Чисти

Преша Посетител

ТАЗИ ВЕЧЕР ПРЕША РАБОТИ ДО КЪСНО върху своите малки фигурки. Дядо й е задрямал на стола до задната врата с тухлата в скута си. Откакто той се е заел с разменната търговия, й се налага да изработва повече фигурки в замяна на по-евтини продукти. Понякога, когато здравословното състояние не му позволява да стигне до пазара, ги обзема чувство на безпомощност - нещо, което и двамата ненавиждат. Напоследък тя отмерва времето с периодите на глад. В нощи като тази у нея се загнездва усещането, че е обречена на бавна смърт, отпадайки с всеки изминал ден в този просмукан от пепелта шкаф във възтясното помещение. Тя се озърта към дядо си и обхваща с поглед ампутирания крак, кротко склопените очи, лъщящите следи от изгаряния, затрудненото повдигане и отпускане на гърдите му, тихото хриптене на пепелта в белите му дробове и въртящия се вентилатор, заседнал на гърлото му. Лицето му изглежда изопнато дори насън.

Снимката, подарък от Брадуел, лежи на масата. Понякога в нея се надига омраза към тези хора с техните 3Dочила - жесток намек за онова, което никога няма да има - но въпреки това не намира сили да изхвърли снимката.

Откакто отвори подаръка, в съзнанието й нахлуват все повече и повече спомени, внезапни кратки проблясъци: малък аквариум с плуващи напред-назад рибки, допирът на вълнените ресни на дамската чантичка на майка й, усещането от меката прежда в свития й юмрук, отоплителната тръба под една от масите, която издава тихо клокочене. Помни как седи на раменете на баща си, който минава под цъфналите дървета, или как дреме в колата, увита в палтото му, след което я пренасят в леглото й. Помни също как реши с четка косата на майка си, докато на преносимия компютър звучи песен -някаква жена пее приспивна песен за едно момиче, което седи на верандата пред къщата, и за едно момче, което моли момичето да му подаде ръка и двамата заедно да заминат за Обетованата земя. Само гласът на жената без никакви инструменти. Сигурно е била любимата приспивна песен на майка й. Пускаше й записа всяка вечер, преди Преша да заспи. Тогава песента й беше омръзнала, но сега би пожертвала едва ли не всичко, за да може да я чуе отново. Майка й ухаеше на сапун с дъх на трева - на чистота и свежест. А миризмата на баща й беше доста по-тежка, може би на кафе. По някаква причина снимката на хората в киносалона отприщва всички тези спомени, които я карат да усеща така остро липсата на родителите си, че понякога остава без дъх. Въпреки че има само откъслечни спомени за родителите си, Преша никога няма да забрави прегръдката на майка си - мекотата на тялото и, копринената милувка на косата и, аромата на свежест, нейната топлина. А когато беше увита в палтото на баща си, се чувстваше защитена. Тези мисли не и дават мира, докато с бързи движения на пръстите прикрепя крила към металния скелет на поредната пеперуда, когато се чува почукване на вратата. Звукът отеква рязко, сякаш някой почуква с кокалчето на пръста си. Не се чува издайническият шум от двигателя на някой от камионите на ОСР. Тогава кой може да е?

Дядо и, който хърка силно, е дълбоко заспал. Тя се изправя и се приближава на пръсти до масата, което се оказва доста трудно с новото холандско сабо. На онези холандци не им ли се е налагало да се промъкват на пръсти? Тя стиска рамото на дядо си и го разтърсва.

- На вратата има някой - прошепва тя.

Той се сепва в съня си, когато в тясната стаичка отеква ново почукване.

- Бързо в шкафа - казва той. Разбрали са се тя да се скрие там, в случай че някой се появи на вратата, и ако дядо и потропа с бастуна - „бръснене и подстрижка, четвърт долар“ - тогава тя трябва да избяга през фалшивия панел. „Бръснене и подстрижка, четвърт долар“ е стих от песен, в която, предполага Преша, сигурно става дума за бръснари, което навярно е причината дядо и да избере тъкмо нея. Това е тайният им сигнал.

Преша бързо се отправя към шкафа и влиза вътре. Притваря вратата, така че да остане съвсем мъничък процеп, през който да вижда.

Дядо и се отправя заедно с бастуна, накуцвайки към външната врата, и надниква през една малка дупчица, която е издълбал в дървото.

- Кой е там? - пита той.

От другата страна се чува глас, женски глас. Преша не успява да различи думите, но казаното от жената, изглежда, успокоява дядо и. Той отваря вратата и тя влизо бързо вътре, останала без дъх. Възрастният мъж затваря вратата подире и.

Преша успява да зърне жената само на пресекулки - ръждата по чарковете, сраснали се с бузата и, лъщенето на излетия върху едното и око метал. Тя е слаба и ниска с отпуснати рамене. Притиска парче окървавен плат към лакътя си.

- Лов на хора! - казва тя на възрастния мъж. - Без предупреждение! Последният беше преди по-малко от месец! Едва се измъкнах.

Лов на хора ли? Но това е невъзможно. ОСР винаги съобщава кога ще се провежда Ловът на хора - от милицията разрешават на войниците да формират отряди от по няколко човека за срок от двайсет и четири часа, които имат право да убиват хора, след което отнасят телата на едно опасано с ограда място сред вражеските земи и започват да броят мъртвите за точки. Тези, които са събрали най-много, печелят. За ОСР това е метод за отсяване на слабите от населението на града. Ловът на хора се провежда два пъти годишно, но последният беше приключил неотдавна. Тъкмо по това време дядото на Преша беше решил да извади ненужните рафтове от шкафовете и да направи фалшивия панел, за да може шумът от работата му да остане заглушен от безумната дандания и глъч. Досега Ловът на хора никога не се е провеждал толкова начесто и без предупреждение. Затова Преша стига до заключението, че жената е луда или може би в шок.

- Сигурна ли си за Лова на хора? - пита дядо й. - Не съм чул никаква гюрултия.

- Тогава откъде ми е тази рана? Отрядите се появиха недалеч от Руините и се отправиха на запад, при това не могат да се оплачат от липса на успех. Аз обаче хукнах насам, вместо да се прибера у дома.

Жената е дошла, за да зашият раната й, само че дядо й не е правил никакви шевове от толкова отдавна, че му отнема известно време, докато намери кутията с инструменти, която се оказва отгоре на шкафа, и я избърше от праха.

- О, боже, какъв ден! Първо онези слухове, а сега и Ловът! - въздиша жената, след което сяда на масата и поглежда към фигурките на Преша. После вижда снимката и я докосва лекичко с пръст. Преша се страхува, че може да попита откъде е. Хваща я яд, че не се е сетила да я прибере от масата, преди да се скрие в шкафа. - Не си ли чул последните слухове?

- Не бих казал, че съм излизал навън днес. - Той сяда срещу жената и започва да оглежда отворената рана.

- Не си чул, значи?

Дядо й поклаща глава и започва да почиства инструментите си със спирт. Стаята се изпълва със стерилната му миризма.

- Видели са Чист - обявява тя, понижавайки глас. - Момче, което няма никакви белези, рани и страствания. Говори се, че е напълно развито - високо и слабо, с късо подстригана коса.

- Не е възможно - отвръща дядо й. Същата мисъл спохожда и Преша. Хората обичат да си измислят разни истории за Чистите. Не за първи път чува такива неща. А и досега слуховете никога не са се оказвали верни.

- Бил е забелязан в Пресъхналите земи - продължава жената. - А после изчезнал.

Възрастният мъж избухва в смях, който преминава в кашлица. Той извръща глава настрани, а кашлицата не спира, докато не остава без дъх.

- В това състояние можеш ли да шиеш? - пита жената. - Да нямаш вода в белите дробове?

- Добре съм. Заради вентилатора в гърлото е. Поемам прекалено много прах, който трябва да изкарам.

- Всъщност не е много учтиво да се смееш така - казва жената.

Възрастният мъж започва да шие раната. Жената потреперва от болка.

- Колко пъти досега сме я чували тази история? - подхвърля той.

- Този път е различно - отвръща тя. - Това не са брътвежи на пияни Групита. Има трима различни свидетели. Всеки от тях е докладвал веднага щом го е видял. И тримата твърдят, че той не ги е забелязал и че не са се приближили, защото са усетили, че в него има нещо свещено.

- Това са само слухове. Нищо повече.

Двамата потъват в мълчание, докато възрастният мъж зашива раната. Лицето на жената се вкаменява, металните чаркове се сключват. Дядото на Преша попива потеклата кръв. Той работи с бързи движения, дезинфекцира раната със спирт и я превързва.

Щом й казва, че е готово, жената пуска надолу ръкава на блузата си върху превръзката. Подава му малка консервна кутия с месо, а от раницата си изважда някакъв плод. Цветът му е яркочервен, но има дебела кора почти като на портокал.

- Красив е, нали? - казва тя и му го дава вместо заплащане.

- С теб е приятно да се работи - отвръща дядото на Преша.

- Ако искаш, вярвай, ако не искаш, недей - твоя работа - подхваща жената след кратка пауза. - Но ако някой от Чистите наистина е излязъл навън, знаеш ли какво означава това?

- Не, не знам - отвръща той. - Ти ми кажи.

- Щом като има път навън, значи, има и път навътре.

Изведнъж Преша я побиват тръпки. Тогава жената вдига ръка на ухото си.

- Чу ли това?

В този миг Преша действително чува нещо - далечната глъч на Лова. Ами ако жената не е луда? Преша се надява слухът за Чистия да е истина. Все пак знае, че от слуховете може да има полза. Понякога в тях се съдържа истинска информация. Но обикновено не са нищо повече от фантазии и лъжи. Този слух обаче е от най-коварните, защото е привлекателен, дава ти надежда.

- Щом има път навън - повтаря жената този път с равен и спокоен глас, -значи, има и път навътре.

- Никога няма да влезем вътре - отвръща нетърпеливо възрастният мъж.

- Чист - казва жената, - сред нас има Чист!

Именно в този миг тримата чуват как един камион изтрополява в уличката. Стоят сковани и притихнали.

Навън ожесточено започва да лае куче, отеква изстрел и край на кучешкия лай. Преша знае кое е кучето. Позна го по лаенето. Кучето беше изяло толкова много бой, че не знаеше нищо друго освен да се крие и да напада. Беше й жал за него и затова понякога му даваше по малко храна - но не и от ръката си, защото не можеше да му има пълно доверие.

Тя затаява дъх. Всичко наоколо потъва в тишина с изключение на тихото монотонно боботене на камиона на уличката. На сутринта някой ще си е отишъл завинаги.

Дядо й потропва по пода с бастуна си - „бръснене и подстрижка, четвърт долар“. Преша не се чувства готова за тръгване. Не иска да изостави дядо си. Той се отправя с бързи крачки към стола си. Взима тухлата и я хваща здраво в една ръка.

Придържайки раната си с ръка, жената отива до прозореца и поглежда навън.

- ОСР - прошепва с ужас.

Възрастният мъж впива очи в Преша, погледите им се срещат през тясната пролука, оставена от вратата на шкафа. Дишането му е учестено, очите -разширени от ужас. Изгубен. Изглежда напълно изгубен.

Пронизва я внезапен страх какво ще стане с него, когато нея я няма. „Може би войниците от ОСР са дошли за някой друг“, мисли си тя. Например за онова момче на име Артуро или за двете близначки, които живеят под навеса. Не че иска да са дошли за когото и да е от тях. Как би могла да пожелае подобно нещо на когото и да било?

Не може да помръдне от мястото си.

Откъм уличката долита приглушен вик, долавя триенето на ботуши по паважа. „Не тук - прошепва на себе си тя. - Моля ви, не тук!“ Напряга слух да чуе рева на мотора, щракването на съединителя, но от уличката се носи само неумолимо боботене.

Дядо й започва отново да потропва с гумената капачка на бастуна си -„бръснене и подстрижка, четвърт долар“!

Трябва да бяга. Но преди да тръгне, тя начертава с пръст един кръг, две очи и усмихната уста в пепелта, полепнала по вратата на шкафа. Иска й се това да е обещание: „Ще се върна скоро“. Но дали ще го види, дали ще разбере? Ами ако не се върне скоро? Ако попадне в беда и не успее да се измъкне?

Преша поема дълбоко дъх и започва да бута фалшивия панел с главата на куклата. Отначало панелът поддава лекичко, а после нещо изщраква и той се отделя от шкафа, стоварвайки се на прашния под на бръснарницата. В шкафа нахлува светлина.

Сърцето на Преша блъска силно в гърдите й. Тя се озърта наоколо сред скритата в сенки неразбория на бръснарницата. По-голямата част от покрива е отнесена, разкривайки сумрачното нощно небе. След плътната прегръдка на дървените стени това открито пространство я изпълва с чувство на беззащитност.

В бръснарницата има един-единствен стол - въртящ се стол с педал, служещ за повдигане и спускане на седалката. Полицата пред този едничък стол също като него изглежда съвършено непокътната. В една посипана с прах стъклена кутия, пълна със застояла синкава вода, плуват три гребена, сякаш за тях времето е спряло.

Тя се скрива бързо в сянката на стената и започва да се плъзга опряла гръб в нея, подминавайки редицата разбити огледала. До слуха й достига бръмченето на втори камион. Странно, че се появява още един. Тя се свива на земята и затаява дъх. Не смее да помръдне. Чува, че радиото в камиона работи - звучи долнопробна версия на непозната за нея стара песен с ревяща електрическа китара и пулсиращ басов ритъм. Чувала е, че когато отвеждат някого, обикновено завързват ръцете му на гърба и залепят устата му с тиксо. Но дали не пускат радиото, когато си тръгват? По някаква причина това й се струва дори по-лошо.

Снишава се възможно най-ниско до земята. Опитва се да задържи дъха си. Дали и двата камиона са тук заради нея - докато единият блокира уличката, другият чака на главното шосе? Всички огледала са изпотрошени с изключение на едно джобно огледалце, което лежи на останалата непокътната полица. Веднъж попита дядо си за джобните огледала и той й обясни, че ги използвали, за да показват на клиентите как изглежда прическата отзад. Струва й се странно кого го интересува как изглежда прическата му отзад. И какво значение има изобщо?

От това място се открива изглед към Купола, издигащ се на хълма право на север. Една лъскава, яркоосветена сфера, осеяна с черните точки на огромните оръдия - сияеща крепост, на чийто връх се издига блестящ кръст, прозиращ дори през задимения пепелив въздух. Замисля се за Чистия - висок и слаб с късоподстригана коса - за когото се твърди, че е забелязан в Пресъхналите земи. Но сигурно е само слух. Не може да е истина. Кой би напуснал Купола, за да дойде тук и да се превърне в преследван дивеч?

Камионът се придвижва бавно напред. Светлината на прожектор залива стаята. Преша не смее да помръдне от мястото си.

Лъчът на прожектора попада върху триъгълен къс огледало и за миг тя среща собствения си поглед - очите си с формата на бадеми също като на нейната японска майка - „толкова красива и млада“. После бащините лунички, посипани по извивката на носа й. И накрая сърповидния белег от изгаряне, обрамчващ в полукръг лявото й око.

Ако сега избяга, какво ще се случи с Фридъл? Един ден той ще се развали.

Светлината на прожектора се плъзва нататък и камионът, отстрани на който са изписани буквите ОСР и има рисунка на черен нокът, отминава с тихо боботене. Преша не помръдва от мястото си, докато шумът от бучащия мотор и песента по радиото не заглъхват в нощта. Първият камион обаче още не е напуснал уличката. Тогава тя чува викове, но не разпознава в тях гласа на дядо си.

Надзърта през широките отвори, останали на мястото на витрините от дебело стъкло. Наоколо е тъмно и студено. На улицата няма жива душа. Отново се промъква в сянката на стената към зеещата дупка на мястото на отнесената входна врата. Там лежи голяма странна ръждясала тръба на избелели червени и сини спираловидни ивици. Цялата очукана и деформирана. Дядо й твърди, че едно време пред всички бръснарници е имало такива тръби, нещо като символ с определено значение. Тя се измъква през вратата, без да напуска прикритието на порутената стена.

Какъв беше планът? Да намери скривалище. Голямата стара напоителна тръба, която възрастният мъж й бе показал преди време, се намира на три пресечки разстояние от тук. Според него там щяла да е в безопасност. Ако изобщо съществува такова място.

Брадуел, сеща се тя. Обществото на нелегалните. Картата, указваща местоположението на квартирата му, още стои сгъната в джоба й, където сам той я беше пъхнал. Може да си е у дома, зает с подготовката за следващата си лекция по История на сенките. Ами ако се появи там и му благодари за подаръка, давайки се вид, че го е приела като жест на приятелство, а не на коравосърдечие? Дали ще я подслони в дома си? Вярно, че е длъжник на дядо й за направените шевове, но тя никога не би го помолила за услуга. Никога. Въпреки това тя решава да потърси мястото. Фандра бе загинала, но пък брат й бе оцелял.

На земята точно до вратата лежи малка опушена камбанка. Находката я учудва. Преша я вдига от земята, но тъй като клепалото липсва, камбанката не издава никакъв звук. Някой ден може да й послужи за нещо.

Стиска я толкова силно в ръката си, че ръбът се впива в дланта й.