Чисти

Партридж Стрелички

ЗАТВОРИТЕ, ПРИЮТИТЕ И САНАТОРИУМИТЕ са сринати, колос след колос, като овъглени скелети от ковано желязо, а къщите в опасаните с ограда жилищни комплекси са опожарени или напълно заличени. А пластмасовите детски площадки, пиратски кораби и мини замъци се оказват доста по-устойчиви. Почернелият, почти напълно изравнен и прашен терен е осеян с големи безформени цветни буци, приличащи на разкривени скулптури - снимки на тези обекти Партридж е виждал в часовете по история на изкуството.

Арт инсталации - така ги наричаше господин Уелч. По някакъв странен начин в момента Партридж изпитва удоволствие при вида им. Представя си господин Уелч, който до известна степен прилича на умалена версия на Гласингс. Понякога Уелч има навика да обяснява нещо, застанал пред проектора, докато цветните петна играят по издължената му фигура, хлътнали гърди и лъскаво плешиво теме. Той беше в журито, избрало птицата на Лайда. Вероятно никога повече няма да види нито Уелч, нито Гласингс или пък Лайда. Няма да види и птицата. Ами Преша?

Брадуел върви отпред, обвил с ръка дръжката на ножа вътре в якето си. А Партридж е въоръжен с куката и месарския нож, дадени му от Брадуел, но въпреки това тук, на открито, се чувства уязвим и леко неуравновесен. Кодирането постепенно взима контрол над тялото му. Понякога усеща въздействието на програмирането, което се опитва да овладее мускулите му, да проникне в костите и да прогори нервните окончания на клетките. Това е едно чувство, което не може да опише - сякаш кръвта потича гъста във вените му и усеща присъствието на нещо чуждо в тялото си. И въпреки че е имунизиран срещу поведенческото кодиране благодарение на сините хапчета, които майка му го накара да изпие на плажа, останалите аспекти на кодирането са проникнали в химическия състав на мозъка му. Може ли да вярва на собствения си мозък? В момента има чувството, че много подробности му се губят.

- И какво представлява тази заслужаваща доверие жена?

- Не знам точно - отвръща Брадуел.

- Не си ли я срещал досега?

- Не - отвръща Брадуел. - Но съм чувал слуховете.

- Слухове ли?

- Да. Тя е единственият ни шанс - отсича Брадуел. - Стига пазителите й да не ни убият.

- Пазителите й могат да ни убият?

- Ако не я пазят, няма да бъдат никакви пазители.

- По дяволите - ядосва се Партридж. - Докара ме тук само заради някакви слухове?

Брадуел спира и се обръща към него.

- Да изясним този въпрос веднъж завинаги. Докарах те тук, за да намерим Преша, за чието изчезване ти също имаш вина.

- Съжалявам - отвръща Партридж.

Браудел отново поема напред. Партридж тръгва след него.

- Точната дума не е слухове. А по-скоро мит. Но, ако имаш по-добра идея, заповядай?

Партридж, разбира се, няма никакви идеи. Тук, на това място, той е само един чужденец. И няма какво да предложи.

Понякога Партридж си представя, че това не е истина, а добре режисирано пресъздаване на страховито бедствие, но не и самото бедствие. Спомня си, че веднъж посетиха един музей заедно с целия клас. В различните крила на музея имаше миниатюрни възстановки с истински актьори, които разказваха за живота преди „Завръщането на добрите обноски“. Всяка от тези възстановки беше посветена на определена тема: преди изграждането на серията внушителни затвори; преди трудните деца да получат правилно лечение; когато феминизмът не е поощрявал женствеността; когато медиите били на нож с управляващите, вместо да обединят усилия в името на едно общо благо; преди обществото да се научи да разпознава хората с опасни идеи; когато правителството е трябвало да иска разрешение, за да защити добрите граждани от злото по света и злото сред нас; преди да изчезнат оградите около жилищните квартали с алармени инсталации и приветливи портиери, които познават всекиго по име.

В най-горещата част на деня на широката морава пред музея се провеждаше военна възстановка на избухналите в някои градове въстания срещу „Завръщането на добрите обноски“ и техните закони. С подкрепата на военните правителството успя да потуши с лекота тези бунтове - в повечето случаи политически демонстрации, прераснали до прояви на насилие. На помощ се притече и вътрешната милиция на правителството, наречена „Праведна червена вълна“. Шумотевицата беше оглушителна, от високоговорителите се лееше звукът на сирените, предизвестяващи атака. Децата от неговия клас си купиха от магазинчето за сувенири мегафони, доста реалистични наглед ръчни гранати и емблеми на движението „Завръщане на добрите обноски“. Той искаше да си купи стикер с надпис: „ЗАВРЪЩАНЕ НА ДОБРИТЕ ОБНОСКИ - НАЙ-ДОБРИЯТ ВИД СВОБОДА“ -написани върху развяващо се американско знаме, под което се четяха думите: „БЪДИ НАЩРЕК“. Но майка му не му даде пари за магазина за сувенири, в което нямаше нищо чудно.

Сега, разбира се, е наясно, че музеят е бил пропаганда. И все пак за един кратък миг би могъл да си представи, че Разтопените земи са един автентичен музей на открито.

- Помниш ли какво е било тук преди Детонациите? - обръща се той към Брадуел.

- Живях тук известно време с леля ми и чичо ми.

Майката на Партридж, която е отказала да напусне града, е идвала тук в домовете на приятелите му. Спомня си звука на затварящия се портал -тихото бучене на електрическия ток, скърцащите механизми, високия звън на метал. Къщите в затворените жилищни комплекси му изглеждаха самотни, въпреки че бяха натъпкани плътно една до друга, като всяка от тях разполагаше с тясна ивица трева, покрита с кадифен химически блясък.

- Имаш ли спомени как е изглеждало това място? - пита го Партридж.

- Само такива, които искам да забравя.

- Тук ли беше, когато се случи?

- Разхождах се далече от квартала. Бях от този тип деца, които никога не стоят там, където трябва да бъдат.

- Повечето деца стояха затворени вкъщи, изолирани от обществото -отвръща Партридж. - С мен също беше така.

Децата обичат да дърдорят. На тях не може да им се вярва, защото повтарят като папагали думите на родителите си. Майката на Партридж му беше казала: „Ако някой те попита какво мисля по даден въпрос, кажи, че не знаеш“. Никога не му позволяваше да остава дълго време в дома на някой приятел. Да не говорим за постоянния страх от вируси, от нещо заразно. Околната среда беше изложена на риск. Питейната вода будеше постоянно подозрение, тъй като често пъти биваше замърсявана, а магазините за хранителни стоки - заразявани. Имаше много бракувани продукти. Така че дори да не бяха Детонациите, в академията им втълпяваха, че пак щяха да имат нужда от Купола. А той се беше оказал един доста прозорлив проект. Детонациите - възможно ли е баща му да е бил замесен в това от самото начало? В редките случаи, в които говореше за Детонациите, ставаше ясно, че ги приема почти като природен катаклизъм. Неведнъж го беше чувал да казва: „Това е Божие дело. Но с нас Господ бе милостив“. Или пък: „Благодаря ти, Господи, затова, че ни благослови“.

Партридж си спомня един път, когато с майка му се отбиха в дома на негов приятел, но се оказа, че майка му е изчезнала. И сега се пита дали останките на къщата не са се запазили някъде тук - сред този обширен опустошен пейзаж.

- Госпожа Феърлинг - изрича на глас, припомняйки си името на жената.

- Моля?

- Госпожа Феърлинг беше майката на моя приятел. Понякога пътувахме заедно с колата. Майка ми я харесваше. Тя имаше син на моята възраст, Тиндал. Един ден щяхме да си играем в дома им, намиращ се в един от тези затворени комплекси, но когато пристигнахме, се оказа, че е изчезнала.

Някаква непозната отвори вратата. Каза, че била социална служителка и че щяла временно да се грижи за детето, докато господин Феърлинг не намери кой да замести жена му у дома.

- А майка ти как реагира? - пита Брадуел.

- Попита какво се е случило и жената обясни, че госпожа Феърлинг престанала да посещава сбирките на ЖФ, а след това и църковните служби.

- „Женствените Феминистки“.

- Майка ти беше ли една от тях?

- Разбира се, че не. Тя не искаше да има нищо общо с подобни консервативни идеали. Намираше ги за пълни глупости, все едно да кажеш: „Много сме си добре такива, каквито сме! Хубави, женствени и безопасни“.

- Майка ми също ненавиждаше това движение. С баща ми все се караха за това.

Майките на приятелите му членуваха в ЖФ. И винаги носеха червило, което изглеждаше хубаво, въпреки че понякога се отпечатваше на зъбите им.

- А какво стана с госпожа Феърлинг? - пита Брадуел.

- Не знам.

Тогава жената им каза, че рехабилитацията не винаги траела доживот. После им предложи услугите си: „Можем да бъдем много полезни, когато някой преживее внезапна загуба“. Но майка му й отказа. Спомня си как беше стиснала ръката му над лакътя, отвеждайки го бързо до колата, сякаш именно той беше сторил нещо лошо.

- Докато пътувахме към къщи, ми каза, че неслучайно са построили толкова високи затворите, рехабилитационните центрове и санаториумите. Причината за това е да напомнят на хората, че има само две възможности: да живееш под техния покрив или в тяхната сянка.

Вече се мръква и сенките стават все по-плътни. Зверовете може да са навсякъде. Двамата заобиклят няколко разтопени детски площадки и прескачат една смачкана телена ограда.

- Ами твоите родители - започва Партридж, - как изобщо са успели да се доберат до истината, след като в „Червените омари“ са отказали на „Най-добрите от най-добрите“? Нали не са имали достъп.

- Късмет - отвръща Брадуел, - но от сегашната ми гледна точка не съм сигурен дали е бил добър, или лош. Баща ми спечели стипендия, с която отиде да изучава ритуалите в едно затънтено японско рибарско селце, и там едно семейство му дало видеозапис на жена, оцеляла след Хирошима, но на висока цена. Ръката й била срасната с един джобен часовник. Имало много други като нея - хора, слели се ведно с животни, със земята и дори помежду си. И те били отведени някъде от правителството, след което никой повече не ги видял.

- В Купола ни карат да изучаваме древните култури. Пещерни рисунки, останки от керамични съдове, а понякога и мумиите. И други подобни неща. Но така е по-лесно.

- Предполагам - Брадуел поглежда към Партридж, сякаш иска да му каже, че оценява неговата откровеност. - Всъщност подобно на много историци баща ми не вярва, че атомната бомба е единствената причина за капитулацията на Япония. До самата капитулация японците жертват живота си, без да показват никакъв страх. Родителите ми се питаха, дали причината не е страхът на императора от ужасните последици от избухването на бомбата. Като островна култура, японците са изключително хомогенна нация. И може би тъкмо тази мисъл не е могъл да понесе императорът - не толкова, че ще бъдат унищожени, а възможните деформации и мутации. Генералите били принудени да се предадат, а хората, с различна форма и степен на страстване заради бомбата, били отведени на тайно място за извършване на проучвания. Така че цензурата, която Макартър налага относно последствията от избухването на атомната бомба, потулването на свидетелските показания и разказите на очевидци, и дори на научните доклади, което е чисто и просто заповед за мълчание, наложена на японците, плюс тяхното чувство на национален срам... Всички тези неща, взети заедно, довеждат до потулване на ужасната истина, както и на мутациите.

Стигат до един участък от оградата, който все още стои на мястото си. Брадуел се покатерва пръв. А Партридж поема след него. После и двамата скачат от другата страна. Пред тях се простира още едно открито пространство, покрито с овъглени останки и големи петна разтопена пластмаса.

- Ами Съединените щати? - пита Партридж.

- Наистина ли искаш да знаеш? Казвали са ми, че съм прекалено педантичен.

- Да, искам.

- Щатите знаели за обърканите и нежелани последици от бомбата и тихомълком започнали да разработват нови научни технологии - бебчетата на баща ти. Технологии, с чиято помощ в структурата на сградите ще бъде вградена защита срещу радиоактивност и която ще създаде възможност за контролиране на въздействията от радиацията. И вместо обърканите и нежелани кръстоски, правителството на Съединените щати съвсем целенасочено се опитвало да постигне кръстоски за създаване на нови супервидове.

- Кодирането. Вече съм преминал през част от програмата. Въпреки че не съм завършен екземпляр - личи си, че се гордее с това, не че се е налагало да изпробва уменията си срещу някого. Но това е чисто и просто факт.

- Наистина ли?

- Седж беше завършен екземпляр, но не и аз - отвръща Партридж. - Но родителите ти как са успели да се доберат до тази информация?

- Един от генетиците, Артър Уолронд, беше приятел на майка ми, Силва Бернт. Уолронд водел бурен социален живот, карал кабрио и имал „голяма уста“ и нечиста съвест. Един уикенд той посетил родителите ми, напил се и решил да се разтовари от някои тайни, свързани с новите научни технологии. Те, разбира се, паснали напълно на теориите на родителите ми. А след това започнал редовно да ги снабдява с информация - Брадуел спира и обхваща с поглед изгорелите останки на сринатия до основи жилищен район. После разтрива слепоочията си. Изглежда уморен.

- Какво има? - пита го Партридж.

- Нищо. Просто си спомних как убеди родителите ми да ми вземат куче. „Той е единствено дете в семейство на работохолици. Вземете на горкото дете едно помиярче!“ Уолронд беше отпуснат, нисък, с патешка походка, но затова пък много сладкодумен, с готина кола и, най-странното, любимец на жените. Просто не разполагаше с нужното телосложение за такъв начин на живот. Той знаеше за какво могат да бъдат използвани нещата, върху които работи. Правителството използваше термина „неограничени възможности“, а той винаги добавяше „за унищожение“.

Беше немарлив човек. Когато правителството откри, че от него изтича информация, дадоха му предупреждение, както и достатъчно време да се самоубие, преди да се появят в дома му и да го аресуват. И той им направи услуга. Свръхдоза - Брадуел въздиша. - Кръстих кучето Арт в памет на Артър Уолронд. Но се наложи да го махна след смъртта на родителите ми. Леля ми беше алергична. Аз обаче обичах онова глупаво куче.

Брадуел спира и поглежда към Партридж.

- Баща ти е замесен в смъртта на родителите ми. Вероятно той лично е издал заповедта. Застреляли са ги в съня им още преди Детонациите, от упор, със заглушител. В това време съм спал в леглото си. А когато се събудих, ги намерих.

- Брадуел - Партридж посяга към него, ала Брадуел отстъпва назад.

- Знаеш ли какво си мисля понякога, Партридж? - наблизо се чуват животински звуци, вой и птичи грак. - Мисля, че тогава вече умирахме от всевъзможни суперболести. Санаториумите бяха препълнени. Затворите също бяха приспособени така, че да могат да поберат останалите инфектирани. Водата беше замърсена с нефт. Освен това големите градове бяха обхванати от бунтове. Задушавахме се от всевъзможни замърсители и радиация. Умирахме с пламнали бели дробове. Оставиха ни да се оправяме сами и ние бяхме разяждани от болести, изгаряхме живи. Без Детонациите щяхме да се стопим постепенно и накрая да се изпотрепем взаимно до смърт. Така че - те само ускориха този процес. Това е всичко.

- Не го мислиш наистина.

- Не - отвръща Брадуел, - когато съм малко по-оптимистично настроен, си мисля, че сме имали шанс да преобърнем нещата. Имаше много хора, които също като родителите ми се бореха на правилната страна. Само че не им стигна времето.

- Е, предполагам, че това наистина минава за оптимизъм.

- Не е толкова лошо да бъдеш отгледан от врагове на държавата. Растях преситен с информация. След Детонациите знаех, че трябва да избягвам супермаркетите. Освен това знаех, че не бива да се надяваме на помощ. А останалите очакваха тъкмо това - вода и одеяла, раздавани от армията, и медицинска помощ. Бях научил достатъчно от родителите си и нямах доверие на никого. По-добре да те смятат за умрял. Така че сега съм мъртъв. Да знаеш, че не е чак толкова зле.

- Трудно е да умреш, ако вече си мъртъв.

- Но знаеш ли какво не ми дава мира?

- Какво?

- Сред вещите на родителите ми открих една бележка от Уолронд -пиянски драсканици. „Лошото е, че могат да спасят всички, но няма да го направят.“ Не спирам да мисля за това. А после в една статия прочетох, че задават въпрос на Уилъкс за радиационната защита на Купола. Отговорът му беше: „Радиационната защита предлага неограничени възможности за всички ни“.

- Но на практика не е така. Поне не за всички.

- Баща ти е искал да постигне почти пълно унищожение, за да може да започне отначало. Дали не се е състезавал с някого, който е бил по-близо до тази цел? Или пък с някого, който е бил напът да предложи радиационна защита за всички? Дали не е бил като изобретателя на бронята, след който всички се въоръжили с брони, така че се наложило да изобрети арбалета -омагьосаният кръг оръжие, защита, по-добро оръжие, по-добра защита?

- Не знам. За мен той е един напълно непознат - за миг Партридж пожелава баща му да е мъртъв. „Зъл човек“, мисли си той. Баща му е не просто способен на злини. Той е вършил злини. „Но защо?“ - пита се Партридж. - Съжалявам за родителите ти.

На където и да се обърне, погледът му среща безкрайни опустошени пространства. Олюлява се лекичко, опитвайки се да преглътне истината. В този момент обаче се препъва в нещо.

Възвръщайки равновесието си, той се навежда и вдига от земята някакъв метален предмет с три спици, прикрепени ветрилообразно около остро връхче, покрит със спечена мръсотия и пепел. Брадуел се връща обратно, поглеждайки предмета в ръцете му.

- Това стрела ли е? - пита Партридж. - Имаше едни стрелички, които се хвърлят по мишена, но те бяха по-малки.

- Тази се играе на открито.

Партридж чува шума, преди да зърне онова, което го издава - свистящ звук, наподобяващ бръмчене. Той блъска Брадуел встрани. Двамата се стоварват тежко на земята, като ударът изкарва въздуха от гърдите им, а в прахоляка зад тях се забива още една стрела. Брадуел се изправя несигурно на крака.

- Насам! - казва той, след което двамата се втурват към една червено-синя пластмасова буца и се скриват зад нея.

Стрелите изсвистяват веднага подире им и се забиват с глух удар в другия край на пластмасовото им прикритие. После настъпва тишина.

Партридж се оглежда и вижда постройка, укрепена с тухли, и стени, подпряни с подобни буци, довлечени от околните дворове.

- Къща - казва той. - Отпред има ниска ограда.

Партридж си спомня скованите от колчета огради с люлеещи се врати на панти и онези подстригани кученца, подскачащи из двора. Тази ограда обаче се състои от забити в земята пръчки, на всяка от които е закачено по нещо. Отначало не успява да отгатне какви са странните предмети, но тогава забелязва един почернял заоблен гръден кош - редица широки ребра, някои от които натрошени или липсващи. През две пръчки съзира широк скелет. Човешки. Част от черепа липсва. Пред останките на къщата са оставени още два черепа, осветени отвътре със свещи, също като тикви-фенери. Хелоуин. Партридж си спомня кашона, който е надянал, за да изглежда като робот. Разтопените земи бяха популярно място по празниците, с висящите по дърветата призраци и олюляващи се на покривите фигурки на Дядо Коледа. Забелязва също и градината, мръсотия с пръснати сред нея колчета, които отново се оказват кости. Това са кости на ръце с разперени пръсти, подредени така, че да изглеждат като разцъфнали цветове. В един друг свят всички тези неща - ограда от колчета, тикви-фенери, градинка - означават дом. Но не и тук.

- Какво има? - пита Брадуел.

- Това не е на добре. Изглежда, се гордеят с убитите от тях хора. - Още една стрела се забива в пластмасата. - Освен това имат точен мерник. Това ли са пазителите?

- Предполагам - отвръща Брадуел. - Ако е така, трябва да се предадем. Целта е да бъдем заловени и да проникнем вътре. Но ще разбера дали са те чак когато ги видя. Трябва ми по-добра видимост. Отивам зад онази буца ей там - посочва пред себе си Брадуел.

- Гледай да не те улучат.

- С колко стрели могат да разполагат?

- Аз лично не бих искал да разбера какво използват, щом свършат стрелите - поклаща глава Партридж.

Брадуел хуква в спринт. Стрелите политат след него. Той надава вик. Залита настрани, хващайки се за лявата си ръка. Улучен е в рамото. Въпреки това продължава да тича, като накрая се хвърля зад следващата пластмасова буца.

Партридж се втурва след него, преди Брадуел да успее да го спре. Той спринтира до мястото и се хвърля до Брадуел, забелязвайки, че ръкавът на якето му е просмукан от кръв. Партридж посяга към стрелата, заседнала в рамото на Брадуел.

- Недей! - спира го Брадуел и се претъркулва далече от него.

- Трябва да я извадим - убеждава го Партридж. - Да не те е страх от малко

болка? - той хваща ръката му над лакътя. - Ще го направя бързо.

- Чакай, чакай - спира го отново Брадуел. - Направи го на три.

- Добре - Партридж притиска ръката на Брадуел, приковавайки я към земята, след което увива пръсти около стрелата. Заседнала е надълбоко. -Едно, две... - И Партридж издърпва стрелата, като разпаря ръкава на якето.

- По дяволите! - надава вик Брадуел. От раната бликва кръв. - Защо не преброи до три?

„Стари сметки“, казва си наум Партридж, изпитал внезапен импулс да се разплати с Брадуел заради презрението и задето го бе фраснал в корема след изчезването на Преша. В известен смисъл дори го мрази, но само защото Брадуел го беше намразил пръв.

- Трябва да превържем раната - казва Партридж.

- По дяволите! - изохква отново Брадуел, притискайки ръката към гърдите си.

- Свали якето - Партридж му помага да го съблече. После откъсва ръкава точно на съдраното място и го увива около рамото, опитвайки се да го пристегне. - Ще ми се да бях успял да ги разгледам по-добре - продължава той.

- Знаеш ли какво? Току-що желанието ти се изпълни - Брадуел посочва точно пред тях.

А там, ниско над земята, просветват чифт очи. Някакво дете надзърта иззад крака на друго по-високо същество, облечено в бойно снаряжение -метален нагръдник, изработен от острите зъбци на косачка и каска. Над едното рамо на жената е преметната дълга плитка. Въоръжението й се състои от доста необичайни предмети - верига от колело, бормашина и трион.

- Имаме късмет - обажда се Партридж. - Тя е сама с едно дете. А ние сме двама.

- Не бързай толкова - предупреждава го Брадуел.

Зад нея тихо изплуват и други. Те също са жени, повечето от които с деца -някои са гушнати на ръце, а други стоят прави до тях. Носят още оръжия -кухненски ножове, вилици за скара с два остри зъба, шишове, градинарски ножици. Лицата им са осеяни с парченца стъкло и фаянс, частици от огледала, късове метал и пластмаса. Много от жените носят бижута, сраснали се на китките, на шиите или на ушите им. Налага се да изчовъркват кожата, за да й попречат да зарасне върху бижутата, които са очертани с тънък тъмночервен контур.

- Е, намериха ли ни? Това ли е компанията, на която се надяваше? -обажда се Партридж.

- Да - отвръща Брадуел. - Така ми се струва.

- Мисля, че са домакини - прошепва Партридж.

- С децата си - додава Брадуел.

- Те защо не са пораснали?

- Не могат. Приковани са към телата на майките си.

На Партридж му е трудно да повярва, че хората, живели навремето в този район, са способни да оцелеят. Та те винаги са били само едни последователи, на които им е липсвал кураж да отстояват убежденията си. А онези, които бяха наистина смели, като госпожа Феърлинг например, изчезнаха. Дали това са майките и децата от затворените жилищни комплекси, които навремето ликуваха в своя пластмасов свят?

- Нима ще бъдем пребити до смърт от масата?

Щом множеството се приближава към тях, Партридж забелязва, че децата не просто стоят до майките си. Те са приковани към тях. Жената, появила се първа, пристъпва с неравна походка. А детето, което на пръв поглед е обгърнало крака й, всъщност се е сраснало с него. Момченцето няма крака, разполага с една-единствена ръка, а торсът и главата му излизат от бедрото на жената. Друга от жените надзърта иззад валчеста бебешка глава, която изглежда като увиснала на врата й гуша.

Лицата им са ъгловати и мрачни. А телата - леко прегърбени, сякаш готови да нападнат.

Партридж вдига шала нагоре, за да прикрие небелязаното си лице.

- Късно е за това - казва му Брадуел. - Най-добре си вдигни ръцете и се усмихни.

Все още на колене, двамата вдигат ръце над главите си.

- Предаваме се - казва Брадуел. - Дойдохме да се срещнем с Вашата добра майка. Нуждаем се от помощта й.

Едната със сраснало се на крака й дете пристъпва напред и тиква в лицето на Партридж един закрепен на дълга тояга нож. Друга жена, въоръжена с чифт дълги и остри градинарски ножици, се приближава към Брадуел и го изритва с невъобразима сила в гърдите. Тя поднася инструмента към лицето му и започва да щрака с ножицата, чиито остриета се разтварят и събират -проблясващи и смъртоносни. Ножицата се е сляла с едната й ръка, затова борави с инструмента с помощта на другата. Тогава тя стъпва с босия си крак на гърдите на Брадуел, разтваря широко ножицата и я насочва към гърлото му.

Партридж усеща как ръката му се плъзва назад. Той изважда месарската кука и се завърта, олюлявайки се над главата на едно стъписано дете. Майката на малкото момиченце е свързана с него посредством ръката, сраснала се на гърба му. Жената светкавично забива коляно в корема му, стоварва юмрук в брадата му, и доближва един кухненски нож до сърцето му.

Момиченцето се разсмива.

Партридж си дава сметка, че тези жени, споделящи едно общо тяло с децата си, са съобразителни и жестоки. Те са войници. Със силата от кодирането би могъл да се справи с половин дузина от тях, но в този момент забелязва, че те са повече от сто. Сенките им се раздвижват. Към тях бързо се приближават други жени, които ги претърсват и прибират ножовете, месарската кука и новопридобитите стрели.

Жената с кухненския нож сграбчва Партридж за ръката с такава сила, сякаш в плътта му се забиват остри като бръснач зъби. Принуждава го да се изправи на крака. Той свежда очи към побелялата си ръка, оцапана с кръв, след което поглежда към дланта й, на която проблясват парченца огледало. Тя изважда от колана си стара калъфка за възглавница. Зад него друга жена извива ръцете му и ги завързва толкова стегнато на гърба му, че лактите му почти се докосват. Поглежда към Брадуел, когото също са изправили на крака и в момента завързват.

Последното нещо, което Партридж вижда, преди да нахлузят калъфката на главата му, е един златен кръст и тънка верижка, вдълбани на нечии обгорели гърди.

След това всичко потъва в мрак под тъмното покривало, заглушаващо дори собствения му влажен дъх.

Замисля се за океана. Един път на плажа майка му не беше ли го увила с одеялото? Не беше ли доловил с ушите си плющящия на вятъра плат, заглушаващ вечното бучене на океана? Какъв ли е океанът сега? Виждал беше негови снимки, черно-бели. Той е бурен и неукротим. Но черно-бялата снимка не е в състояние да улови същността на океана. Нито пък статичното изображение. Партридж затваря очи и си представя, че е увит в одеялото, океанът бучи наблизо и майка му е до него. Надява се, че няма да умре.

Едно дете проплаква с пронизителния писък на чайка.