен.

- Кого си довела?

- Някого, който се нуждае от помощ.

След това добавя веднага:

- Но това не съм аз. А другият човек, той има нужда от помощ.

Ако не се беше натъкнала на Чистия, сега щеше да стои сама на прага на жилището на Брадуел и да го моли да я спаси. Изведнъж осъзнава какво облекчение изпитва от факта, че не е дошла тук сама, заради себе си. Настъпва кратко мълчание. Дали Брадуел ще й обърне гръб? Или се опитва да реши как да постъпи?

- Каква помощ?

- Ако не беше толкова важно, нямаше да съм тук.

Партридж излиза от сянката на стената.

- Тя е тук заради мен.

Брадуел хвърля поглед към Партридж, а после обратно към Преша.

- Бързо - казва той. - Влизайте вътре.

- Какво е това място? - пита Партридж.

- „Елиът Маркър и синове - отбрана селекция от меса“, основана през 1933 година - заявява Брадуел. - Открих малката бронзова табелка точно след Детонациите. По онова време някои хора все още събираха телата на мъртвите, покриваха ги с хартия и ги увиваха в платнища, за да бъдат идентифицирани по-късно, като че ли очакваха някоя правителствена агенция да се появи с гръм и трясък и да започне възстановителни работи. Първият етаж - витрините, тезгяхът, месарският плот, хладилният склад и офисът - всичко това беше разрушено, но аз започнах да разчиствам нощем отломките, задръстващи задната врата, тъй като се надявах, че води към мазето. И наистина се оказа така. Месото беше развалено, но в един месарски магазин има всякакви оръжия.

Очите на Преша привикват към мрака. Намират се в странна наглед клетка, снабдена с всевъзможни ремъци и вериги и една рампа, водеща към мазето. Партридж стои зад нея. Той протяга ръка и докосва една верига.

- А това какво е?

- Бокс за зашеметяване - отвръща Брадуел. - Вкарвали животните тук през задната вратата, а после ги зашеметявали, като пристягали копитата им с ремъци, закачени за минаващ по релси лост. След това провесвали тежките им туловища надолу с главата и накрая ги смъквали, за да бъдат разфасовани - Брадуел избутва надолу рампата с тежките си ботуши. - Можете само да се радвате, че не сте телета в онези времена.

Преша сяда на пода на бокса, примъква се към ръба и се спуска в мазето. Партридж се плъзва подире й, след което двамата поемат след Брадуел през онази част на мазето, която не е срутена, насочвайки се към мъжделивата светлина, идваща от един малък хладилник в отсрещния край на помещението.

- Тук източвали кръвта на животните с помощта на контейнери с гореща вода и обработващи машини. Животните били придвижвани по релсите посредством цяла система от лебедки, след което ги одирали и разфасовали.

- Понякога спираш ли изобщо да изнасяш лекции? - измърморва Преша под носа си.

- Моля? - пита Брадуел.

- Нищо.

По тавана все още минават голите релси, водещи към хладилната камера -малко помещение с метални стени и таван. Релсите продължават дори тук вътре.

- Свалил съм по-голямата част от огромните куки, които висяха от тях.

Но няколко все още са провесени от тавана. На две от куките са набучени странни наглед същества, някакъв вид хибриди. Кожата им е одрана. Освен това Брадуел е отстранил от телата им всички метални и стъклени части -едното е с липсващ преден крайник, а другото - с ампутирана опашка. Трудно е да се каже какви са били, съдейки само по оголената пъпчива плът. В единия ъгъл се вижда самоделно направена метална клетка с две плъхоподобни създания вътре в нея.

- Къде успя да ги хванеш? - пита Преша.

- В неработещата канализационна система. Част от по-малките тръби още лежат невредими под разрушените улици. В момента гъмжат от всякакви вредители. На определени места тръбопроводът просто свършва. В някои участъци става напълно непроходим и ако легнеш в засада в края на една от тези тръби, рано или късно ще успееш да хванеш някое дребно зверче.

- Но тези клетки са прекалено тесни, за да се движат - подхвърля Преша, сещайки се за Фридъл.

- Не ми трябва да се движат, а да се угояват.

Ноктите им дращят по циментовия под.

Стените са обточени с рафтове, прекъсвани на места от допълнителни вертикално разположени куки. Закачиш ли шапка на някоя от тях, острият връх с лекота ще пробие дъното й. Партридж изучава с поглед куките.

- Гледай да не се въодушевиш и да започнеш да ръкомахаш бурно, защото тогава ще се нанижеш на някоя от тях.

В хладилната камера няма почти никаква вентилация, с изключение на един най-обикновен самоделен вентилатор над кухненската печка.

- Магазинът е разположен точно върху слабата електрическа мрежа, която ОСР използва за осветяване на града - обяснява той. От тавана в средата на помещението виси една-единствена електрическа крушка.

Върху двете стари кресла, които вероятно е намерил някъде из улиците на града, са преметнати вълнени одеяла. Едното е полустопено, а другото е изгубило страничната и задната си облегалка. Двете кресла са покрити с извираща пяна, която той очевидно се е опитал да натъпче обратно, но въпреки това пълнежът продължава да напира навън. Събрани заедно, двете кресла вероятно играят ролята на легло. Освен това Партридж разполага и със скромен запас от консервирано месо, купено от пазара, и диви ягоди, растящи сред горските трънаци.

Преша се пита дали с внезапната си поява не го е сварила неподготвен. В момента той се опитва да поразтреби, прибирайки зарязания тиган и натиквайки под едното кресло резервния чифт ботуши. Дали не се чувства неловко? Или нервен? Преша вижда сандъка на Брадуел оставен до една от стените. Изпитва желание да го отвори и да прерови съдържанието му. Да седиш отгоре му, е все едно да разлистваш справочник по месарство, месопреработване и съхраняване на различните видове месо.

- Е, добре дошли в моя дом и в моята крепост - казва Брадуел, който все още не е успял да разгледа добре Партридж. Още не знае, че пред него стои един Чист - от плът и кръв. И досега Партридж не е свалил качулката и шала. Той продължава да стиска здраво чантата си, скрита под якето му, както го бе посъветвала Преша. А тя започва да изпитва безпокойство. Спомня си добре разговора си с Брадуел и омразата му към хората в Купола. Обземат я съмнения дали е взела най-правилното решение. Какво ли ще предприеме Брадуел? Изведнъж й хрумва, че в лицето на Партридж той може да види просто един враг. И тогава какво?

Брадуел разделя креслата едно от друго.

- Сядайте - казва им той.

И те сядат на изтърбушените фотьойли.

Брадуел придърпва сандъка и се настанява отгоре му. Под ризата на гърба му Преша забелязва движението на птиците. Изпитва съчувствие към него. Сега птиците са неговото тяло - също както главата на куклата е част от нея. Птиците ще бъдат с него до края на живота му. Ще живеят, докато живее самият той. А ако някоя от тях си нарани крилото, дали него също ще го боли? Когато беше на дванайсет, Преша се опита да отреже главата на куклата. Смяташе, че така може да се отърве от нея. Болката беше пронизваща, ала само в началото. Но когато заби бръснача по-надълбоко, стигайки до мястото, където шията на куклата се слива с китката й, болката намаля. Тогава обаче шурна такава обилна струя яркочервена кръв, че Преша се уплаши. Веднага притисна раната с една кърпа, ала кърпата бързо придоби аленочервен цвят. Наложи се да каже на дядо си. Той се хвана на работа с чевръсти движения. Уменията му на погребален агент се оказаха полезни. Заради равните шевове й остана малък белег.

Преша се обляга назад и въпреки че чорапът скрива добре главата на куклата, тя придърпва надолу ръкава на пуловера, за да се подсигури двойно. Чистия би го възприел като нещо отблъскващо и може би като белег на слабост. А каква ли би била реакцията на Брадуел?

Тя хвърля поглед към Партридж, установявайки, че той също е забелязал движението под ризата на Брадуел, въпреки че не обелва нито дума. Преша допуска, че той се намира в шок. Вероятно всичко това му се струва чуждо. На нея й бяха нужни години, докато свикне. А той е тук едва от няколко дни.

- Е, няма ли да ми кажеш най-сетне кой е това? - пита Брадуел.

- Това е Партридж - а на самия Партридж казва: - Свали шала и качулката.

Той се поколебава.

- Не се тревожи. Брадуел е на наша страна.

„Наистина ли е така?“, пита се Преша. Надява се, че изричайки го на глас, по този начин ще убеди Брадуел, че това е самата истина.

Партридж смъква качулката и развива шала.

Брадуел втренчва поглед в лицето му, което е покрито с мръсотия, но без нито един белег.

- Ръцете - казва Брадуел.

- Нямам никакво оръжие - отвръща Партридж. - С изключение на един антикварен нож.

- Не ме разбра - отсича Брадуел, чието лице излъчва спокойствие, за разлика от очите му. Те са втренчени изпитателно в Партридж, сякаш очаква от него всеки миг да извади оръжие. - Искам да видя ръцете, а не дали си въоръжен.

Партридж вдига нагоре ръкавите, разкривайки идеално гладката кожа на ръцете си. В това има нещо ненормално. Въпреки че не може да си обясни защо, Преша изпитва нещо близко до отвращение. Може би е завист, примесена с ненавист? Дали не го мрази заради съвършената му кожа? Всъщност тя е прекрасна. Не би могла да го отрече - досущ като сметана.

Брадуел кимва към краката на Партридж.

Партридж се навежда и повдига първо единия, а после и другия крачол на панталона си.

Брадуел се изправя и кръстосва ръце на гърдите си. Той потрива възбудено изгорялата кожа на врата си и започва да крачи около сандъка, заобикаляйки куките с окачените на тях хибриди. Накрая поглежда към Преша.

- Довела си тук Чист?

Преша отвръща с кимване.

- Знаех, че си различна от другите, но...

- Мислех, че съм само една категория.

- Така смятах в началото, докато не ме нахока.

- Не съм те хокала.

- Напротив.

- Не, не съм. Просто отказах да приема етикета, който ми залепи. И ти го казах още тогава. Така ли реагираш всеки път, щом някой се осмели да ти възрази? Решаваш, че те хокат?

- Не. Аз просто...

- А после им изпращаш за рождения ден подъл подарък, с който им

напомняш какво мислиш за тях.

- Мислех, че снимката ти харесва. Просто се опитвах да бъда мил.

Тя замлъква за миг.

- О, благодаря тогава.

- Веднъж вече ми благодари, но явно е било иронично.

- Не, може би леко неискрено...

Тогава Партридж се намесва:

- Ъ, може ли за малко внимание.

- Да, извинявай - казва Брадуел, но после пак се обръща към Преша. - А ти си ми довела един Чист. Това според теб не е ли подъл подарък?

- Не знаех къде другаде да отида.

- Та той е Чист! - повтаря изумено Брадуел. - Той имали ли изобщо някаква представа за случилото се? Знае ли за Детонациите?

- Ами защо не го попиташ? - отвръща тя.

Брадуел впива очи в него. Вероятно се бои от Партридж. Чистия може би го презира.

- Е? - отронва накрая Брадуел.

- Знам онова, което са ми казали - отвръща Партридж, - но знам и малко за истината.

- Коя истина? - пита Брадуел.

- Ами, знам, че не бива да вярваш на всичко, което чуваш - той разкопчава якето си и изважда отвътре кожената си раница. - Разказаха ми, че преди експлозиите положението тук е било ужасно и че всички били поканени в Купола, преди да ни нападне врагът. Част от хората обаче отказали да се присъединят към нас. Това били агресивни, болни, бедни, упорити и необразовани хора. Баща ми каза, че майка ми се опитвала да спаси някои от тези несретници.

- Несретници ли? - отвръща ядосано Брадуел.

- Почакай - обажда се Преша. - Нека да запазим спокойствие.

- Но той говори за нас! - сопва се Брадуел.

- Но това е историята, която ми разказаха. А не историята, в която вярвам - уточнява Партридж.

Настъпва кратък момент на мълчание. Брадуел впива очи в Преша. Тя се подготвя да посрещне удара, но той променя намерението си и казва:

- Защо просто не ни наричаш братя и сестри? Нали точно това обръщение използвахте в Посланието? Братя и сестри - едно голямо щастливо семейство.

- Какво послание? - учудва се Партридж.

- Нима не знаеш за Посланието? - обажда се Преша.

Той поклаща отрицателно глава.

- Да му го изрецитирам ли? - обръща се Партридж към Преша.

- Престани да се заяждаш.

Въпреки това Брадуел прочиства гърло и започва да рецитира текста на

Посланието: „Братя и сестри, знаем, че сте тук. Един ден ще излезем от Купола и ще дойдем при вас с мир. Засега ще бдим отдалече, с чувство на милосърдие“.

- Кога е било изпратено? - пита Партридж.

- Няколко седмици след Детонациите - отвръща Преша, след което се обръща към Брадуел: - Остави го да довърши.

Патридж поглежда към Брадуел, който не обелва нито дума, и продължава:

- Живеехме в града на улица „Ломбард“ и когато се включи сирената да влизаме в Купола, майка ми беше някъде навън, заета да помага на... онези хора... опитвайки се да ги образова. В това време ние с брат ми бяхме вече в Купола, само на посещение. Но тя не успя да стигне навреме. И умря като светица.

- Нямаше никаква сирена - изсумтява Брадуел.

- Разбира се, че е имало - изглежда го остро Партридж.

- Нямаше никаква сирена. Повярвай ми.

Преша се сеща за съобщението за тежкия уличен трафик. Това е единственото предупреждение, останало в спомените на дядо й. Започва да мести поглед между Партридж и Брадуел.

- Не са разполагали с почти никакво време. Сигурен съм в това - додава Партридж. - Но сирена имаше. Хората заприиждаха в Купола. Беше истинска лудница и много хора изгубиха живота си.

- Много хора изгубили живота си - повтаря Брадуел. - Казваш го така, сякаш е било злополука.

- Но какво можехме да направим? Просто се опитвахме да се защитим -изрича отбранително Партридж. - Нямаше как да спасим всички.

- Това никога не е влизало в плана.

За миг стаята потъва в мълчание. Наоколо се чува единствено звукът от дращенето на ноктите на плъхоподобните зверчета.

- Има много неща, които не знаеш - обажда се накрая Брадуел.

- Сега не е време за лекции - прекъсва го Преша. - Остави го да говори.

- За лекции ли? - отвръща Брадуел.

- Няма нужда да бъдеш толкова... - Преша не може да открие подходящата дума.

- Педантичен? - подхвърля Брадуел.

Преша няма представа какво е значението на думата „педантичен“, но е сигурна, че надменният му тон не й харесва.

- Просто такъв - отвръща тя. - Остави го да говори.

- Засега разбрах, че трябва да се успокоя и най-важното да не бъда такъв... Нещо друго? - обръща се Брадуел към Преша. - Какво ще кажеш за една хирургическа интервенция върху личността ми? Може би една сърдечна операция? Разполагам с необходимите инструменти.

Преша се обляга назад и се разсмива. Учудена е от собствената си реакция. Без сама да знае защо, намира думите му за смешни. Брадуел изглежда толкова силен и суров, но по някакъв непонятен за нея начин тя усеща, че е успяла да го засегне.

- Кое е толкова смешно? - пита Брадуел, разпервайки ръце.

- Не знам - отвръща Преша. - Ами ти си един от оцеляващите. Почти митична фигура, обаче... В същото време изглеждаш толкова... докачлив.

- Не съм докачлив! - отвръща Брадуел, след което поглежда към Партридж.

- Мисля, че си леко докачлив - обажда се Партридж.

Брадуел сяда отново на сандъка, изпуска дълбока въздишка, затваря очи и после пак ги отваря.

- Ето, видя ли? Вече съм добре. Сега съм напълно във форма.

Тогава Преша се обръща към Партридж:

- Какво стана после? Продължавай.

Партридж започва да трие едно мръсно петно на ръката си. Кожената раница все още лежи в скута му. Той разкопчава катарамата на чантата си и изважда отвътре малка подвързана с кожа книжка.

- Преди няколко дни се натъкнах на вещите на майка ми - продължава разказа си той. - И тогава просто усетих, че истинският свят няма нищо общо с онзи, за който съм слушал. Нейните неща още съществуваха... Трудно ми е да го обясня. А откакто съм тук, вече си спомням как грозното ни помага да забележим красивото.

Преша разбира какво има предвид - едното не може да съществува без другото. Партридж й харесва. Откровен е за много неща, които няма нужда да споделя, и това я кара да му има доверие.

- Защо си дошъл? - подхожда Брадуел направо към въпроса.

- След като открих нещата й, не спрях да се ровя. Баща ми...

Той спира за миг. През лицето му преминава сянка. Преша не успява да разчете всичките му емоции. Може би обича баща си. А може би го мрази. Трудно е да се прецени. Може би баща му е родителят, когото обича, въпреки че не го заслужава.

- Той беше един от ръководителите на бягството в Купола. Все още е важна фигура. Учен и инженер - гласът му е сух и спокоен.

Брадуел се навежда към Партридж.

- Как е името на баща ти?

- Елъри Уилъкс.

Брадуел се засмива, поклащайки глава.

- Уилъксови, значи.

- Познаваш ли семейството му? - учудва се Преша.

- Може би съм виждал някъде това име - отвръща той саркастично.

- Какво искаш да кажеш? - не разбира Партридж.

- „Най-добрите от най-добрите“ - заявява Брадуел. - Я се виж само. Та ти си човек от сой.

- Откъде познаваш семейството ми?

- Детонациите избухват и по чиста случайност се оказва, че наблизо има Купол, който приютява едни, но оставя навън други. Да не мислиш, че всичко това не е предварително планирано...

- Достатъчно - прекъсва го кротко Преша. Този разговор трябва да премине мирно и тихо. Не бива да позволява на Брадуел да избухне. Тя се обръща към Партридж и пита:

- Как успя да излезеш оттам?

- Някой подарил на баща ми по повод двайсетгодишната му служба няколко копия на оригиналните схеми на Купола, поставени в рамка. Започнах да ги изучавам - системата за пречистване на въздуха, вентилацията. Когато работи, вентилационната система се чува добре. Едно дълбоко басово бучене, което звучи като фон на всички останали звуци. Започнах да си водя дневник - повдига подвързаната с кожа тетрадка в ръката си. - Записвах кога се включва и кога се изключва. А после разбрах как мога да проникна в главната система. И тогава ми хрумна, че в един определен ден и час бих могъл да се промъкна покрай острите перки на поредицата вентилатори, които ще спрат да се въртят в продължение на около три минути и четирийсет и две секунди. И също, че накрая ще се натъкна на бариера от филтри, които ще мога да срежа с нож. Точно това и направих - заключава той с лека усмивка. - Е, вярно, че вятърът доста ме поодуха, но поне не свърших накълцан на парчета.

Брадуел се взира втренчено в него.

- И накрая изчезна. Просто ей така. И никой в Купола не го е грижа за теб? Никой не те търси?

- Сигурно ме търсят по всички камери - свива рамене той. - Но камерите и бездруго не работят много добре. Винаги е било така. Заради пепелта. Кой знае обаче дали ще тръгнат да ме търсят? Никой не може да напуска Купола - по каквато и да е причина. Разузнавателните акции са напълно забранени.

- Но баща ти - обажда се Преша. - Щом като е толкова важна фигура... Няма ли да изпратят някого, който да те търси?

- С баща ми не сме особено близки. Досега не е имало такъв прецедент. Никой не се е измъквал навън. Никой не е искал подобно нещо - не и като мен.

Брадуел поклаща глава.

- Какво има в този плик? - пита той.

- Лични неща - отвръща Партридж. - Типичните за една майка неща. Огърлица, музикална кутия, писмо.

- Не бих възразил да хвърля един поглед - казва Брадуел. - Вътре може да има нещо интересно.

Партридж замълчава за миг. Личи си, че няма доверие на Брадуел, забелязва Преша. Партридж вдига плика с вещите на майка си и го пъха обратно в кожената си чанта.

- Няма нищо интересно.

- Значи, затова си дошъл тук - да намериш майка си, светицата? -подхвърля Брадуел.

Без да обръща внимание на тона му, Партридж казва:

- В момента, в който видях нещата й, започнах да се съмнявам във всичко, което знам. Бяха ми казали, че е мъртва, така че сега се съмнявам дори в това.

- Ами ако наистина е мъртва? - пита Брадуел.

- Вече съм свикнал с тази мисъл - отвръща стоически Партридж.

- Ние също сме свикнали с тази идея - казва Брадуел. - Повечето от нас са изгубили не един близък човек.

Въпреки че не знае историята за личната загуба на Преша, Брадуел е сигурен, че и тя има поне един починал близък. Всеки оцелял си има по някой такъв. Партридж не знае нищо нито за Преша, нито за хората, които е изгубила, пък и в този момент тя няма никакво желание за споделяне.

- Партридж иска да открие улица „Ломбард“. Там са живели преди. Мисля, че това е добро начало, откъдето да започне - казва тя на Брадуел. - Но му трябва старата карта на града.

- И защо да му помагам? - отвръща той.

- Може и той да ни помогне в замяна на това.

- Не ни трябва неговата помощ.

Партридж не обелва и дума. Брадуел сяда отново и поглежда първо единия, а после и другия. Преша се навежда над него и казва:

- Това може да важи за теб, но не и за мен.

- На теб за какво ти е нужен?

- Ходатайство. ОСР. Може да ме махнат от списъка. Освен това дядо ми е болен. Само той ми е останал. Но, ако не получим помощ... - изведнъж й прилошава, сякаш страховете й, че дядо й ще умре, че от ОСР ще я приберат, но заради недъгавата й ръка, ще я вземат за безполезна, ще станат още по-реални, изричайки ги на глас. Устата й е пресъхнала. Няма сили да го каже. Но тогава думите сами излизат от устата й: - Просто няма да успеем.

Брадуел изритва сандъка. Птиците се стряскат, но тъй като няма къде да отидат, започват да махат ожесточено с крила под ризата му. Той вдига поглед към Преша. Струва й се, че е готов да отстъпи. Но не само това -струва й се, че е готов да отстъпи заради нея.

Ала Преша няма нужда от неговото съчувствие. Тя мрази да я съжаляват. Затова додава бързо:

- Трябва ни само картата. После ще се оправим сами.

Брадуел поклаща глава.

- Ще успеем - настоява Преша.

- Ти може и да се оправиш, но не и той. Не е привикнал към тези условия. Оставя ли го сам, тогава Групитата ще му строшат главата, а това означава да се простим с един чудесен екземпляр.

- Благодаря за вота на доверие - обажда се Партридж.

- Как се нарича улицата? - пита Брадуел.

- „Ломбард“ - отвръща Партридж. - Номер хиляда петдесет и четири.

- Ще ви заведа, стига улицата да е още на мястото си. А след това май ще бъде най-добре да се върнеш обратно в Купола, при татенцето.

На Партридж му идва до гуша. Той се навежда напред и казва:

- Нямам нужда от никаква...

- Ще вземем картата - прекъсва го Преша. - Освен това би било чудесно, ако наистина можеш да ни заведеш до улица „Ломбард“.

Брадуел хвърля поглед към Партридж, предизвиквайки го да довърши мисълта си. Но, изглежда, Партридж осъзнава, че Преша има право. Налага се да се възползват от по-мощта, която им се предлага, каквато и да е тя.

- Аха - отвръща Партридж. - Наистина би било чудесно. А след това няма да искаме нищо друго от теб.

- Дадено - съгласява се Брадуел, - но няма да е лесно. Възможно е улицата да е напълно заличена, в случай че там не е имало никакви големи и важни сгради. А окаже ли се в центъра на града, значи, сега е част от Руините. Така че нищо не обещавам.

Брадуел кляка и отваря сандъка. А след кратко и грижливо претърсване на съдържанието се изправя, стиснал в ръце една стара карта на града. Цялата изпокъсана, а там, където е била прегъната, хартията е силно протрита, напълно оръфана.

- Улица „Ломбард“ - изрича на глас, след което разстила картата на пода. Партридж и Преша присядат на колене до него. Брадуел прокарва пръст по преплетените линии от едната страна, след което посочва секция 2Е.

- Намери ли я? - обажда се Преша, завладяна от внезапната надежда, че къщата е още на мястото си. Противно на всяка логика, тя се надява да я заварят каквато е била преди: просторни къщи, наредени в спретната редица, с бели каменни стъпала и симпатични огради, прозорци със завеси, откриващи изглед към уютните стаи, велосипеди, заключени край оградите, хора, разхождащи кучета, хора, бутащи детски колички. Дори не може да си обясни защо позволява тази надежда да се прокрадне в съзнанието й. Може би има нещо общо с Чистия, сякаш оптимизмът му е заразителен.

Пръстът на Брадуел спира на една пресечна улица.

- Винаги ли си бил такъв късметлия?

- Защо? Откри ли я?

- Знам точно къде се намира улица „Ломбард“.

Той се изправя и излиза от хладилната камера, преминавайки в по-голямото помещение. След това застава на колене до рухналата стена и отстранява няколко тухли от мястото им, разкривайки дупка, пълна с оръжия - куки, ножове, месарски сатъри. Изважда част от тях и се връща обратно в хладилното помещение. Дава по един нож на Партридж и на Преша. Харесва й да усеща тежестта му в ръката си, въпреки че предпочита да не се замисля за какво е бил използван преди в месарския магазин, а също и от Брадуел.

- За всеки случаи - казва той и пъха ножа и куката в специално пришитите гайки от вътрешната страна на якето си. После взима един пистолет. -Открих и няколко такива електрошокови пистолета. Отначало ги взех за велосипедни помпи. Вместо куршуми, поставени точно до главата на кравата или на свинята, тези пистолети произвеждат токов удар. Идеални са за ръкопашен бой. В случай че бъдеш нападнат от Групита.

- Може ли да го разгледам? - пита Партридж.

Брадуел му подава пистолета и Партридж го поема внимателно, сякаш държи малко животинче.

- За първи път го използвах срещу едни Групита - обяснява Брадуел. -Извадих пистолета от колана си и сред плътно преплетените тела зърнах един оголен тил. Щом натиснах спусъка, главата се отпусна безжизнено. Групитата трябва да са усетили внезапния шок от преминалата през общите клетки смърт. Започнаха да отстъпват назад, описвайки бавен кръг, сякаш се опитваха да се освободят от мъртвия. Видях, че главата му се люшка напред-назад, и тогава избягах.

- Не съм сигурна дали бих могла да го направя - изрича Преша, вперила поглед в ножа в ръцете си.

- Ако животът ти зависи от това - отвръща Партридж, - мисля, че ще можеш.

- Може да не знам как се разфасова крава - обажда се Брадуел, - но познавам тези оръжия не по-зле от всеки касапин - като средство за оцеляване.

Преша затъква ножа във въжето, вързано около кръста й. Би предпочела да го използва за рязане на жиците, от които изработва малките навиващи се играчки, отколкото като инструмент за убиване.

- Къде точно отиваме?

- При църквата - отвръща Брадуел. - Част от нея е още запазена. Една крипта.

Той спира, втренчил поглед в една от стените на хладилната камера, сякаш вижда през нея. - Понякога ходя там.

- Да се молиш ли? - пита Преша. - Вярваш ли в Бог?

- Не - отвръща той. - Само че мястото е безопасно. Яки стени, здрава конструкция.

Преша не е напълно сигурна какво е мнението й за Бог. Знае само, че хората тук са загърбили всяка мисъл за религия и вяра, въпреки че още се срещат и такива, които са вярващи по свой собствен начин или бъркат Купола с някаква форма на Рая.

- Казват, че има хора, които се събират, за да горят свещи и да пишат някакви неща. Там ли се срещат?

- Така мисля - отвръща Брадуел, сгъвайки картата. - Има останали следи -восък и дребни дарове.

- Никога не ми е минавало през ума, че има надежда да получиш нещо, стига да се помолиш за него - казва Преша.

Брадуел взима якето си, преметнато на металната релса над главите им. - Вероятно точно за това се молят. За надежда.