Чисти

Преша Игра

ПРЕША СЕДИ НА РЪБА НА ЛЕГЛОТО СИ и чака. Какво? Няма никаква представа. Сега има своя собствена зелена униформа. Точно по мярка. Панталонът е с басти и маншети на крачолите. А когато се движи, маншетите докосват леко обувките й. Обувките са тежки и твърди. Тя размърдва пръстите на краката си вътре в тях. Чорапите са вълнени и топли. Сабото изобщо не й липсва. Никога не би споделила с дядо си, но тя обича тези обувки, които са здрави и не се изхлузват от краката.

Срамува се да признае колко добре се чувства в тези дрехи - топли и по мярка. Дядо й веднъж й разказа за снимката, която родителите й направили на първия ден в детската градина - пременена в униформа и застанала до едно дърво на двора. А с тази униформа сега се чувства сигурна и защитена. Тя е част от цяла една армия. Има на кого да разчита. Ненавижда се за това неопровержимо чувство за принадлежност. Та тя мрази ОСР. Наистина ги мрази. Но тъмната й тайна, която не би споделила с никого, особено с Брадуел, е, че обича униформата.

Нещо по-лошо, лентата, която носи завързана над лакътя, упражнява магическо въздействие върху другите деца в стаята й. Върху нея е пришита емблема с черен нокът - знакът на ОСР, който може да се забележи изрисуван на камионите, съобщенията и изобщо на всички официални документи. Нокътят означава власт. Децата се взират в него, почти колкото и в главата на куклата, сякаш тези две неща се изключват взаимно. Съжалява само, че униформата не й позволява да прикрива главата на куклата. Ръкавите стигат точно до китките й. Но това не я тревожи особено, тъй като лентата с черния нокът я прави силна. Всъщност дори изпитва необяснимото желание да им подшушне, че стига и те да имаха една такава ръка, завършваща с куклена глава, неминуемо щяха да получат лента с черен нокът. Чувството, което изпитва в крайна сметка, е една смесица от гордост и срам.

А другата причина за това чувство на срам е, че се храни толкова добре. Беше получила вечерята си снощи и ранната закуска тази сутрин поднесени на табли. И в двата случая беше супа с някакъв вид тъмен, мазен бульон, в който плуваха няколко парчета месо и нарязан лук. И всичко това подправено с мазнина. Освен това два краищника хляб, дебел резен сирене и чаша мляко. Млякото беше прясно. Някъде наоколо има крава, която дава мляко. Изобилното хранене й се струва като някакъв вид предателство, отричане от всичко, в което е вярвала. Но ако иска да избяга, ще има нужда

от сили. Ето как се оправдава - поне пред себе си.

Останалите деца получават само хляб, тънки резени сирене и чаши, пълни с мътна вода. Когато я наблюдават, в погледите им се чете подозрение и завист.

Ала нито един от новобранците не казва нищо. Сигурно защото са били наказвани за това, предполага Преша. Пита се обаче дали за нея не важат други правила. За първи път през живота си има чувството, че е извадила късмет. „Кьсметлийка!" Така я беше нарекъл Ел Капитан. „Късметлийка!" Но знае също, че не бива да си прави прибързани заключения. Не бива да се радва предварително. Специалното обучение сигурно има нещо общо с Чистия. Няма друго обяснение, нали така? Иначе щяха да я направят жива мишена и досега щеше да е мъртва. Но все още не й е ясно какво точно искат от нея.

След като надзирателката надниква в стаята и после отминава нататък, Преша събира смелост и нарушава тишината:

- Какво чакаме?

- Заповеди - прошепва сакатото момче.

Преша няма представа откъде се е сдобил с тази информация, но поне звучи официално. Самата тя чака да започне обучение. Офицерско обучение.

Надзирателката се появява на вратата и казва едно име - Дрезлин Мартус, след което едно от децата се изправя и тръгва подире й.

Момчето не се връща повече.

Денят се проточва безкраен. От време на време Преша се замисля за дядо си. Чуди се дали е изял странния плод, с който жената му плати за шевовете. Замисля се и за Фридъл. Дядо й дали е смазал частите му? Замисля се също и за пеперудите на перваза. Успял ли е да ги размени на пазара? Колко от тях са останали?

Опитва се да си представи Брадуел на следващото събрание. Дали изобщо ще се сети за нея? Не се ли пита поне какво се е случило с нея? Ами, ако някой ден тъкмо тя се окаже офицерът, нахлул на едно от неговите събрания? След изчезването й не дойде да я потърси. Това ще да бъде шансът й да го залови. Ще го пусне, разбира се. А той ще дължи свободата си на нея. Но след това вероятно няма да се видят никога повече.

Заслушва се в далечната стрелба и се опитва да установи някаква закономерност, която следват изстрелите, но не открива такава.

Разбира се, мисли също и за храната. Надява се, че има още. С тревога осъзнава колко силно копнее някой да се грижи за нея. Ако нещата тук потръгнат добре, би могла да стане офицер и да осигури защита за дядо си. Още не е късно да го спаси. Но първо трябва да спаси себе си.

- Преша Белз - надзирателката се появява отново в рамката на вратата.

Преша се изправя и тръгва след нея.

Този път всички я сподирят с погледи.

Щом излизат в коридора, надзирателката казва:

- Поканена си да вземеш участие в Играта.

- Каква игра? - пита Преша.

Надзирателката я поглежда така, сякаш се бори с желанието да я смушка с приклада на пушката, но все пак Преша ще става офицер. На ръката си носи лентата с черния нокът.

- Не съм сигурна - отвръща надзирателката и Преша осъзнава, че тя казва истината. Няма как да знае, защото никога не е получавала покана за Играта.

Надзирателката я придружава по един коридор, след което я извежда навън през една задна врата и Преша се озовава на студа. Преди обед е. Преша се учудва, че е изгубила представа за времето.

Отсреща се вижда склон, обрасъл с гора, опожарена и оголена от Детонациите. Представя си каква е била гората преди - високи дървета, прехвърчащи птички, шумолящи листа.

- Преди сигурно е било красиво тук - казва тя.

- Моля? - отвръща надзирателката.

Преша се чувства неловко. Вече съжалява за изречените на глас думи.

- Нищо.

- Ето там. Виждаш ли го? - казва й надзирателката.

Сред сенките Преша зърва Ел Капитан. Заради брат си, Хелмут, от това разстояние изглежда, сякаш е гърбав. Крайчето на запалената му цигара проблясва. На гърдите му лежи пушка, чийто ремък ги опасва и двамата.

Преша се обръща към надзирателката.

- Играта навън ли се играе? - нима бе очаквала игра на карти? Дядо й веднъж й обясни как се играе билярд - разказа й за цветните топки, за ударите по борда, ъгловите джобове и щеките.

- Аха, навън - отвръща надзирателката.

Преша не си пада по горите и шубраците.

- Как се нарича играта? - пита тя.

- Играта - отвръща надзирателката.

Въпреки че не й харесва начина, по който жената изрича думата, Преша се опитва да запази спокойствие.

- Много оригинално. Все едно да кръстиш котката си Котка.

Жената се втренчва в нея за миг с празен поглед, след което й подава якето, което до този момент е носила преметнато през ръката си.

- За мен ли е?

- Облечи го.

- Благодаря.

Надзирателката не отговаря. Вместо това влиза вътре и затваря вратата.

Преша веднага харесва якето - начина, по който се издува около нея, сякаш е обвита от топъл бухнал хляб. През него не прониква нищо, нито студът, нито вятърът, който ту се усилва, ту замира. Хората трябва да се научат да оценяват дребните неща, простите удоволствия. Това е единственото, което я интересува в този момент. Облечена е с топло яке, а понякога трябва да бъдеш благодарен за онова, което имаш. Кога за последен път й е било така приятно топло? Дава си сметка, че би могла да умре тук. Цялата тази история с офицерския чин е прах в очите. Не е изключено тъкмо тя да се окаже мишената в Играта. И Преша го знае. Но поне, казва си тя, ще умре облечена с топло яке.

Поема надолу по склона, чудейки се как трябва да се обръща към Ел Капитан. Така ли трябва да го нарича, Ел Капитан? Доста странно име. Дали не го е измислил сам? Ако го нарича Ел Капитан, няма ли да звучи леко изкуствено, или, още по-лошо, неискрено? Не би искала той да си мисли, че му се подиграва. Освен това е въпрос на време да осъзнае, че нищо съществено не я свързва с Чистия. Тя просто го срещна на улицата. А след това го заведе до предишния му дом, тънещ сега в разруха. А докато Ел Капитан проумее каква е истината, Преша ще се постарае някак да му влезе под кожата. В крайна сметка решава изобщо да не се обръща към него по име.

Щом стига до подножието на хълма, тя застава пред него, колебаейки се как да започне. Ел Капитан продължава да пуши, а брат му се втренчва в нея с широко разположените си очи.

На лицето на Ел Капитан е изписано отвращение и умора. Измерва я косо с поглед и поклаща глава, сякаш има нещо, което не му е по вкуса, но все пак отстъпва. След това подава една пушка на Преша с думите:

- Предполагам, че не можеш да стреляш.

Преша държи пушката така, сякаш е музикален инструмент или лопата. Никога досега не е виждала оръжие толкова отблизо, а още по-малко е държала.

- Досега не съм имала това удоволствие - отвръща тя.

- Ето така - казва Ел Капитан и грубо измъква пушката от ръката й. После й показва как да държи оръжието и да гледа през мерника, след което й я връща обратно.

Със здравата си ръка Преша придържа спусъка, използвайки главата на куклата като опора за дългата част на пушката.

Забелязва, че Ел Капитан е леко смутен заради куклената глава. Но той е свикнал с деформациите. Освен това със сигурност е чул достатъчно коментари по свой адрес. Все пак става дума за мъж, който носи брат си на гръб?

- Можеш ли поне да я свиеш в китка, за по-сигурен захват?

Разбира се, че може. През всички тези години бе поработила доста върху захвата си.

Но после побутва единия й лакът, коригирайки стойката й. За момент й се струва, че той се държи почти като по-голям брат, и тогава Преша си спомня как дядо й я учеше да замахва с въображаем стик за голф, обвил я с ръце и преплел пръсти около нейните. Едно време имало безкрайни полегати зелени морави, разказваше й той, а голф играчите понякога носели малки шапчици с пухкави топчета отгоре. Ала внимателното отношение не продължава дълго. Ел Капитан я поглежда и казва:

- Нищо не рабирам - той хвърля угарката от цигарата и я стъпква с тока на обувката си.

- Моля?

- Защо теб?

Тя свива рамене и той я измерва с подозрителен поглед, след което се изкашля и изплюва на земята.

- Засега няма да стреляш. Нали не искаме да издаваме местоположението си. Само се упражнявай - казва й Ел Капитан. - Преди да дръпнеш спусъка, поеми дълбоко въздух, после го изпусни наполовина и стреляй.

- Стреляй - прошепва брат му, стряскайки Преша. Почти е забравила за присъствието му.

Преша се прицелва, съсредоточена върху дишането си. Поема въздух, задържа го, представя си пукота на оръжието и тогава издиша докрай.

- Не забравяй какво ти казах - наставлява я той, след което избутва надолу цевта на пушката и допълва: - И не я насочвай към мен, докато се движим.

Преша се замисля за Хелмут. Не трябва ли Ел Капитан да говори за себе си в множествено число? Тоест, не я насочвай към нас. Ел Капитан я тупва по гърба и казва:

- Последвай ме.

- Последвай ме - прошепва брат му.

- Но каква е тази Игра? - пита Преша.

- Няма правила, просто игра на гоненица. Преследваш противника. Но накрая вместо да го пипнеш, трябва да го застреляш.

- И какво преследваме?

- Не какво, а кого - поправя я Ел Капитан.

Преша се опитва отново да си представи, че якето я обвива като топъл хляб.

- И кого преследваме?

- Един новобранец. Също като теб. Само че той не е извадил късмета на Преша Белз.

Не й харесва начина, по който продължава да говори за късмета й. Сякаш й се подиграва.

Преша хвърля поглед към Хелмут.

- Този новобранец въоръжен ли е? - пита Преша.

- Не. Такива са заповедите. Обучението ти започва от ниво първо - казва Ел Капитан. - Приеми го като част от офицерската подготовка.

Излизат на отъпкана пътека, която навлиза в гората, спускайки се надолу по хълма.

- Кой издава тези заповеди? - пита тя, обзета от тревога дали с въпроса не е проявила прекалена дързост. Но нали офицерите трябва да бъдат дръзки, казва си тя.

- Ингършип - отвръща Ел Капитан. - Надявах се да забрави за Играта. Отдавна не се е сещал. Но заповедта си е заповед.

Но какво ще стане, ако Ел Капитан пусне новобранеца, вместо да го застреля? Трябва ли винаги да се подчинява на заповедите? Може би в това е смисълът на офицерското обучение. Да се научи да не задава такива въпроси.

Преша чува някакъв звук зад себе си. Дали не е новобранецът, когото трябва да застреля? Но тъй като Ел Капитан не се обръща, тя също продължава напред. Не иска да убива никакъв новобранец - човек като нея, само че без нейния късмет. Преша е сигурна, че късметът й няма да трае вечно. Най-вероятно е станала някаква грешка. В определен момент ще се получи обаждане от някое друго ниво - може би от същия този Ингършип, който ще каже, че са хванали погрешното момиче. „Не ни трябва Белз - ще каже той. - Търсим друго момиче.“ И тогава ще се озове отново в гората, преследвана от Ел Капитан и от другия кандидат-офицер, който досега едва ли ще е имал удоволствието да стреля с пушка. Преша никога не е обичала игрите. Никога не я е бивало в тях. Ще й се Брадуел да беше с нея сега. А той би ли застрелял новобранеца? Не. Той щеше да измисли начин да защити позицията си, да постъпи правилно, да заяви твърдо мнението си. А нейната единствена цел е да остане жива. Но в това няма нищо лошо. Мечтае дори да можеше в този момент да я види отнякъде, но само като на снимка - едно момиче в гората, въоръжено с пушка. Поне създава впечатлението, че може сама да се грижи за себе си?

След малко Ел Капитан спира.

- Чу ли това?

Преша наистина долавя нещо, едно съвсем слабо шумолене, но това е само звукът на вятъра в листата. Тогава тя поглежда надясно и зърва някаква фигура. Тя накуцва, придвижвайки се от едно дърво на друго, след което изчезва от погледа й. От детството на Преша в главата й изплуват едни думи: „Покажи се! Покажи се, където и да си!“. Изпълва я чувство на панически ужас. Опитва се мислено да внуши на сянката да остане, където е. „Не се показвай. Не се показвай.“

Ел Капитан навлиза в храстите в противоположната посока и спира. Насочва пушката си към нещо на земята.

- Ела да погледнеш - казва той.

Преша се приближава и вижда настръхнала червеникава козина, а после и блестящи очички, изящна свинска муцунка с остри мустачки и лисиче тяло. Животното е заклещено в стоманен капан.

- Какво е това?

- Някакъв вид хибрид. Претърпял е генетична мутация, но с положителен знак. При тях поколенията се сменят по-бързо, отколкото при нас. Погледни насам - той побутва ноктите на животинчето, които просветват с металически блясък. - Оцеляват само най-подготвените.

- Само най-подготвените - повтаря Хелмут.

- Също като нас, нали така? - Ел Капитан я поглежда. Очаква от нея да се съгласи и не остава излъган.

- Точно така.

- С течение на времето същото ще се случи и с нашата ДНК - казва Ел Капитан. - Някои от нас ще създадат поколения с мутации, които ни правят по-силни, но гените на други ще изчезнат. Но това тук става за ядене.

- Ще го застреляш ли? - пита Преша.

- Така се разваля месото. Стига да е възможно, по-добре избягвай да ги гърмиш - Ел Капитан се оглежда и взима един камък. За миг вдига камъка над главата на животинчето, прицелва се и накрая разбива черепа му, който хлътва навътре. Животното потръпва. Металните му нокти се свиват и тогава погледът му става празен и стъклен.

На Преша й прилошава от тази проява на жестокост, но въпреки това не го показва. Ел Капитан не я изпуска от поглед, преценявайки издръжливостта й. Или поне така й се струва.

- Преди две-три седмици хванах плъх с размерите на куче и верига вместо опашка. Направо тръпки да те побият. Пълно е с всякакви извращения.

- Извращения - повтаря брат му.

Преша е потресена. Ръката й трепери. За да скрие слабостта си, тя стиска оръжието още по-здраво.

- Защо ме повика тук? - пита го тя. - Само заради Играта ли?

- Сега всичко е една игра - отвръща Ел Капитан и освобождава капана. -Загубиш ли, умираш. А ако победиш, просто продължаваш да играеш. Понякога ми се иска да загубя. Уморих се. Вече се уморих, това е всичко. Разбираш ли за какво говоря?

Преша разбира, но е изненадана от признанието на Ел Капитан, което го прави толкова открит и уязвим. Спомня си онзи случай, когато сряза китката си. Наистина ли се опитваше да се освободи от главата на куклата, или беше просто изморена? За момент Преша се запитва дали това не е някакъв тест. Трябва ли да каже, че изобщо не знае за какво говори, че е жилава, замесена от офицерско тесто? Но тогава забелязва нещо в погледа му, което не й позволява да излъже.

- Знам за какво говориш - кима тя.

Ел Капитан се навежда към животното, вдига го, изважда една платнена торба от вътрешния джоб на якето си и пуска зверчето вътре. Торбата веднага се покрива с яркочервено петно, от което започват да се процеждат капки кръв.

- За първи път от седмица насам откривам цяло животно.

- Какво имаш предвид?

- Нещо се навърта около капаните и изяжда, хваналите се животни, преди да съм ги прибрал.

- Какво мислиш, че е?

Ел Капитан наглася отново капана с крак. После се обръща към брат си и казва:

- Можем да й се доверим, нали? Можем ли да се доверим на тази Преша Белз?

- Белз, Белз! - повтаря развълнувано брат му, но на Преша й прозвучава повече като: „Ье11з, Ье11з“п41. като че ли Хелмут очаква да чуе звънтене.

- Слушай - подхваща Ел Капитан. - Ще бъда щедър с теб. Бихме могли да си набавяме наше собствено месо, ти и аз. Тогава няма да се налага да разчитаме на онези боклуци, които ни сервират тук всеки ден - той втренчва поглед в Преша. - Пилето онзи ден ти се стори доста апетитно, нали?

Преша кима.

- Но храната ми не е лоша. Във всеки случай е по-добра от тази на останалите.

- Останалите нищо не разбират - отвръща Ел Капитан. - И никога няма да разберат. Ти обаче... - погледът му обхожда гората.

- Какво за мен?

- Стой плътно до мен - казва той. - Чувам ги. Понякога се движат толкова бързо, като мънички колибри. Чуваш ли ги?

Преша напрагя слуха си да долови нещо, каквото и да е то. „Не се показвай. Не се показвай, където и да си.“

- Какво трябва да чуя?

- Когато са наоколо, въздухът се изпълва с електричество - Ек Капитан се привежда напред и тръгва с бавни, тихи стъпки.

Преша поема подире му. Харесва й да усеща тежестта на оръжието в ръцете си. И се радва, че е като един стик за голф. Дядо й по-добре да й беше обяснил за оръжията, отколкото за несъществуващи уеджове, айръни и патъриг!51.

Ел Капитан прикляка в един храсталак и кимва на Преша да се присъедини към него.

- Погледни.

Пред тях се открива поле, насред което е имало къща. Но сега тя е само купчина отломки. До нея се вижда пластмасова могила, която навремето вероятно е била детска площадка. Там има също и огромен метален юмрук, набразден по такъв начин, сякаш в него е свита метална стълба. Преша няма представа какво е това.

- Ето ги - Ел Капитан изглежда странно спокоен, съсредоточен.

Тя вижда бързи силуети, придвижващи се сред сенките на дърветата в другия край на полето. За разлика от накуцващата фигура, която се криеше зад дърветата, тези тук са едри, бързи и се придвижват координирано. Първо забелязва двама, а после и трети. Появяват се от гората и Преша вижда, че това са млади мъже с широки лица. Носят плътно прилепнало пепелявосиво камуфлажно облекло, оставящо ръцете им открити. Гладката, неокосмена кожа изглежда толкова съвършена и излъчва леко сияние. Ръцете им са наляти с мускули и оръжие - плътен черен метал, прикрепен, а може би дори имплантиран в плътта. Те накланят глави на една страна, като че ли заслушани в някакъв далечен звук, и подушват въздуха. Телата им са мускулести. Двамина от тях са широкоплещести. А другият има огромни бедра. И тримата са късо подстригани. Тогава когато не се придвижват с невъобразима скорост, а дъхът им се извива в студения въздух над тях, мъжете препускат почти елегантно. Ръцете им, покрити с хищни нокти, са прекалени големи, но все още човешки. При други обстоятелства Преша би била ужасена, но не и сега - заради странната елегантност на тези същества и неустрашимия унес на Ел Капитан.

- Тези тримата съм ги виждал и преди. Може би са в състояние да определят местоположението на жертвата си.

- Кои са те? - прошепва Преша.

- Няма нужда да шепнеш - отвръща Ел Капитан. - Те знаят, че сме тук. Ако искаха да ни убият, досега да са го направили.

Преша забелязва, че единият от младите мъже се озовава с един скок върху пластмасовата могила. Той отправя поглед в далечината, сякаш вижда на разстояние от няколко мили.

- Откъде са дошли?

Трите същества не спират на едно място нито за миг, а Ел Капитан изглежда развълнуван почти по детски. За първи път й се струва толкова близо до нейната възраст.

- Надявах се да се появят, но не бях сигурен - казва той. - А сега и ти ги видя. Вече не съм само аз.

Преша си помисля за брата на Ел Капитан, който е винаги на гърба му, и си казва наум: „Ти никога не си сам“.

- Мисля, че търсят нещо или някого. - Ел Капитан се обръща към Преша. -Но ти не знаеш нищо за това, нали?

Преша поклаща глава.

- За кое?

- Интересното е, че се появиха по същото време, по което и ти.

- Не знам за какво говориш. Никога през живота си не съм виждала такива като тях - Преша се замисля за Чистия, застанал насред улицата, точно както го бяха описали. Дали тези същества не търсят него? - Дори не знам какво представляват.

- Явно някой е разбрал как може да вземе определени качества от някое животно или предмет и да ги добави към индивидуалните способности на даден човек - казва Ел Капитан. - Хипермозък и хипертяло.

- Куполът ли? - смайва се Преша.

- Да, Куполът. Кой друг? Но те знаят, че сме тук - продължава Ел Капитан, - защо тогава не ни убиват? Ние сме врагът, нали така? Или поне ставаме за ядене.

- За ядене - повтаря брат му.

Преша не изпуска от поглед съществата, внезапно набиращи скорост и издаващи някакво странно бучене. Ел Капитан беше прав за това. Във въздуха се носи ясно доловимо жужене.

- Виждаш ли го онзи? - посочва единия от мъжете, който очевидно гледа право в тях. - Последния път погледна към мен по същия начин. Човешкото в него се е запазило много повече, отколкото при другите. Не мислиш ли?

Преша не е толкова сигурна в това. И тримата й изглеждат толкова чужди, че й е трудно да открие нещо човешко, в когото и да е от тях.

- Да, струва ми се - отвръща тя.

- Монтирали са им доста хубави играчки, а? - казва Ел Капитан. -Оръжието им е последна дума на техниката и не бих се учудил, ако се окаже, че имат имплантирани компютърни чипове, нещо като интелигентно оръжие. Но тук са намесени и животни. Не знам с какво са ги омешали, но в тях има нещо животинско на едно доста дълбоко ниво. Може да са използвали диви котки и мечки. И ястреби заради зрението. Може да са добавили биосонар за ехолокация, както при прилепите. Виждаш ли как си въртят главите? Но най-важното е, че са станали кръвожадни.

- Кръвожадни - прошепва брат му.

При изричането на тази дума трите същества завъртат едновременно глави и втренчват погледи в Преша, Ел Капитан и брат му Хелмут, скрити в храсталака.

- Не мърдай - предупреждава я Ел Капитан.

Преша не смее дори да диша. Тя затваря очи и се сеща за палтото - увита на топло в него. „Ако умра, поне ще...“

Но тогава някакъв друг звук привлича вниманието на трите същества и те хукват към него. Целият въздух се изпълва с жужене. И тримата се стрелват между дърветата.

Настъпва тишина.

Преша се обръща към Ел Капитан:

- Защо ми ги показа?

Ел Капитан се изправя и забива поглед в обувките си.

- Ингършип изпрати извънредни заповеди за теб.

- Кой е Ингършип?

Ел Капитан издава пренебрежителен смях и отвръща:

- Той е човек на плановете - Ел Капитан присвива очи към нея. - Никога досега не съм получавал такива заповеди - да взема един новак и да го превърна в офицер, просто ей така. На всичкото отгоре, момиче, Ингършип иска да се срещне с теб - лично. А и тези същества, които все се навъртат наоколо. Определено има нещо общо с теб - изрича обвинително той.

- Изобщо не знам какво общо с мен може да има. Аз съм никоя. Една нещастница, като всички останали.

- Може би знаеш нещо. Или у теб има нещо. По някаква причина имат нужда от теб. Всичко е свързано - казва той, завъртайки пръсти във въздуха. -

Но още не мога да разбера точно как. Съвпадения не съществуват, нали?

- Не знам - отвръща Преша. - Мисля, че може и да съществуват.

- Все пак ще е най-добре да се държа мило с теб - казва той. - Заради собствената ми сигурност.

- Заради собствената ми сигурност - повтаря Хелмут. Ел Капитан поглежда през рамо брат си, който седи с клюмнала настрани глава.

В този миг наблизо отеква силно щракване, последвано от вик и припряно шумолене.

- Май хванахме нещо - заявява Ел Капитан.

Преша затваря очи за секунда, след което се изправя и поема към капана заедно с Ел Капитан.

А там, на земята, лежи сакатото момче от стаята на Преша, единственото от децата, което я погледна при пристигането й. Най-вероятно е пълзял, защото приклещена в капана е горната част на тялото му. Металните зъбци са се врязали в ребрата му. През тънкото му яке се процежда кръв. Той се обръща и се вртенчва в Преша. А когато се закашля, от устата му руква кръв.

- Е, няма да е много спортсменско - казва Ел Капитан, - но можеш да го застреляш заради опита.

Момчето поглежда към Преша. Лицето му е изкривено от болка, а жилите на врата му са изопнати и посинели.

Преша не казва нищо. Само повдига пушката с треперещи ръце.

- Дръпни се поне няколко крачки назад - казва й Ел Капитан. - За да можеш да се прицелиш.

Преша отстъпва назад. Ел Капитан прави същото. Тя вдига пушката и поглежда през мерника. После поема дълбоко въздух и издиша до половината. Притаява дъх. Но преди да натисне спусъка, осъзнава, че би могла да завърти пушката надясно и да убие Ел Капитан и брат му. Щом има право на един изстрел, това е начинът, по който трябва да го използва. Убедена е в това така, както винаги е била убедена за най-важните неща в живота си. Стреля и бяга.

Преша примижава с лявото си око и се прицелва. Държи на мушка главата на момчето. А после, съвсем спокойно, както й показа Ел Капитан, тя поема въздух, изпуска го до половината, но не стреля.

- Не мога да го убия - казва тя.

- Защо? Той е тук пред теб.

- Не съм убийца - отвръща тя. - Може да го внесем вътре и да повикаме помощ. Сигурно имате лекари тук, нали?

- Но това противоречи на Играта - възразява той.

- Ако трябва да убиеш някого заради Играта, тогава убий мен. Но аз не мога да го убия. Просто не мога. Никога нищо не ми е сторил.

Ел Капитан издърпва пушката си напред. Затъква я под мишница. За един миг Преша решава, че е взел предложението й насериозно. И сега ще я убие. Сърцето й започва да бие силно, заглушавайки всички околни шумове. Тя затваря очи.

Тогава обаче сакатото момче на земята измърморва нещо с уста, пълна с кръв:

- Направи го!

Преша отваря очи. Ел Капитан е взел на мушка момчето. Тогава й хрумва да го блъсне встрани и да се опита да го надвие, сякаш има някакъв шанс. Но момчето иска да умре. Очите му са умоляващи. Току-що помоли Ел Капитан да го направи. Затова тя проследява с поглед как гърдите на Ел Капитан първо се издигат, а после започват да се спускат и на половината дъх той натиска спусъка.

Главата на момчето се отмята назад. Лицето му вече го няма. А тялото се сковава.

Тогава Преша си поема дъх отново.