Чисти

Партридж Ножът

ВЪПРЕКИ ЧЕ СЕ ЧУВСТВА ВИНОВЕН, Партридж изпитва облекчение, когато Лайда му обръща гръб. Това е част от плана му. Целта му е ключът, намиращ се в дамската й чантичка. Беше постъпил като истински мухльо с надеждата, че ще я накара да избяга от него, забравяйки чантичката си. На няколко пъти беше на косъм от това да й се извини. Оказа се по-трудно, отколкото беше очаквал. Забравил беше колко е хубава - с нейното мъничко остро носле, луничките и сините очи. И това го свари неподготвен. Защото причината да я покани за своя дама е съвсем различна.

Той извива ръце зад гърба си, измъква връзката ключове от дамската й чантичка и ги пуска в джоба на сакото си. След това блъска ядно стола си назад, сякаш това е част от свадата помежду им, и се отправя към тоалетната, но я подминава и продължава надолу по коридора.

- Партридж! - вижда пред себе си Гласингс, който носи папионка.

- Това е демоде - отвръща Партридж, опитвайки се да се държи възможно най-нехайно. Освен това Гласингс му харесва.

- Доведох си дама.

- Наистина ли?

- Толкова невероятно ли звучи? - пита Гласингс с шеговито намусена гримаса.

- Всичко е възможно с тази папионка - отвръща Партридж.

Гласингс е единственият преподавател, с когото може да се шегува по този начин, а вероятно и единственият възрастен. Поне е сигурно, че не може да се шегува с баща си. Ами ако Гласингс му беше баща? Мисълта проблясва в съзнанието му. Щеше да му каже истината. Всъщност има желанието да му разкаже всичко. Защото по същото време утре вече няма да е тук.

- Смяташ ли да танцуваш? - пита Партридж, неспособен да погледне Гласингс в очите.

- Естествено - отвръща учителят. - Всичко наред ли е?

- Разбира се! - казва Партридж, питайки се с какво точно е събудил подозренията на Гласингс. - Просто съм нервен. Не ме бива много в танците.

- Тук не мога да ти помогна. Понеже съм благословен с два леви крака -казва Гласингс, след което за момент разговорът замира в неловка тишина. И тогава, давайки си вид, че оправя вратовръзката и яката на момчето, Гласингс прошепва: - Знам какво става и това е напълно нормално.

- Знаеш какво става ли? - пита Партридж, придавайки невинно звучене на гласа си.

Гласингс впива очи в него.

- Стига, Партридж. Мога да събера две и две.

Партридж усеща, че му призлява. Нима е толкова прозрачен? Кой ли още е научил за плановете му?

- Знам, че открадна нещата от металната кутия на майка ти в Архива за лични загуби.

Изразът на лицето на Гласингс се смекчава. Устните му се извиват в състрадателна усмивка. - Но това е напълно разбираемо. Просто си искал да си върнеш обратно поне частица от нея. Аз също си взех нещо от една от кутиите там.

Партридж забива поглед във върховете на обувките си. Вещите на майка му. Значи, за това става дума. Той прехвърля тежестта на тялото си от крак на крак и казва:

- Съжалявам. Не съм искал. Стана импулсивно.

- Слушай, на никого няма да кажа - прошепва Гласингс. - Ако искаш да говориш за това, винаги можеш да дойдеш при мен.

Партридж отвръща с кимане на главата.

- Не си сам - подшушва му Гласингс.

- Благодаря.

Тогава Гласингс се навежда към него и му казва:

- Няма да ти навреди, ако се сприятелиш с Арвин Уийд. В момента работи върху нещо в лабораторията и има голям напредък. Умно хлапе, един ден ще стигне далече. Не че искам да ти казвам с кого да дружиш, но той е добро момче.

- Ще го имам предвид.

Гласингс го потупва приятелски по рамото и се отдалечава. В продължение на минута Партридж не помръдва от мястото си. Нервите му са изопнати, макар и напразно. Оказва се фалшива тревога. Налага си да се съвземе. Дава си вид, че е изгубил нещо. Започва да потупва джобовете на сакото си, където са скрити ключовете, и джобовете на панталона си, след което поклаща глава. Дали някой изобщо го наблюдава? После завива в първия по-тъмен коридор, който извежда до спалните помещения. Ала щом свива зад ъгъла, се отправя обратно към Залата на Учредителите. Накрая изважда ключовете на Лайда, избира най-големия и го пъха в ключалката.

Залата на Учредителите е главното изложбено помещение в Купола, понастоящем приютило под покрива си колекция от предмети на тема „Домашен бит“. Партридж изважда писалката-фенерче и плъзга лъча й по наредените една в друга метални мерителни лъжици, по малкия бял хронорметър и по чиниите, обточени по ръба със сложна украса. Лайда е главният отговорник за тази изложба. Ето защо беше избрал точно нея - един предварително замислен ход, за да се добере до ключовете, което звучи по-лошо, отколкото е. Тогава си напомня, че никой не е перфектен. Дори Лайда. Защо прие поканата му? Най-вероятно защото е син на Уилъкс. Факт, помрачил всичките му приятелства. Докато растеше в Купола, никога не беше сигурен дали хората около него го харесват заради самия него, или заради фамилията, която носи.

Светлината на фенерчето отскача от редица предмети, хвърлящи студени отблясъци - витрината с ножовете. Той прокарва пръсти по ключалката и повдига връзката ключове, които издрънчават в мрака. Заради кодирането дрънченето отеква пронизително в съзнанието му като звън на камбани. Той изпробва ключ след ключ, докато най-сетне един от тях не поддава. Завърта го. Чува се леко щракане. Партридж повдига стъкления похлупак.

И тогава чува гласа на Лайда:

- Какво търсиш тук?

Той извръща поглед назад и вижда плавните очертания на роклята и, просто един силует.

- Нищо - отвръща той.

Тя натиска ключа на осветлението и запалва стенните абажури, хвърлящи приглушена светлина. Очите и също заблестяват.

- Дали искам да знам?

- Не мисля.

Тя хвърля поглед през рамо към вратата.

- Ще се обърна на другата страна и ще броя до двайсет.

Очите и се спират на неговите, сякаш иска да му признае нещо. Внезапно у него също се надига желанието да направи признание. В този миг видът и е прекрасен - прилепналата рокля, подчертаваща тънката талия, блясъкът в очите и, прелестната извивка на алените и устни. Усеща, че и се доверява с цялото си същество, макар и сам да не може да си обясни защо. Той кимва, след което тя се обръща и започва да брои.

Дъното на витрината е подплатено с меко кадифе. Дръжката на ножа е от дърво. Той прокарва пръст по острието, което се оказва доста по-затъпено, отколкото би желал. Но все пак ще свърши работа. Затъква ножа в колана си, закривайки го със сакото. След това заключва витрината и се връща при вратата.

- Да вървим - казва на Лайда.

Тя се втренчва в него за миг на приглушената светлина на лампите и той се пита дали няма да започне да му задава въпроси. Но нищо такова не се случва. Лайда вдига ръка и щраква ключа на осветлението. Помещението потъва в мрак. Той и подава ключовете, докосвайки ръката и. После двамата излизат заедно навън и тя заключва вратата.

- А сега да се държим като всички останали - подхвърля Партридж, щом тръгват заедно по коридора, - за да не предизвикаме подозрения.

- Добре - кимва в отговор тя.

Той плъзва ръка в нейната. Нали това правят всички останали, държат се за ръце.

Когато пристъпва отново в украсената трапезария, Партридж се чувства, сякаш е друг човек. Тук е само за малко. Скоро ще замине. Съвсем скоро. И животът му ще се промени.

Двамата с Лайда пристъпват в средата на дансинга под залепените на тавана изкуствени златни звезди, където останалите двойки се поклащат в ритъма на танца. Тя протяга ръце и сплита пръсти на тила му. Той я обгръща през кръста. Усеща мекотата на копринения плат на роклята й. На ръст е по-висок и затова навежда глава, за да е по-близо до нея. Косата й ухае на мед, кожата й е топла, може би поруменяла. Когато песента завършва, той понечва да отстъпи назад, но спира, щом лицата им се изравняват. Тя се повдига на пръсти и го целува. Устните й са меки. Усеща аромата на парфюма й, ухаещ на цветя. Тогава и той я целува, прокарвайки леко ръце по гърба й.И тогава, сякаш изведнъж осъзнала, че се намират насред претъпкана с народ стая, тя се отдръпва от него и се оглежда наоколо. Гласингс нагъва кексчета. А госпожица Пърл се мотае безцелно на входа.

- Става късно - обажда се Лайда.

- Още един танц? - предлага Партридж.

Тя кимва в знак на съгласие.

Този път той поема ръката й и я поставя на рамото си, след което накланя лекичко глава така, че да докосва нейната. Тогава затваря очи, защото иска да запомни не какво вижда, а какво чувства.