Чисти

Преша Бутала

ПАРТРИДЖ ЗАСПИВА ПРЪВ. Той лежи по гръб, вдигнал наранената си ръка на сърцето. Преша се намира на другия палет, а Брадуел - на пода. Сам беше настоял за това, но сега Преша го чува да се върти, опитвайки се да се настани по-удобно.

- Достатъчно. Не мога да заспя при целия този шум - казва тя. - Ще ти направя място.

- Няма нужда. Тук ми е добре.

- След всичко, което направи, сега и мъченик ли искаш да се изкараш? Това ли се опитваш да постигнеш?

- Не тръгнах след теб само защото дължах услуга на дядо ти. Опитах се да ти кажа по-рано, но ти не искаше да чуеш.

- Единственото, което чувам в момента, е, че се каниш да спиш на пода, за което аз трябва да се чувствам виновна.

- Добре де - отвръща той, след което се изправя и ляга до нея на дървения палет.

За разлика от нея той не може да легне по гръб - заради птиците, които също се приготвят за сън. Той се обръща към Преша. За миг тя си представя, че се намират на полето под ясното нощно небе, покрито със звезди. В стаята е тихо. Но тя не може да заспи.

- Брадуел - прошепва тя. - Да поиграем на „Спомени“?

- Вече знаеш историята ми. Нали я разказах на събранието?

- Измисли нещо друго. Каквото и да е. Просто говори. Искам да чувам нечий глас.

Всъщност иска да чува неговия глас. Въпреки че постоянно я изкарва извън нерви, в момента гласът му звучи дълбоко и успокояващо. Изведнъж осъзнава, че иска да го слуша как говори, защото е винаги честен с нея, независимо дали това й харесва, или не, и защото му вярва.

Така че е смаяна, когато Брадуел й казва:

- Всъщност веднъж те излъгах.

- Излъгал си ме?

- За криптата - отвръща той. - Открих я, като бях малък, още преди да се натъкна на месарския магазин. Спах там дни наред, докато навсякъде беше пълно с умиращи хора. Молех се на света Уи и в крайна сметка оцелях. Затова продължих редовно да ходя там.

- Значи, си един от хората, които се молят за надежда? - пита Преша.

- Да - отвръща той.

- Това не е толкова ужасна лъжа - казва тя.

- Не. Не е чак толкова ужасна.

- Има ли полза от молитвите? Донесоха ли ти надежда?

Той потрива грубо брадичката си и казва:

- Откакто те срещнах, вече имам на какво да се надявам.

Преша усеща, че се изчервява, въпреки че не е сигурна какво точно има предвид той. Да не иска да каже, че се надява на нещо, свързано с нея? Да не признава, че я харесва, след като вече призна за лъжата? А може би има предвид нещо друго? Например, че го е накарала да погледне на живота от различен ъгъл?

- Но не за това ме помоли, нали? - казва той. - Искаше да ти разкажа някой спомен.

- И това става.

- Сега ще можеш ли да заспиш?

- Не.

- Добре тогава. Искаш спомен. Трябва ли да е щастлив?

- Не - отвръща тя. - Предпочитам да е истински, пред това да е щастлив.

- Добре - той се замисля за момент. - Когато леля ми каза да изляза от гаража, аз я послушах. Поставих мъртвата котка в една кутия. И тогава чух, че двигателят се включва - някой извика. Баща ми надаваше същия крясък, когато се случеше да обели кожата на някое кокалче на ръката си или пък да изкълчи гърба си. Престорих се, че чувам неговия глас. Затворих очи и си представих, че баща ми излиза изпод колата със заседнал в гърдите двигател, сякаш е супергерой. Представих си, че се е съживил.

Преша го вижда във въображението си като малко момченце, застанало сред овъглената морава, а в краката му лежи кутията с мъртвата котка. След кратко мълчание той добавя:

- Не съм го казвал на никого. Звучи глупаво.

Преша поклаща глава.

- Напротив, прекрасно е. Искал си да си представиш нещо хубаво, нещо различно, един по-друг свят. Тогава си бил само едно дете.

- Сигурно си права - отвръща той. - Сега ти ми разкажи нещо.

- Изглежда, не помня много неща от миналото.

- Не е задължително да е свързано с миналото.

- Добре тогава - отвръща тя. - Има едно нещо, което и аз не съм споделяла с никого. Само дядо ми знае за това, но не и цялата истина.

- Какво е то?

- Когато бях на тринайсет, се опитах да отрежа главата на куклата. Или поне така казах на дядо ми. Тогава той ме заши набързо. Но така и не ме попита защо го направих.

- Остана ли белег?

Преша му показва малкия белег от вътрешната страна на китката си - там, където ръката й се слива с главата на куклата. Кожата на китката й е покрита със ситни бледосини вени и изглежда като гумена.

- Искала си да я махнеш или...

- Или - отвръща Преша. - Може би съм била изморена. Не исках да се чувствам изгубена. Беше ми мъчно за майка ми, за баща ми и за миналото -сигурно защото не ги познавах достатъчно добре, за да има какво да си спомням. Чувствах се самотна.

- Но все пак не си го направила.

- Искам да живея. Разбрах го веднага щом видях кръвта.

Брадуел се надига от мястото си и докосва белега с върха на показалеца си. Обръща се към нея, сякаш се опитва да обхване с поглед цялото й лице, очите, страните, устните. Обикновено би извърнала поглед, но не и сега.

- Белегът е прекрасен - казва той.

Сърцето й препуска лудо. Тя притиска главата на куклата към гърдите си.

- Прекрасен ли? Та това е белег.

- Това е знак, че си оцеляла.

Преша не познава друг човек, който би казал подобно нещо. Чувства се останала без дъх. Затова успява само да прошепне:

- Никога ли не се страхуваш? - но тя няма предвид всички онези неща, от които ще трябва да се бои утре, щом се отправят обратно към Мъртвите полета и Пясъчните създания, които изникват от земята. Говори за куража, който е нужен, за да нарече малкия белег прекрасен. Ако беше достатъчно смела, сега щеше да му признае колко много се радва, че е жива, защото може да сподели този момент с него.

- Аз ли? - учудва се Брадуел. - Понякога ме е страх толкова много, че се чувствам като чичо ми, приклещен под колата, с всички онези бутала в гърдите. Изпитвам прекалено много неща. Чувствам се сякаш ме пребиват до смърт, само че отвътре. Разбираш ли какво имам предвид?

Тя кима. За миг се умълчават. Тогава чуват, че Партридж промърморва нещо в съня си.

- Ами... - започва Преша.

- Какво?

- Защо тръгна след мен, щом не е било заради дядо ми?

- Знаеш защо.

- Не, не знам. Ти ми кажи. - Двамата са толкова близо един до друг, че Преша усеща топлината на тялото му.

Той поклаща глава и казва:

- Имам нещо за теб - той посяга към якето си. - Отбихме се у вас да те търсим. Но дядо ти го нямаше.

- Да, знам - отвръща Преша. - Той е в Купола.

- Отвлекли са го?

- Той е добре. В момента е в болница.

- И все пак - възразява Брадуел - не съм сигурен дали...

Точно сега не иска да говори за дядо си.

- Каза, че имаш нещо за мен?

- Ето какво намерих.

Той изважда нещо от джоба на якето си и го поставя там, където ребрата й се съединяват с извивка.

Една от нейните пеперуди.

- Тази фигурка ме накара да се замисля - казва той - как е възможно все още да съществува нещо толкова малко и красиво.

Страните на Преша пламват. Тя повдига пеперудата и я задържа така за известно време, за да може да зърне бледата светлина, проникваща през крехките прашни крилца.

- Всички преживени загуби се натрупват - казва той. - Няма как да усетиш едната, без да почувстваш тежестта на всички останали. Но тази фигурка ми се струва като антидот. Не мога точно да го обясня, но сякаш виждам, че някой все още се бори.

- Сега ми изглеждат като загуба на време. Дори не могат да летят. Ако ги навиеш, крилата им започват да пърхат, но само толкова.

- Може би просто не е имало къде да отидат.