Чисти

Преша Земя

ПРЕША СЕ СТАРАЕ ДА Е НАЩРЕК за внезапна промяна в пейзажа -надигане на тъмен, прашен пясък, извил се на фуния или образуващ вълнички. Колата е полускрита от падналия билборд. Ключовете са на стартера. Преша все още се намира под въздействието на етера, който я кара да се чувства тромава. По едно време задрямва, но скоро след това се сепва.

Стиска силно оръжието със здравата си ръка. Пита се дали обонянието й не е изострено заради замъгленото зрение и слух. Миризмата на нещо гнило е част от пейзажа. Замисля се за белезникавите влажни яйца и за стридите от вечерята в дома на Ингършип. Отново й прилошава и тя затваря очи, опитвайки се да спре виенето на свят.

Затворила очи, в съзнанието й изникват образите на Брадуел и на Партридж, седнали да вечерят на огромна трапеза. След като беше видяла фермерската къща на Ингършип, тази мисъл не й се струва чак толкова невероятна, но не и за тях. Представя си лицето на Брадуел - очите, устата му. Тогава той я поглежда. Кани се да й каже нещо.

Тя отваря очи. Вече се зазорява. Хоризонтът на изток е поръбен с ивица бледа светлина.

Долавя някакво шумолене - вероятно движение на пясъка. Ако се появи Пясъчно създание, ще го убие. Трябва да го направи. Грешно ли е да убиеш нещо, което иска да убие теб?

Със замъгленото си зрение вижда парчета от експлодирали автомобилни гуми и тъмнокафявия ръждясал скелет на един товарен ван в далечината. Щом вятърът утихва за миг и пепелта се сляга, тя зърва и онова възвишение -на границата между земята и сивата плът на небето. Там някъде е и фермерската къща, Ингършип и жена му с нейната скрита от найлоновата материя кожа.

Оглежда се с надежда да зърне силуета на Ел Капитан, очертал се на фона на опустошения градски пейзаж. Главата на куклата, почерняла от пепелта, я гледа втренчено, сякаш очаква нещо от нея. Като малка имаше навика да й говори, убедена, че куклата я разбира. Наоколо няма никой, който да види куклата. Нито дори Купола, наблюдаващ града с чувство на милосърдие като самия Господ. Но Господ си е Господ. Опитва се да си спомни криптата и прекрасната статуя зад пропукания плексиглас.

- Света Уи - прошепва тя, сякаш подхваща молитва. И за какво да се моли? Иска й се да си припомни някоя от историите на дядо си, да забрави за застреляното момче, за шофьора, изяден от Пясъчните създания, и за Пясъчните създания, които могат да изядат и самата нея.И наистина се сеща за една история. Дядо й беше разказал за италианския фестивал, който се провеждал всяко лято. Там имало чаши за чай с такива размери, че човек можел да седне в тях и да се върти, а също и игри, на които всеки имал шанса да спечели златна рибка в найлонов плик, пълен с вода. Докато плувала в кръг в издутия найлонов плик, тялото на рибката изглеждало сякаш ту се уголемява, ту се смалява.

„Надига се пясъчна вихрушка, подета от вятъра, което не е никак добре“, мисли си Преша. Тя примигва инстинктивно, опитвайки се да проясни зрението си, но така става още по-зле. Това няма нищо общо с излезлия вятър. И тогава Преша зърва чифт очи. Дъхът й засяда на гърлото. Тя натиска бутона на вратата, опитвайки се да смъкне прозореца. Нищо не се случва. Налага се да запали колата. Посяга бързо към стартера. Завърта ключа напред-назад. Но се чува само глухо щракане. Накрая завърта ключа с все сили, двигателят оживява и цялата кола се разтърсва енергично. Пясъчното създание продължава да набира скорост. Преша натиска бутона. Стъклото се смъква надолу. Вятърът нахлува в колата, носейки пепел. Тя вдига пушката и я насочва. Ръцете й треперят. След кратко колебание прави опит да се прицели.

Пясъчното създание потъва в земята. Скрива се, но недалеч от нея.

Преша седи замръзнала на мястото си. Пепелта се носи във вихър вътре из колата. Намира се в удобна позиция за стрелба, но никога досега не си е служила с оръжие. Та тя не е никакъв офицер. А само едно шестнайсетгодишно момиче. И дори да можеше да изпълни заповедите на Купола, тогава какво щеше да се случи с Партридж? Какво щеше да се случи с Ел Капитан и с Хелмут? Ами с дядо й? Представя си го легнал в болничното легло, представя си усмивката му и неясните перки на вентилатора, заседнал на гърлото му. Но нямаше ли искрица тревога в очите му? Дали не се опитваше да я предупреди?

Какво се случва с хората, които станат безполезни? Преша знае отговора на този въпрос.

- Прости ми - прошепва тя, защото чувства, че го е предала. В съзнанието й се прокрадва образът на света Уи с нейните деликатни черти. Това ще бъде молитвата й. - Прости ми.

В този момент някой дръпва рязко пушката й. Стиснала здраво оръжието, Преша отказва да го пусне. После се появяват и чифт ръце. Силни, глинени, нечовешки и хищни. Те я сграбчват за раменете, опитвайки се да я издърпат от колата. Преша продължава да стиска пушката, но вече не е в позиция за стрелба. Тя забива приклада й в гърдите на Пясъчното създание.

Дава си сметка, че колата е единственият й шанс. Трябва да остане вътре. Но ръцете продължават да я теглят навън. Тя извива ръка назад и заклещва главата на куклата във волана, но тогава пушката бива изтръгната от ръцете й.

Пясъчното създание я притегля към себе си. Тогава тя усеща вонята на нещо гнило, примесена с мириса на ръжда. Пясъчното създание я изтръгва от волана, издърпвайки я до кръста от колата. Преша запъва крака на прозореца.

Тогава тя вдига очи, поглеждайки над рамото на Пясъчното създание. Пясъчната дига зад съществото започва да придобива очертанията на гръбначен стълб, върху който се оформят ребрата на гръден кош.

Пясъчното създание е твърде силно. Краката й поддават. Тя полита навън заедно с ужасното създание. То я изпуска от хватката си. Тогава Преша се хвърля към пушката, вдига я от земята, обръща се по корем и стреля. Съществото пада долу и се пръсва на парчета.

Пясъчната дига се плъзва напред. Преша се изправя и се прицелва, но тогава могилата се стрелва под краката й като акула под кану. Тя се обръща и вижда земята да се надипля като разбунено от бурята море. Наоколо се надигат все повече и повече Пясъчни създания.

Съществото от лявата й страна е с размерите на вълк. Друго отскача нагоре като гейзер на двайсет стъпки височина. Тя се обръща на едната страна и стреля, после се обръща на другата и пак стреля, без да се спира, за да установи нанесените щети. Започва да отсъпва заднишком, опитвайки се да се добере до колата и да се скрие вътре.

Но къде е Ел Капитан? Дали не е свил по грешен път?

Към нея се хвърля още едно Пясъчно създание с размерите на вълк и я просва върху спечената земя. Съществото няма муцуна, но въпреки това Преша усеща горещия му дъх на шията и лицето си. Тя забива приклада на пушката там, където смята, че се намират ребрата му. Пясъчното създание издава хрипливо грухтене.

Преша се опитва да се отдалечи от него лазешком.

Пясъчната дига се извива, обгръщайки тялото на Преша, след което изтръгва пушката от ръката й и изкарва въздуха от дробовете й. Оръжието тупва в краката на подобното на вълк Пясъчно създание.

Тогава до слуха й достига вик. Може би е Ел Капитан?

Пясъчната дига се плъзва назад. Във въздуха изсвистява нож и се забива в пясъчния гръбнак. Той се отпуска и се стоварва на земята. Месарският нож хлътва глухо в пръстта.

Тогава се появява и самият Ел Капитан.

- Тъкмо се връщам от месарницата - казва той.

От всички страни са обкръжени от Пясъчни създания. С подскачащия на гърба му Хелмут, Ел Капитан се нахвърля с друг нож върху три спираловидни пясъчни стълба и ги убива набързо, като ги разсича. Животът излиза от тях със свистене, а оставащите пепел и прахоляк се посипват като дъжд над Мъртвите полета.

Преша обсипва с куршуми Пясъчните създания. Ел Капитан й крещи нещо, ала тя не успява да различи думите заради заглъхналите си уши и заради гърмежите.

Върху нея се нахвърля поредното Пясъчно създание, което я приковава към земята. То затяга хватката си около гръдния й кош. Преша пада на колене и забива юмрук в торса му, само че съществото я е приклещило в задушаваща прегръдка. Мускулите на врата й се напрягат и тя изпуска оръжието, опитвайки се да се освободи. Не може да диша. Изведнъж Ел Капитан се озовава до нея. Той сграбчва Пясъчното създание за гърлото. Притиска електрошоковия пистолет към мястото, където би трябвало да се намира главата му, и дърпа спусъка. Съществото се строполява на земята.

Преша се опитва да си поеме въздух.

Ел Капитан поема ръката й и поставя вътре нещо малко и твърдо.

- Вземи го.

Но тя все още не е в състояние да говори.

- Може да е нещо важно.

Върху тях се нахвърля още едно Пясъчно създание. Ел Капитан грабва пушката и стреля. Съществото близо до тях потъва в земята със съсък.

Преша свежда поглед към огърлицата. Веднага я разпознава. Това означава, че след изчезването й Брадуел и Партридж са се върнали в месарския магазин. Може би двамата са все още заедно.

Но защо колието е строшено? И къде е другата половина?

Тя се оглежда наоколо. Пясъчните създания затягат обръча около тях. Преша усеща, че нещо я сграбчва през кръста. Тя започва да рита съществото с все сили. При всеки удар от него излиза струя прах и пепел. Но въпреки че се съпротивлява със зъби и нокти, Преша усеща как ненаситната земя под нея я завлича бавно надолу. Опитва се да се изтръгне от хватката и тогава вижда в далечината цяла армия от Пясъчни създания. Ами ако това същество я завлече под земята, за да се нахрани с нея? В нея се надига ужасът от това да бъде задушена. Не иска да свърши погребана жива.

Светът около нея започва да се олюлява. Да подскача и да пулсира. Преша продължава да се бори, но нали е отровена, упоена и бита. Чувства се отпаднала, гладна и жадна. Замъгленото й зрение притъмнява още повече.

Тогава тя извисява глас, викайки Ел Капитан по име. Той се обажда в отговор и сред стелещия се наоколо прахоляк Преша успява да го зърне за миг как отблъсква атаките на Пясъчните създания заедно с Хелмут на гърба си. Ел Капитан все още се държи на крака, само че прииждат все повече и повече Пясъчни създания. Намира се близо до колата. Преша вижда лъскавата тъмна боя. Напиращите същества запращат Ел Капитан право в калника на колата. Той се свлича на земята. Очаква ги сигурна смърт, мисли си Преша.

Тя започва да размахва яростно ръце и да налага с крака Пясъчното създание. След това стиска силно очи и се замисля за синьото око на лебеда. Изведнъж целият свят става син - кръвта, пулсираща в ушите и на врата й, Ел Капитан, колата, Пясъчните създания. Тя вдига очи към сивите хълмове, сега сини, дирейки с поглед лицето на майка си и на баща си. Наясно е, че това е лудост. Та те са мъртви. Но съзнанието й се нуждае от някаква утеха, преди да е настъпила смъртта. У дома. Но къде е това у дома?

Земята я поглъща бавно. Долавя дълбокото ръмжене на съществата, пулсиращо през цялото й тяло. Щом отваря очи, Мъртвите полета й се струват по-мъртви и от преди - наоколо има само пепел, смърт и пясък.

Тя продължава да се бори, стиснала в юмрук медальона и сипеща удар след удар, но напразно. Вече е изтощена. Пликът със заповедите и проследяващото устройство е изчезнал. И снимката на дядо й, която дори сега е пред очите й. Тя също е изчезнала, сякаш никога не е съществувала. Къде ли е той сега? Какво е станало с Фридъл? Ще ги види ли отново? Ел Капитан и Хелмут живи ли са още? Дали са успели да се доберат до колата?

До слуха й достига някакъв барабанящ звук и тя се обръща убедена, че ще зърне последната гледка в живота си. Долавя трополене на крака. И тогава сред облак от пепел тя зърва детско личице - момиченце, сгушено в прегръдките на майка си. Сякаш в съзнанието й е изплувало забравено видение от миналото - на собствената й майка и на самата себе си като малко момиченце, сякаш майка й не е била нарязана до смърт, прелитайки през двойното стъкло на един прозорец.

- Преша - чува гласа на майка си. - Хвани се за мен!

Към нея се протяга ръка. После зрението й се свива до една съвсем малка дупчица, скоро след което и тя изчезва.