Чисти

Преша Араби

ДОЛНАТА ЧАСТ ОТ ЛИЦЕТО НА ИНГЪРШИП е заета от метална челюст и подвижна изкуствена става, заемаща мястото на истинската. Поставена е от човек, който си разбира от занаята, от професионалист. А не от някой шивач на плът като дядо й. Не. Операцията е била извършена от човек с истински умения и инструменти. Изкуствената става позволява на Ингършип да говори, дъвчи и преглъща. Въпреки това изговаря думите малко сковано и затруднено. Металът, подпъхнат под кожата на брадичката, продължава толкова нагоре, че е невъзможно да се установи къде свършва металът и къде започва кожата, покриваща черепа, защото Ингършип носи на главата си войнишка шапка. Останалата част от главата му е гладко избръсната, с розов тен. Видът на главата му изпълва Преша с ужас, защото й напомня за изстрела, при който главата на сакатото момче се отметна назад и издрънча на земята. Тя не е убиец, но позволи момчето да бъде застреляно. Вярно е, че то и бездруго щеше да умре. Нали само' беше помолило Ел Капитан да го застреля. Но от това не й става по-леко. Чувства се отговорна.

Преша седи срещу Ингършип на задната седалка на един фантастично лъскав черен седан. Слънцето е точно над главите им. Според заповедите Ел Капитан трябваше да придружи Преша Белз до намиращата се на три мили път от щабквартирата срутена водна кула с разцепен и почернял куполовиден връх, където вече ги очакваше неестествено лъскавият и непокътнат автомобил. Тогава задният прозорец се спусна надолу с леко бръмчене, разкривайки лицето на Ингършип.

- Влизайте вътре - каза им той.

Преша последва Ек Капитан, който заобиколи от другата страна. Той отвори вратата. Преша се вмъкна първа, а Ел Капитан влезе подире й и затръшна вратата. Наложи се да седне прегърбен напред заради пушката, преметната на рамото му, и Хелмут на гърба му. Брат му заемаше доста място и с него колата изглеждаше претъпкана. Ингършип го изгледа студено, сякаш всеки миг щеше да нареди на Ел Капитан да го разкара от колата. Представяше си как Ингършип казва: „Нещо против да оставим товара ти в багажника?“.

Но вместо това Ингършип отсече:

- Излез.

- Кой? Аз ли? - попита Ел Капитан.

- Аз ли? - обади се Хелмут.

- Ти ще чакаш тук - кимна Ингършип. - Шофьорът ще я докара обратно.

Преша не искаше Ел Капитан да си тръгва. Тя не искаше да остава сама с Ингършип. Имаше нещо в механизираната му реч и неестественото спокойствие, което я караше да потръпва. Ел Капитан отвори вратата, излезе навън и я затръшна, след което почука на прозореца.

- Натисни бутона - каза й Ингършип.

Преша натисна бутона върху дръжката на вратата и с върха на пръста си усети елетрическата вибрация. Прозорецът се спусна надолу.

- Колко време ще се забавите? - попита Ел Капитан. Преша забеляза, че показалецът му се плъзва към спусъка.

- Изчакай я да се върне - нареди Ингършип и каза на шофьора да тръгва.

Колата потегли рязко, бълвайки облаци прахоляк, и те политнаха напред.

В съзнателния си живот Преша никога не се беше возила на автомобил, като изключим камиона на ОСР, където я натовариха с вързани ръце и залепена с тиксо уста. Дали изобщо помнеше усещането, заровено дълбоко в паметта й? Боеше се да не се плъзне от седалката. През прозореца нахлуваше вятър, а заедно с него и пепел.

- Затвори прозореца! - изрече високо Ингършип.

Преша натисна другия край на бутона и стъклото се издигна нагоре.

Навън започва да ръми, но седанът е толкова излъскан, че дъждът се събира на капчици по ламарината, които веднага се плъзват надолу. Преша иска да разбере откъде се е взела тази кола. Тя е толкова лъскава и без нито една драскотина. Дали не е била държана в някой свръхукрепен гараж?

Шофьорът ги държи под око в огледалото за обратно виждане. Той има месесто туловище и дебели ръце, които стискат волана. Кожата му е смугла, с изключение на обгорените участъци, които са яркорозови на цвят. Носят се по безлюдните останки на една разнебитена магистрала. По-голямата част от пътя е разчистена от останките, но въпреки това се придвижват бавно. Пейзажът наоколо е безлюден. Разтопените земи с изгорелите затвори, рехабилитационни центрове и санаториуми, отдавна са останали зад гърба им. Пътят е преминал в редица обрасли с буренак коловози. Ориентирайки се по слънцето, Преша разбира, че се движдат на североизток. От време на време се мяркат оголените стълбове на билбордове, разтопените останки на крайпътни ресторантчета, бензиностанции и мотели, изкормените търбуси на огромни тежкотоварни автомобили и изгорели камиони, лежащи край пътя като почернелите ребра на издъхнали китове. Тук-там се виждат довлечени от руините останки, подредени така, че да изпишат някакво послание: „АДЪТ Е ТАМ, КЪДЕТО Е СЪРЦЕТО“. Или доста по-недвусмисленото: „ПРОКЪЛНАТИ“.

След това пейзажът става запустял. Мъртвите полета. Видът им напомня на Преша, че е късметлийка. Тук не е останало нищо друго освен опожарената земя, която се простира, докъдето поглед стига. Път няма. Малкото недорасли изсъхнали храсти са единствената растителност тук.

Но Мъртвите полета не са напълно мъртви. От време на време повърхността на земята се накъдря от неочаквано движение - скитащи се Пясъчни създания, същества, станали част от самата земя.

Атмосферата на Мъртвите полета изопва нервите им. Бръмченето на колата заглъхва, сякаш налягането на въздуха пада. От земята се надига Пясъчно създание - огромно същество подобно на мечка, но с тяло от пръст и пепел. Шофьорът успява да го избегне, свивайки встрани.

Ингършип изправя сковано гръб. До този момент дава достатъчно ясно да се разбере, че няма намерение да навлиза в сериозни разговори, поне не засега.

- Не си излизала извън града, нали? - въпросът стъписва Преша, която не е свикнала да води разговор на общи теми.

- Не.

- Най-добре беше Ел Капитан да не идва с нас. Още не е готов за това. Недей да му казваш какво си видяла тук. В противен случай ще има да се цупи - казва Ингършип. - Ще ти хареса, Белз. Мисля, че ще оцениш по достойнство резултатите, които сме постигнали. Обичаш ли стриди?

- Стриди ли? - учудва се Преша. - От морето?

- Надявам се, че обичаш. Защото са в менюто за вечеря.

- Как ги уловихте? - интересува се Преша.

- Имам връзки - отвръща Ингършип. - Стриди с половин черупка. Става дума за придобит вкус.

„Придобит вкус?“ Преша няма никаква представа какво означава този термин, но й харесва как звучи. Нима вкусът е нещо, което се придобива? Би била щастлива да можеше да се храни достатъчно редовно, за да придобие какъвто и да е вкус. Би била щастлива да можеше да придобие първо един, а после и втори, и трети вкус, докато не събере цяла колекция от вкусове. Но това няма да стане. Напомня си, че не бива да се доверява на тези хора. Може би там, където отиват сега, ще се опитат да изтръгнат със сила информация от нея.

Повече от час пътуват в пълно мълчание. Пред колата изникват Пясъчни създания, които се плъзгат като змии. Шофьорът минава направо през тях, а под гумите на колата се чува хрущене. Преша няма представа още колко ще карат така. Цяла нощ? Няколко дни? На колко голяма територия се простират Мъртвите полета? Имат ли край изобщо? Ако тръгнеш в произволна посока, накрая незименно се озоваваш там. Нито един от хората, отишли там, не се е завърнал. Или поне тя не познава такъв човек. Чувала е, че Пясъчните създания там са много по-страшни от тези, които се срещат в Руините. Те са много по-бързи и по-гладни. Преживяват с оскъдна храна, а там няма камъни, които да ги правят тромави. Ако Ингършип реши да изтръгне със сила информация от нея, после дали няма да я остави да умре в Мъртвите полета?

Най-сетне далече пред тях изниква нещо високо - може би хълм? Когато се приближават, Преша установява, че там има зеленина, някакъв вид растителност. Щом стигат до хълма, колата завива надясно, поемайки по виещ се в дъга път. Земята все още пази вдълбан в нея спомена за някогашно шосе. Щом преодоляват извивка на пътя, пред тях се открива изглед към долина - обработваеми площи в сърцето на Мъртвите полета. Долу в ниското се виждат тучни ливади, не точно брулени от вятъра житни поля, а нещо по-тъмно, по-тежко, изпъстрено, както изглежда, с дребни жълти цветчета, редици голи стебла, завързани за колове, и някакъв друг вид овошки, натежали от непознати за нея лилавеещи плодове. Сред лехите се забелязват наемни работници в зелени униформи. Някои от тях бутат пред себе си малки пластмасови контейнери, с които пръскат растенията. Останалите, изглежда, събират проби. Те сноват насам-натам с накуцваща ленива походка и изложена на задименото слънце обезобразена кожа.

Сред пасищата долу се виждат някакви тромави едри животни, които приличат на крави, само че с по-дълга козина, източени муцуни и без рога. Олюляват се бавно на своите копита недалеч от редицата парници. Пътят се извива наблизо, извеждайки до жълта къща със спуснат до земята двускатен покрив. Тя е малко встрани от шосето, до една плевня, боядисана в яркочервен цвят, като че нищо лошо не се е случило. Изглежда толкова неестествено, че Преша не може да повярва на очите си.

Тези неща са й познати от изрезките от вестници на Брадуел, както и от полузабравени спомени.

Като малък дядо й познавал доста фермери.

- Селското стопанство е нещо относително ново от гледна точка на цялата история на хомо сапиенс - каза й той веднъж. - Ако успеем да го възстановим, като произвеждаме повече храна, отколкото имаме нужда, ще успеем да възстановим и предишния си начин на живот.

Само че земята е опустошена и враждебна, семената са мутирали, а слънцето е обвито в облаци от прах и сажди. Хората предпочитат да гледат на прозорците си малки градинки в сандъчета, използвайки семена от зеленчуците, които са консумирали и не са ги убили. По този начин могат да ги държат под око, а нощем да ги прибират вътре, за да не бъдат откраднати. Освен това предпочитат да допълват хранителните си запаси с хибридите, които успяват да уловят. Изхранването на едно животно и опазването на живота му е непосилен товар за повечето хора, чиято единствена цел е да опазят собствения си живот. Всяко поколение животни проявява различни генетични отклонения. Възможно е също да се разболееш от дадено животно, но не и от неговото братче, което е от същото котило. Най-добре е първо да видиш хибрида жив, да се убедиш с очите си, че е здрав, преди да го изядеш.

- Толкова много храна - смайва се Преша. - Но нали няма достатъчно слънце?

- Причината е промяна на генетичния код. От колко слънце се нуждае всъщност едно растение? И можем ли да променим тази потребност? Парниците използват механични отразяващи повърхности за привличане, съхраняване и насочване на светлината към листата на растенията.

- Ами прясна вода?

- Осигуряваме я на същия принцип.

- Какви са тези култури?

- Хибридни.

- Имате ли представа колко хора можете да нахраните с всичката тази храна? - Преша изрича това в израз на страхопочитание, но Ингършип го приема като най-обикновен въпрос.

- Ако всичко това ставаше за ядене, бихме могли да задоволим нуждите на една осма от населението.

- Не става ли за ядене?

- Постигнахме известни успехи. Но по-скоро незначителни. Това са мутации, които възникнаха случайно. А не защото сме ги търсили преднамерено.

- Тази една осма от населението би изяла храната без значение дали става за ядене, или не - отвръща Преша.

- А, не, нямам предвид една осма от нещастниците. А една осма от живеещите в Купола, за да можем да обезпечим нуждите им от храна, и накрая, когато се върнат сред нас, да има с какво да преживяват.

За Купола ли? Но нали Ингършип е от ОСР? И началник на Ел Капитан. А ОСР планира един ден да превземе Купола. Затова в момента създават армия.

- Ами ОСР? - изрича Преша.

Ингършип поглежда към нея и се усмихва накриво.

- Скоро всичко ще стане ясно.

- Ел Капитан знае ли за това?

- Знае, но без да си дава сметка за това. Защо не му кажеш, че всъщност живея в шатра... както едно време арабите в пустинята? - Преша не може да прецени дали той не се шегува.

- Арабите - повтаря Преша, сякаш възприела ролята на Хелмут. Тя се сеща за сватбеното тържество на родителите си и как дядо й бе описал белите шатри, белите покривки по масите и бялата торта.

- Шатра. Разбра ли? Това е заповед - внезапно гласът на Ингършип става суров, сякаш не само лицето, но и част от говорния му апарат е направен от метал.

- Разбрах - отвръща веднага Преша.

След няколко минути Ингършип нарушава отново мълчанието и казва:

- В свободното си време се занимавам с изгубените съкровища на миналото. Опитвам се да рекултивирам някои изчезнали хранителни продукти. Още не са усъвършенствани обаче. Но съм толкова близо - тогава той въздиша дълбоко. - Частица от добрите стари обноски насред мъртвата пустош.

Добрите стари обноски ли? Преша няма никаква представа какво означава това.

- Откъде взимате стридите? - пита тя.

- О - намига й Ингършип, - това е тайна. Трябва да запазя в ръкава си поне един скрит коз. - Преша не разбира защо му е да държи каквото и да е в ръкава си.

Шофьорът паркира автомобила пред веранда с редица широки стъпала и Преша си спомня текста на онази песен, която майка й обичаше толкова много - приспивната песен за момичето, което танцува само на верандата.

В този момент от къщата излиза една жена да ги посрещне. Облечена е в яркожълта рокля, сякаш за да е в тон с къщата, а кожата й е толкова бяла, че изглежда сияеща. Дали не е от Чистите? Но тогава Преша осъзнава, че това изобщо не е кожата й. А някакъв вид найлонова материя - много фина, еластична и лъскава. Тя покрива всеки сантиметър от тялото й, оформена като ръкавица на пръстите й, с изящно поръбени малки дупки за устата и очите, а щом жената пристъпва достатъчно близо, Преша установява, че има оставени дупчици дори за ноздрите. Жената е тънка като вейка, също като Ингършип. Ръбестите й рамене представляват две изпъкнали кости.

Ингършип слиза от колата и Преша изскача след него.

- Чудесно! Чудесно е, че успяхте! - възкликва тя, а найлоновата материя дори не помръдва. Следва идеално очертанията на лицето й, без да се бръчка около устните или да сплесква носа й. На главата си жената носи леко бухнала руса перука, която скрива ушите й и е прибрана назад със закопчана на тила шнола. Не се осмелява да слезе надолу по стълбите. Вместо това се обляга на парапета.

Преша се изкачва по стълбите след Ингършип и застава на верандата. Ингършип целува жена си по бузата, само дето това изобщо не е бузата й. А нейната втора найлонова кожа.

- Това е моята чудесна женичка!

Жената на Ингършип изглежда леко смутена при вида на Преша, сякаш не е свикнала с присъствието на други оцелели. Тя изкълчва глезена си в обувките с остри върхове.

Преша скрива главата на куклата зад гърба си.

- Приятно ми е - казва тя плахо.

- Да - отвръща жената на Ингършип.

- Стриди с половин черупка? - изрича въпросително Ингършип.

- Готови и охладени! - отвръща с усмивка тя, а найлоновата материя на лицето й остава гладка и опъната.