Чисти

Преша Събранието

СТАЯТА Е МАЛКА И ПРЕТЪПКАНА. Вътре са събрани само дузина хора, всичките правостоящи, и когато Преша слиза долу по стълбата, те се раздвижват с пуфтене, подразнени от присъствието й, защото ще заема място. Ядосани са, предполага тя, защото ще трябва да делят храната с още един човек. Стаята мирише на оцет. Въпреки че никога не е опитвала кисело зеле, от дядо си знае какво представлява, така че се пита дали няма да ядат точно това. Дядо й бе обяснил, че това е немска храна.

Младият мъж, появил се по-рано през отвора на пода, сега си проправя път към далечната стена на стаята. Преша се придвижва стъпка по стъпка сред скупчените хора, за да може до го вижда по-добре. Той е широкоплещест и мускулест. Тук-там синята му риза е съдрана. Ръкавите са протрити на лактите. А на мястото на липсващите копчета се виждат продучени в плата дупки, завързани с канап.

Спомня си първия път, когато го беше видяла. След като цял ден бе обикаляла на лов за вехтории, тъкмо бе свила по малката уличка пред дома си, когато долови гласове през прозореца. Тогава спря и надникна вътре. Видя същото това момче - само че с две години по-младо от сега, но пак толкова силно и жилаво - легнало на една страна на масата, докато дядо й се занимаваше с лицето му. Вътре не се виждаше много ясно заради напукания прозорец, но въпреки това беше сигурна, че гърбът му е покрит с малки пърхащи крилца на птици - зърнала беше разрошена сива перушина и само за миг чифт оранжеви крачета, подаващи се изпод едно мъхесто коремче. Накрая момчето се изправи и облече ризата си. Преша пристъпи към вратата, оставайки скрита от погледа му. Момчето нямаше никакви пари в себе си. Затова предложи на дядо й да му донесе оръжие, с което да му плати. Но дядо й отказа с думите:

- Ще имаш нужда от нещо, с което да се защитаваш. Освен това - додаде той, - с времето ти ще ставаш по-силен, а аз все по-стар и по-слаб. Така че предпочитам да ми дължиш услуга.

- Не обичам да дължа услуги - отвърна момчето.

- Жалко - каза дядо й. - Защото на мен ми трябва точно това.

Тогава момчето изхвърча от стаята и когато сви зад ъгъла, се блъсна право в Преша. Тя политна назад и той я улови за ръката, за да й помогне да запази равновесие. Но се оказа, че е хванал обезобразената й ръка, завършваща с глава на кукла. Той я забеляза и каза:

- Извинявай.

За това, че се блъсна в нея, или за деформацията й? Тя дръпна ръката си от неговата.

- Нищо ми няма - отвърна тя. Но се чувстваше неловко, защото момчето сигурно знаеше, че тайно го е наблюдавала.

И ето че сега стои пред нея - момчето, което не обича да остава длъжник, но все пак дължи услуга на дядо й. Момчето с птици на гърба.

В този момент той открива събранието:

- Сред нас има нов човек - казва той и посочва към Преша. Присъстващите се обръщат и я поглеждат. Като всички останали, те също имат белези, следи от изгаряния, зачервени и набръчкани белези, подобни на въжета. Кожата под челюстта на едното от тях е провиснала, образуваща дипли, и толкова набръчкана, че напомня за кора на дърво. Преша разпознава само едно от лицата - Горс, изчезнал преди няколко години заедно с по-малката си сестра Фандра. Тогава Преша започва да дири с поглед Фандра, която има хубава златиста коса и силно обгорена лява ръка. Двете имат навика да се шегуват, че от тях ще излезе чудесен екип. Заедно разполагаха с пълен комплект здрави ръце, дясната на Фандра и лявата на Преша. Но не вижда момичето в стаята. Горс среща погледа й и свежда очи встрани. На Преша й се завива свят. Нелегалната мрежа - може би тя не само съществува, но и работи. Сега вече е сигурно, че има поне един оцелял, да не говорим, че всички тук са по-големи от нея. Това ли са нелегалните? И дали момчето с птици на гърба е техният водач?

Какво ли си мислят всички тези хора, вперили погледи в нея? Тя свежда глава на гърдите си, като скрива от тях белега с форма на полумесец и придърпва надолу ръкава на пуловера, покривайки главата на куклата. После им кимва с надеждата, че скоро ще извърнат очи от нея.

- Как се казваш? - пита я момчето с птици на гърба.

- Преша - отвръща тя, съжалила още в същия миг за прямотата си. Да беше използвала фалшиво име. Та тя изобщо не познава тези хора. Дори не бива да е тук. Дава си ясна сметка за това. Иска й се да си тръгне, но се чувства хваната в капан.

- Преша - изрича едва чуто той, сякаш да провери как звучи името й. - И така - обръща се към групата, - да започваме.

Едно момче от публиката вдига ръка. Лицето му е частично обезобразено в резултат на инфекции, пламнали там, където металът на бузата му, някога хром, но сега покрит с ръжда, преминава в нагъната кожа. На това място се вижда изпъкнала ивица болезнено загноила кожа. Не намери ли отнякъде антибиотичен мехлем, това би могло да му струва живота. Преша познава хора, починали от също толкова елементарни инфекции. Лекарството може да се открие на определени сергии на пазара, но само понякога и на много висока цена.

- Кога ще ни позволиш да погледнем в сандъка? - пита той.

- Когато приключа, Холпърн, както винаги досега. Знаеш добре това.

Холпърн се оглежда смутено наоколо и започва да чопли един струпей на бузата си.

Преша чак сега забелязва сандъка, изтикан плътно до стената. Хрумва й, че храната може да е вътре.

Преша започва да разглежда момичетата в публиката. Едната има телени жици на врата. Ръката на друга е свита плътно около металната дръжка на велосипед, която е отрязана с трион и стърчи от китката й като счупена кост. Преша е учудена, че те не крият деформациите си. Първата би могла да носи шал, а втората - да нахлузи чорап на ръката си, подобно на самата нея. На лицата им обаче са изписани твърдост и самообладание, граничещи с гордост.

- За онези от вас, които са тук за първи път, - подхваща момчето с птици на гърба, хвърляйки поглед към Преша, - аз съм един от мъртвите.

Това означава, че той е в списъка на починалите по време на Детонациите. И ОСР не го търси. Което в края на краищата не е чак толкова лошо.

- Родителите ми бяха професори и починаха още преди Детонациите. Развиваха опасни идеи. Разполагам с останките от една книга, върху която двамата работеха заедно и от която черпя голяма част от сведенията си. След смъртта им ме изпратиха при леля ми и чичо ми. Така че, когато избухнаха Детонациите, живеех при тях. Те не оцеляха. Затова от деветата си година насам преживявам съвсем сам. Името ми е Брадуел, а това е „ История на сенките“.

Брадуел. Изведнъж си спомня слуховете, които е чувала за него -опозиционер, който се занимава с теория на конспирацията и проповядва сред Руините. Чувала е, че оспорва голяма част от твърденията, свързани с Детонациите и Купола, и най-вече онези, които издигат в култ Купола, представяйки го погрешно като нещо божествено, като някакъв милостив, но далечен бог. Въпреки че не е сред хората, които боготворят Купола, Преша го беше намразила заради идеите му. На кого са притрябвали тези теории на конспирацията? Злото вече е сторено. Връщане назад няма. Какъв е смисълът да чоплят все едно и също?

А сега, като го гледа как говори и крачи насам-натам с ръце в джобовете, в нея започва да се заражда омраза и към самия него. Той е арогантен параноик. Бълва теориите си за ръководителите на Купола. Твърди, че разполага с доказателство, че именно те са предизвикали тази тотална разруха, за да заличат всички хора от лицето на земята с изключение на една малка група избраници, намиращи се под закрилата на Купола. И Куполът е създаден единствено с тази цел, а не като прототип за защита срещу вирусни атаки, екологични бедствия или нападения от други държави. И също, че идеята била да оцелеят само шепата избраници в Купола, където щели да изчакат, докато земята не се възстанови сама, и тогава щели да се завърнат. Да започнат на чисто.

- Не се ли питате защо не настъпи истинска ядрена зима? Ще ви кажа, защото цялата операция е била замислена по такъв начин, че това явление да бъде избегнато. Използвали са коктейл от бомби. Спътници на ниска орбита с неутронна система за повишена радиация, известни като СНОНСПР, и Спътници на висока орбита с неутронна система за повишена радиация, или СВОНСПР, усилващи електромагнитния импулс - ЕМИ.

След това започва да говори за разликата между атомните и ядрените бомби, които също били част от коктейла, и за импулсите, замислени по такъв начин, че да прекъснат всички комуникации.

- Как мислите, че се появиха Пясъчните създания? Бомбите разрушиха молекулната структура на веществата. Коктейлите предизвикаха разпространението на нанотехнология, която ускорява възстановяването на земята - нанотехнология, която помага на молекулите отново да се съберат. С помощта на ДНК, която е носител на информация, но също и отличен ускорител на процесите на свързване на клетките, нанотехнологията направи нашите сраствания още по-устойчиви. Именно тази нанотехнология помогна на хората, озовали се в капан в руините на сградите или в опустошените от огъня места, да се върнат към живота. Въпреки че не успяха да се освободят напълно, човешките клетки на Пясъчните създания набраха мощ и се научиха да оцеляват.

Той скача от една конспирация на друга, правейки прехода помежду им толкова бързо, че Преша не успява да разбере почти нищо. Всъщност тя изобщо не е сигурна дали някой очаква от нея да разбере теориите. Тази реч не е предвидена за непосветени. Събралите се тук хора изповядват чужда за нея идеология. Всички те кимат, сякаш това е някаква приказка за лека нощ, която вече са наизустили, за да могат да я предадат нататък. Преша декламира Посланието наум: „Братя и сестри, знаем, че сте тук. Един ден ще излезем от Купола и ще дойдем при вас с мир. Засега ще бдим отдалече, с чувство на милосърдие“. А после изображението на древния кръст, за който баща й казваше, че е ирландски. Куполът може и да не е милостиво проявление на бога, както вярват мнозина, но неговото Послание не е послание на силите на злото. Техният грях е, че са оцелели. И тя не може да ги съди за това. Защото носи същата вина.

Изведнъж й хрумва идеята, че щом самата тя е чувала за Брадуел, вероятно и ОСР знае за съществуването му. Побиват я тръпки на панически страх. Намира се в опасност заради самото си присъствие тук. Брадуел е почти на осемнайсет и въпреки че е в списъка на починалите, сигурно е главна мишена за ОСР. От начина, по който говори, стават ясни няколко неща. Той мрази ОСР, защото намира организацията за слаба, проядена от собствената си алчност и мерзост, неспособна да превземе Купола или да доведе до каквато и да е истинска промяна. „Поредният корумпиран тиранин“ - казва той. Но ги презира най-много заради липсата на прозрачност. Никой не знае имената на най-високопоставените служители в ОСР. Те оставят обикновените войници да им вършат мръсната работа по улиците на града.

Ако го чуят да говори по този начин, със сигурност го очаква разстрел -вероятно на публично място. Всички тук ще бъдат обявени за врагове на ОСР, което се наказва със смърт. Преша иска да се махне оттук, но как? Стълбата, извеждаща към отвора на тавана, в момента е сгъната. Ще се наложи да направи сцена. А после ще трябва да дава обяснения. Ами ако стане нещо още по-лошо? Ако нападнат мястото и тя се окаже залостена тук, в обкръжението на тези хора? Въпреки това Преша изгаря от любопитство да разбере какво има в сандъка. Онова момче на име Холпърн очевидно няма търпение да се добере до него. Вътре сигурно има нещо ценно. Ами храната, къде е тя? Но най-много от всичко й се иска Брадуел да спре да говори. Той разказва за неща, за които вече никой не говори - възходящи и низходящи въздушни течения, помитащи цели къщи, огнени стихии, люспестата кожа на умиращите, овъглените тела, черния радиоактивен дъжд, погребалните клади за изгаряне на мъртвите, чиято предсмъртна агония бе продължила няколко дни. Отначало от носа им потекла кръв, а после телата им започнали да загниват отвътре. Преша се опитва да му внуши със силата на волята си да млъкне. „Моля те, спри! Спри! Веднага!“

Без да прекъсва речта си, Брадуел започва да се взира в нея, пристъпвайки по-близо до мястото, където стои тя. Той присвива очи със сурово изражение на лицето, но когато гневът му започва да расте, докато обяснява, че политическото движение, наречено „Завръщане към добрите обноски“, намиращо се под опеката на националната армия, наречена„Праведна червена вълна“, е имало участие в събитията, довели до Детонациите, в управлението чрез страх, масовите затвори, болничните санаториуми, дисидентските приюти, чиито останки се виждали пръснати навред, щом преминеш през портата на предградията - очите му се пълнят със сълзи. Никога не би заплакал, сигурна е в това, но определено е объркан. В един момент той казва: „Всичко беше толкова сбъркано“. А после добавя със саркастична усмивка: „Нали знаете, че Господ ви обича, защото сте богати!“.

Такъв ли е бил наистина животът преди? Баща й е бил счетоводител. С майка й са ходели в Дисниленд. Живеели са в предградията. Имали са малък двор. Дядо й бе нарисувал всичко това. Нейните родители не са били професори с опасни идеи. Тогава на чия страна са били? Преша започва да отстъпва назад към стълбата.

- Трябва да помним онова, което искаме да забравим - продължава да говори той. - Трябва да разказваме отново и отново своите истории. Родителите ми бяха вече мъртви, застреляни в собствните си легла. Казаха ми, че извършителите били крадци, но аз се усъмних, още тогава.

Брадуел говори така, сякаш разказва само на нея, сякаш тя е единственият човек в стаята. Улавя с поглед очите й и я държи в плен. Обзема я странното чувство, че е прикована към земята - вече не е летяща прашинка пепел. Той й разказва собствената си история - своето „Спомням си“.

След смъртта на родителите му го изпратили да живее при леля му и чичо му в предградията. На чичо му били обещали три места в Купола, като му обяснили по кой път да мине, щом чуе сирените - частен път, който се виел покрай барикадите. Дали му дори билети. Билети, за които той платил повече от достатъчно. Накрая натъпкали колата с бутилки с минерална вода и пари в брой.

Случило се в събота следобед. Брадуел се разхождал далече от къщи. Тогава имал навика да прекарва доста време в шляене из улиците. Не помнел много - само ярката светлина и преминалата през тялото му топлина, сякаш във вените му тече огън. И сенките на птиците, литнали зад него... Тъкмо това бе видяла преди две години, когато той лежеше на масата, а дядо й шиеше раните му. Движението, което издуваше ризата му, и пърхащите отдолу крила. Тялото на Брадуел било обгорено, цялото покрито с мехури и пресни рани. Човките на птиците били като кинжали.

Успял да се добере обратно до къщата на леля си и чичо си, сред тлеещите навред пожарища и натежалия от пепел въздух, огласян от виковете на хората под развалините. Мнозина сновяли насам-натам, целите в кръв и с изгаряния по кожата. Малко преди това чичо му преглеждал колата, за да се увери, че е в достатъчно добра форма за специалния маршрут, минаващ покрай барикадите. В мига на Детонациите той лежал под колата и тогава тялото му се сляло ведно с двигателя. Моторът се сраснал с гръдния му кош. Леля му, изпитваща силни болки заради получените изгаряния, била уплашена от тялото на Брадуел, от неговите птици. Но въпреки това му казала: „Не ни оставяй“. Въздухът бил пропит с миризма на смърт, изгорена коса и кожа. Небето сивеело, затулено с пепел.

- Имаше слънце, но небето беше цялото покрито с облаци от прах, сякаш се мръкваше - спомня си Брадуел.

А самата тя може ли да си спомни нещо толкова просто? Ще й се да можеше. След хилядите слънца беше насъпил мрак, траещ дни наред.

Брадуел останал заедно с леля си в гаража, който бил обгорял и разнебитен, но иначе странно непокътнат - с наредените вътре овъглени кашони, изкуствената коледна елха, лопатите и инструментите. Чичо му берял душа, но въпреки това се опитал да обясни на жена си как да го освободи от машината. Говорел за някаква болторезачка и подемна макара, която можели да закачат на тавана. Но жена му не знаела къде да потърси помощ. Всички наоколо били изчезнали или загинали, умиращи или погребани живи. Тя се опитала да храни мъжа си, но той отказал да яде.

На изпепелената морава Брадуел намерил умряла котка, сложил я в една кутия и се опитал да я съживи, уви напразно. Леля му била пресипнала и задъхана, а може би и леко превъртяла. Била замаяна и отмаляла, погълната от болката от собствените си рани и изгаряния и от мъката по мъжа си, който умирал бавно пред очите й.

За един момент Брадуел потъва в мълчание, свежда очи към пода, след което поглежда отново към Преша.

- Но един ден започна да я умолява. Прошепна й: „Включи двигателя. Хайде, включи го“.

В стаята цари пълно мълчание.

- Тогава тя взе ключовете от колата и ми кресна да изляза от гаража. Послушах я.

Преша усеща, че й се вие свят. За да не залитне, опира ръка на циментовата стена. След това вдига поглед към Брадуел. Защо им разказва тази история? Толкова е потискащо. Играта на спомени би трябвало да е начин за вдъхване на надежда, за подаряване на спомени, каквито Преша обича да събира и в които има нужда да вярва. Но защо точно този спомен? Каква полза от него? Тя обхожда с поглед хората около себе си. За разлика от нея никой от тях не изглежда ядосан. Лицата им излъчват спокойствие. Неколцина дори стоят със затворени очи, сякаш искат да си представят всеки един детайл от картината. Въпреки че това е последното, което иска Преша, всичко е пред очите й - ятото птици, мъртвата котка, залостеният под колата мъж.

Брадуел продължава с разказа си:

- Тя завъртя ключа. Чух пухтенето на мотора. А когато леля ми не се появи, реших да вляза вътре. Тогава видях кръвта и восъчнобялото лице на чичо ми. Леля ми се беше свила в ъгъла на гаража. Аз взех минералната вода, сложих малко пари в брой в една чантичка и я закопчах на кръста си. След това се върнах у дома, в къщата на родителите ми, цялата опожарена, и намерих сандъка, скрит в една стая със защитени стени. И тогава, влачейки сандъка подире си, се върнах обратно в потъналия в мрак свят и се научих да оцелявам.

Тъмните му очи пробягват по лицата на хората.

- Всеки от нас има своята история. Това ни го причиниха те. Няма никакъв външен агресор. Целта им беше да предизвикат апокалипсис. Да настъпи краят. И сториха нужното това да се случи. Всичко беше дирижирано - кой влиза вътре и кой остава навън. Имаше списък с избраните. Но ние не бяхме сред тях. Оставиха ни тук, за да умрем. Те искат да ни заличат от лицето на земята, искат да заличат миналото, но ние няма да им го позволим.

Това е краят. Никой не ръкопляска. А Брадуел просто се обръща и отключва сандъка.

Хората от публиката се нареждат на опашка и един по един се приближават почтително и поглеждат вътре. Някои от тях пъхат ръка в сандъка, изваждайки от там листове хартия - цветни или пък черно-бели. Преша не може да отгатне какво е това. Много й се иска да разбере какво има в сандъка, но сърцето й се блъска силно в гърдите. Трябва да се махне оттук. Забелязва Горс, който разговаря с група хора в ъгъла на стаята. Това, че е жив, я радва, но изобщо не иска да знае какво се е случило с Фандра. Трябва да се махне оттук веднага. Тя пристъпва към задната част на помещението и започва да дърпа разнебитената стълба, която се разгъва надолу. Тръгва да се изкачва нагоре. Но тогава в подножието на стълбата се появява Брадуел:

- Не си дошла тук заради събранието, нали?

- Разбира се, че съм тук заради него.

- Нямаше никаква представа за какво ще говорим.

- Трябва да вървя - отвръща Преша. - Не съм усетила кога е станало толкова късно. Обещала съм да...

- Щом си знаела за събранието, тогава какво има в сандъка?

- Листове с картинки, такива неща.

Той я дръпва за оръфания маншет на панталона и казва:

- Ела да погледнеш.

Тя вдига очи към капака на тавана.

- Щом се затвори, резето се заключва автоматично, отвън и отвътре -обяснява той. - Ще трябва да почакаш, докато Холпърн не го отключи. Единственият ключ е у него.

Той протяга ръка към нея, за да й помогне, но тя пренебрегва жеста, слизайки долу сама.

- Не разполагам с много време - казва тя.

- Няма да те бавя.

Опашката се е стопила. И сега всички държат листове хартия в ръцете си и на малки групи обсъждат изображенията върху тях, в това число и Горс. Той хвърля поглед към нея. Преша кимва, Горс - също. Трябва да поговори с него. Той е застанал до сандъка. А тя и бездруго иска да надникне вътре. Така че тръгва към момчето.

- Преша - казва той.

- Познавате ли се? - пита Брадуел, застанал зад нея.

- Да - отвръща Горс.

- Все още си жив, след като изчезна - казва Преша, неспособна да скрие изумлението си.

- Преша - започва той, - не казвай на никого за мен. Разбра ли?

- Да, разбрах - отвръща тя. - Но какво стана с...?

- Спри - прекъсва я той и тя разбира, че Фандра е мъртва. Смята я за мъртва, откакто бе научила, че двамата с брат й са изчезнали, но едва сега си дава сметка за надеждата, която бе изпитала при вида на Горс, че Фандра е жива, че може да я види отново.

- Съжалявам - изрича тя.

Той поклаща главя и променя темата:

- Сандъкът - казва той. - Върви да погледнеш вътре.

Тя пристъпва към сандъка, минавайки между хората, застанали рамо до рамо. Вълнението в нея расте. Тя поглежда вътре. Сандъкът е пълен с потъмнели от пепел папки. На една от тях е изписана думата „КАРТИ“. На друга - „РЪКОПИС“. Най-горната папка лежи разтворена и вътре се виждат изрезки от списания, вестници и опаковки. Преша стои с отпуснати ръце. Отначало не може да се насили да ги докосне. После тя се отпуска на колене и стиска с ръце ръба на сандъка. А вътре се виждат снимки на хора, доволни, че са отслабнали, и опасали кръста си със сантиметър, кучета със слънчеви очила и шапки за партита. И коли, на чиито покриви са закрепени огромни червени панделки. Има също и ухилени пчелички, „гаранции за възстановяване на парите“ и малки мъхести кутийкии с бижута. Тук-там илюстрациите се протрити или скъсани. Някои от тях имат дупчици от изгаряния и почернели ръбове. Други са посивели от пепелта. Но въпреки това изглеждат прекрасни. Ето такъв е бил животът преди, мисли си Преша. А не какъвто го бе описал Брадуел преди малко. Няма никакво съмнение. Та това са снимки. Истинско доказателство.

Тя протяга ръка и докосва една от снимките. Това е снимка на хора, носещи слънчеви очила с цветни стъкла и насядали в някакъв киносалон. Всички те гледат към екрана, смеят се и похапват нещо от малки шарени картонени кутии.

- Наричали са го 3D. Гледали са плоския киноекран, но с очилата светът изскачал от екрана, сякаш е истински.

Той взима излюстрацията и я подава на Преша. Докато я държи, ръцете й започват да треперят.

- Просто не си го спомням в такива подробности. Невероятно е - тя вдига поглед към него. - Но защо наговори всички онези неща при положение, че разполагаш с тези снимки? Само ги погледни.

- Защото онова, което казах, е истина. „История на сенките“ е истина. Това обаче не е.

Тя поклаща глава.

- Говори каквото си искаш. Аз обаче знам какъв беше животът тогава. Спомням си много добре. Приличаше повече на тези снимки. Сигурна съм в това.

Брадуел се разсмива.

- Не ми се смей!

- Познавам хората от твоята категория.

- Моля? - отвръща Преша. - Ти не знаеш нищо за мен.

- Ти си от онази категория хора, които искат всичко да е постарому, както Преди. Но не можеш постоянно да се връщаш назад. Вероятно дори харесваш представата за Купола. Чисто и просто - едно уютно и приятно местенце.

Преша се чувства така, сякаш я хока.

- Не се връщам назад. Ти си учителят по история!

- Лично аз се връщам назад, за да не повтарям грешките от миналото.

- Като че ли можем да си позволим този лукс - отвръща тя. - Или може би планираш тъкмо това с твоите малки беседи. Да проникнете в редиците на ОСР и да превземете Купола?

Тя лепва силно илюстрацията на гърдите му и се отправя към Холпърн.

- Отключи капака - казва му.

Холпърн я поглежда учудено.

- Моля? Не знаех, че се заключва.

Тя хвърля поглед към Брадуел.

- Мислиш, че е много смешно ли?

- Просто не исках да си тръгнеш - отвръща той. - Нима е толкова лошо?

Тя се отправя забързано към стълбата, а Брадуел тръгва подире й.

- Ето, вземи я - казва той, подавайки й сгънато листче хартия.

- Какво е това?

- Навърши ли вече шестнайсет?

- Още не.

- Това е мястото, на което можеш да ме намериш - обяснява той. - Вземи го. Може да ти потрябва.

- И за какво? В случай, че ми домъчнее за лекциите ти? - отвръща тя. - И, между другото, къде е храната?

- Холпърн! - провиква се Брадуел. - Къде е храната?

- Не си прави труда - спира го Преша и придърпва стълбата надолу.

Но в мига, в който поставя крака си на първото стъпало, той се пресяга и мушва сгънатото листче в джоба й.

- Няма да ти навреди, ако го вземеш.

- Знаеш ли, ти също принадлежиш към определена категория хора - казва му тя.

- И към коя по-точно?

Преша не знае какво да отвърне. Никога не е срещала човек като него. Птиците на гърба му изглеждат неспокойни. Крилата им потръпват под ризата му. Погледът му е мрачен и напрегнат.

- Ти си умно момче. И можеш сам да си отговориш на този въпрос.

Докато тя се изкачва по стълбата, Брадуел извиква подире й:

- Току-що ми каза нещо мило. Даваш ли си сметка? Това беше комплимент. Подмазваш ми се, така ли?

Гневът й кипва още повече.

- Надявам се никога повече да не те видя. Това достатъчно мило ли беше?

Когато стига до върха на стълбата, тя блъска силно капака. Той отхвърчава рязко и се хлопва в дървения под. Всички в стаята се умълчават и вдигат погледи към нея.

По някаква странна причина Преша има чувството, че щом надзърне в стаята отгоре, ще види канапе с бродерия на цветя, яркоосветени прозорци с издути от вятъра пердета, семейство с препасани на кръста сантиметри, което си похапва от една изпечена до златисто пуйка, куче със слънчеви очила, което я гледа с усмивка, а навън кола с панделка на покрива - и може би дори Фандра, която е жива и вчесва своите красиви, златисти коси. Дава си сметка, че никога няма да забрави илюстрациите, които бе видяла току-що. Те ще останат запечатани в съзнанието й завинаги. Както всъщност и самият Брадуел с неговата разрошена коса, с двойния му белег и с всички онези неща, които й наговори. Да му се подмазва, на него? В това ли я обвинява? Но какво значение има това сега, когато знае, че Детонациите са били планирани предварително, че умишлено са ги оставили да умрат?

Там няма никакво канапе, пердета, семейство, куче и кола с панделка. А само стаята с прашните палети и вратата с металната решетка.