Чисти

Преша Обувката

ЗА ДА СТИГНЕ ДО КВАРТИРАТА НА БРАДУЕЛ, Преша прекосява шосето и поема по тясната уличка, минаваща успоредно на пазара. В далечината отеква гълчавата от Лова на хора. Понякога си представя, че това е сватбена глъчка. И защо да не бъде? Суматохата ту се надига, ту заглъхва, сякаш някъде има празник - защо не празник на любовта? Дядо й беше разказвал за сватбата на родителите й - за белите шатри, покривките на масите и тортата на етажи.

Но моментът сега не е подходящ за това. Опитвайки се да отгатне местоположението им, тя стига до заключението, че най-вероятно се намират в Разтопените земи, където едно време са се простирали заградените предградия. Познава хора, които са израснали на това място. Слушала е за предградията по време на Играта на спомени - еднакви къщи, цъкащи пръскачки, детски площадки с пластмасови уреди във всеки двор. Тъкмо затова ги наричат Разтопените земи - навред е осеяно с големи, цветни петна разтопена пластмаса, които преди са били пързалка, люлка или покриващ се с капак пясъчник с формата на костенурка.

По виковете се опитва да познае кой отряд е това. Защото някои са по-жестоки от други. Но така и не се научи да ги различава всичките. Дядо й гледа на тия викове като на птичи звуци, за всеки от които е характерно нещо различно. Няма представа дали гълчавата започва, или свършва в тила на врага. Но, за щастие, виковете идват от отдалечената южна част на Разтопените земи, докато тя се е запътила в съвсем различна посока. А заслушвайки се по-внимателно, й се струва, че е възможно да идват от още по-голямо разстояние. Вероятно от района на затворите, приютите и санаториумите - с неговата опожарена инфраструктура от стомана, каменни отломки и останки от бодлива тел. Има една детска броилка за затворите.

Призрачните къщи рухнаха навред.

Призрачните къщи рухнаха навред.

Душите на обречените бродят тук безчет.

Под земята ще те завлекат. Бъди нащрек!

Никога не е виждала рухналите сгради. Защото никога не е отивала толкова надалеч. Улиците са пусти. Навън е студено, тъмно и влажно. Тя повдига нагоре яката на плътния си пуловер, мушва покритата с чорап куклена глава под мишницата си и бързо свива в една уличка. Безгласната камбанка е все още у нея. Прибрана на сигурно място в джоба на пуловера й.

На фона на далечната глъчка от Лова на хора тя се ослушва за приближаващи Групита. Причината да бродят нощно време по улиците е неспособността им да намерят покой, тъй като са неразривно свързани помежду си. Възползвайки се от колективната си сила, някои Групита се осмеляват да преследват и ограбват хората - не че някога е имало какво да отмъкнат от нея или от дядо й. Ослушва се също и за камионите на ОСР. Тъкмо затова е решила да се придвижва по най-тесните улички вместо по главните шосета.

Тя свива в следващата пряка и тогава под въздействието на адреналина хуква да бяга. Просто не може да се сдържи. Огласяни единствено от далечната глъчка, улиците са така притихнали, че изпитва непреодолимото желание да заглуши както онзи звук, така и ударите на бумтящото в ушите й сърце. Поема по една малка уличка, но тогава чува ръмженето на двигател. Обръща се назад и хуква в противоположната посока, отдалечавайки се от нестихващата гълчава. Прекосява улиците една след друга, като на два пъти зърва за миг камиона на ОСР, и веднага се стрелва в различна посока.

Когато стига до Руините, Преша е изправена пред кръстопът. Стои в сянката на една килната настрани тухлена сграда, която е само част от цяла редица съборетини. Налага се да вземе решение дали да заобиколи Руините, което ще й отнеме най-малко един час, или да мине напряко. Едно време на мястото на Руините се е издигала централната част на града, плътно застроена с високи сгради, претъпкана с върволици камиони и коли, обхваната от мрежата на метрото под земята и от пресичащите на светофарите тълпи от хора над земята.

Сега там се издигат цели хълмове от рухналите каменни сгради. А вътре в тях Зверовете са прокопали проходи и малки пещери. Тук-там Преша забелязва тънки струйки дим, процеждащи се от някои от пукнатините. Зверовете отдолу явно са запалили огън, за да се стоплят.

Ала в следващия миг вече не се налага да се чуди какво да предприеме, защото един камион на ОСР изръмжава в уличката и спира рязко пред близката сграда. Преша отстъпва крадешком зад ъгъла, залепила гръб за тухлената стена.

Вратата от дясната страна на камиона се отваря. Отвътре изскача мъж в зелената унифирма на ОСР. Единия му крак го няма. Крачолът на панталона му е запретнат нагоре. А на мястото на коляното му се вижда покрит с козина кучешки череп с изпъкнали очи, челюсти, зъби и шия. Да не би кракът на мъжа да е част от гръбначния стълб на кучето? Трудно е да се каже къде е бил кракът му преди. А на самото куче му липсва едната задна лапа и опашката, но въпреки това успява да замести изгубения крак на мъжа. Двамата са привикнали да вървят със ситно неравномерно накуцване. Той заобикаля камиона и отваря задната врата. На улицата изскачат още двама войници от ОСР, обути в черни ботуши. Въоръжени са с пушки.

- Последно спиране - надава вик шофьорът.

Преша не успява да различи лицето му зад стъклото, но й се струва, че вътре има двама мъже, доближили плътно глави една до друга - или може би една зад друга. Дали шофьорът не е Групи? Тогава чува втори глас, подел като ехо думите на шофьора:

- Последно спиране.

От другата глава ли дойде? Сърцето й блъска в гърдите. И тя затаява дъх.

Тримата мъже нахлуват в сградата.

- ОСР! - кресва единият. А после отвътре се разнася трополене на ботуши.

В това време войникът зад кормилото пуска радиото и тя започва да се пита дали това не е същият камион, спрял по-рано тази вечер пред дома й. Малко по-нататък по улицата се надига глъчка от гласове. Мярва се и една фигура - човек, носещ яке с качулка, чието лице е скрито зад намотания шал. Наоколо е прекалено тъмно, за да успее да различи нещо повече от това. Човекът надава вик:

- Престанете! Оставете ме на мира! - гласът е момчешки, прозвучал приглушено заради шала. На пръв поглед изглежда на повече от шестнайсет. Забележат ли го, войниците от ОСР със сигурност ще го приберат.

Тогава тя вижда Групитата, появили се от една от страничните улици. Съществото, наброявало преди седем или осем души, сега представлява едно-единствено масивно туловище, притежаващо богат асортимент от ръце и крака и лъщящи с хромови отблясъци лица - обгорени, с вплетени в тях метални жици, а някои сраснати - две лица ведно. Пияни са - познава се по начина, по който се олюляват насам-натам, а също и по пиперливите ругатни. Войникът зад кормилото хвърля един поглед в огледалото за обратно виждане, но изгубил интерес, изважда джобното си ножче и започва да чисти ноктите на ръцете си.

- Давай каквото имаш! - надава вик едното Групи.

- Дай го насам! - подканя го друго.

- Не мога - отвръща гласът под качулката. - Не е нищо особено. За вас няма да бъде от никакво значение.

- Дай го тогава! - казва едно Групи.

В този момент една ръка се стрелва напред и цапардосва фигурата с качулката. Момчето пада на земята и изпуска чантата, която се стоварва на няколко крачки от него. Ето защо го преследват. Щом като не е важно, тогава защо отказва да им го даде. Групитата могат да бъдат доста злонравни, особено когато са пияни.

Фигурата с качулката посяга към чантата с такава бързина и увереност, че ръката му отскача като стрела от тялото, а после обратно. Групитата са объркани от това неочаквано движение. Някои понечват да отстъпят назад, ала останалите не им позволяват.

Фигурата с качулката се изправя с такава неестествена бързина, че полита назад, сякаш изгубила равновесие. Преди да успее да се съвземе, едно от Групитата изритва момчето в стомаха, след което всички вкупом се хвърлят напред - едно общо масивно туловище.

„Могат да го убият - мисли си Преша, обзета от презрение към фигурата с качулката за това, че просто не им даде чантата.“ Тя притиска силно очи. А наум си повтаря да не се въвлича в тази история. „Остави го да умре - казва си тя. - Какво общо има това с теб?“

Но тогава отваря очи и поглежда към улицата. На отсрещната страна съглежда един бензинов варел. Войникът зад кормилото си подсвирква с уста песента, звучаща по радиото, продължавайки все така да чисти ноктите си с джобното ножче. Така че тя изува тежката си обувка - сабото с неговата дървена подметка - и я запраща с все сили към варела. Прицела си го бива, тъй като сабото пада право в целта. Варелът издава кънтящ басов звук.

Групитата се оглеждат наоколо с изписан страх и объркване на тъпите им лица. Изпълзял от Руините Звяр ли е това? Или клечащ в засада отряд на ОСР? И преди са били нападани, убеждава се Преша от начина, по който се оглеждат подплашено на всички страни. И, разбира се, самите те също нападат хора.

Това краткотрайно отвличане на вниманието им предоставя на фигурата с качулката достатъчно време да се изправи на крака, този път доста по-бавно и несигурно, и да побегне нагоре по хълма. Момчето е бързо и въпреки че накуцва, развива невероятна скорост. По непонятна за нея причина той се носи право към камиона, а накрая се промъква пълзешком под него и замръзва. Групитата се озъртат нагоре по улицата. Щом забелязват камиона, вероятно за първи път, с недоволно сумтене се отправят обратно в посоката, от която са дошли.

Преша едва се сдържа да не кресне на фигурата с качулката. Не стига че беше отвлякла вниманието на Групитата, и то пред отряда на ОСР, а той да намери да пропълзи точно под техния камион? Войниците напускат сградата с неизменното трополене на тежки ботуши.

- Чисто! - провиква се към шофьора онзи, който има питбул на мястото на единия си крак.

Другите двама се покатерват в задната част на камиона, а той скача обратно на предната седалка. Шофьорът оставя ножа и кимва. Втората глава също се раздвижва, климайки над рамото му. Тогава той запалва мотора, включва на скорост и потегля.

Преша поглежда нагоре и съзира едно лице, надничащо през задното стъкло на камиона - едно лице, потънало наполовина в сянка, лице, осеяно с парченца метал, и с уста, залепена с тиксо. Лице на непознат. Всъщност на дете, също като нея. Тя прави крачка напред към момчето в камиона, напускайки прикритието на сенките - просто не може да се сдържи.

Камионът свива зад ъгъла. И улицата се изпълва с тишина. Това можеше да е тя.

След потеглянето на камиона фигурата с качулката остава да лежи без никакво прикритие на улицата. Момчето вдига поглед и вижда Преша. Качулката се е изхлузила от главата му, разкривайки късоподстригана коса. Той е висок и слаб, без нито един белег, драскотина или следа от изгаряне на чистото бледо лице. На земята до него лежи небрежно нагънат дълъг шал. После той грабва чантата и шала, изправя се бързо на крака и зашеметен и объркан се оглежда наоколо. Но тогава се олюлява, сякаш главата му е натежала, политайки назад към канавката. Той се строполява на земята, а черепът му издрънчава силно, удряйки се в цимента.

„Чист - Преша чува отново гласа на старицата. - Сред нас има Чист.“