Чисти

Преша Жертва

ПРЕША СЕ СЪБУЖДА, положила страна на нещо твърдо. Главата й пулсира. Вижда автомобилна гума със силно износен грайфер. Но това не е гумата на дългата черна кола. Намира се в някаква стая, а въпросната гума е съвсем малка. Прикрепена е към мотор, снабден с остриета. Косачка за трева? Хрумва й, че може би сънува, че може би е умряла. Мазе с инструменти за косене на трева? Това ли е задгробният живот?

Опитва се да се изправи.

Около нея се разнася шепот.

- Почакай - прозвучава наблизо женски глас. - Недей да бързаш.

Тя се отпуска обратно, легнала на една страна. Сеща се за Пясъчните създания. И за Ел Капитан, стрелящ по тях с пушката. За майката с детето. Тя затваря очи.

- Ел Капитан и Хелмут - измърморва на глас.

- Двамата мъже в колата ли? Твои приятели ли са?

- Мъртви ли са?

- Появихме се там, за да помогнем на теб, не на тях. За нас е все едно дали двамата са живи, или мъртви.

- Къде съм? - Тя се оглежда и вижда множество лица - лица на жени и деца, които се завъртат около нея, сякаш се вози на една от онези въртележки с чаени чаши, за които й е разказвал дядо й. Децата са страснати с телата на майките. Тя започва да мести поглед от едно лице на друго.

- Ти си тук. При Нашата добра майка.

Майка ли? Та тя няма майка. Стаята е студена и влажна. Тя потреперва. Скупчилите се около нея хора се раздвижват и в пролуките между телата тя зърва наредени един върху друг кашони, разтопени детски играчки, цяла редица разнебитени метални пощенски кутии и една полуразтопена триколка.

Преша се повдига на лакът. Една от жените я подхваща под мишницата и й помага да седне, подвила колене под себе си. В обятията на жената е сгушено русо детенце на две-три годинки, а едната ръка на майката се е сраснала с главата на детето някак закрилящо.

- Това е Нашата добра майка - казва жената, сочейки право напред. -Поклони се.

Преша вдига поглед и вижда една жена, седнала на най-обикновен дървен стол, покрит със сезал. Има невзрачно, дребно и деликатно лице, представляващо мозайка от стъкло. Върху нея пада светлината на една-единствена лампа, което кара стъклото да хвърля отблясъци. Кожата й е почти напълно прораснала върху перлената огърлица на шията й. Перлите приличат на наниз тумори с идеално кръгла форма. Облечена е с тънка, почти прозрачна блуза. През нея Преша успява да различи очертанията на огромен метален кръст, вдълбан в стомаха и гърдите й, достигащ чак до средата на шията и изпъващ раменете й назад. Заради него е принудена да седи с изпънат гръб. Жената носи дълга пола и е въоръжена с железен ръжен. Той лежи оставен на коленете й.

Преша свежда глава в поклон, застинала в очакване Нашата добра майка да й каже кога е достатъчно. В нозете на Нашата добра майка лежат наредени оръжията на Брадуел. Това означава, че той може да е тук. По някакъв начин случващото се е свързано с него. Не значи ли това, че след изчезването й е тръгнал да я търси? Ами Партридж? Сърцето й започва да бие бясно в гърдите. За кратко я изпълва надежда, но после осъзнава, че наредените на пода инструменти означават също, че Брадуел е бил обезоръжен и може би дори прострелян и убит.

Нарочно ли са оставили огърлицата, за да може тя да я открие? И дали не са тук?

Огърлицата. Къде ли е сега?

От нахлулата в главата й кръв Преша се чувства замаяна. Въпреки това тя не помръдва от мястото си. Стои в очакване жената с ръжена да каже нещо и тя наистина проговаря:

- Изправи се. Сигурно се питаш - продължава тя, - също като всички останали, защо точно кръст. Дали не съм била монахиня? Или просто набожна жена? Дали не съм се сраснала по време на молитва? И изобщо как е станало?

Преша поклаща глава. Мисълта й още не е успяла да стигне толкова далече. По всяка вероятност жената говори за кръста.

- Това не е моя работа - отвръща Преша.

- Нашите истории са единственото, което имаме - казва Нашата добра майка. - Успяваме да се съхраним благодарение на историите си. Затова ги споделяме една с друга. Историите ни имат голяма стойност. Разбираш ли това?

Преша се сеща за първия път, когато чу Брадуел да държи реч в онова мазе, говорейки за идеята за съхраняване на миналото. Брадуел - няма никаква представа какво ще почувства, ако открие, че той е мъртъв. Нашата добра майка се взира настойчиво в нея. Зададе й някакъв въпрос. Но Преша не помни какъв. Тя кима. Дали това е правилният отговор?

- Приеми собствената ми история като подарък. Стоях на един прозорец с метална решетка - продължава Нашата добра майка, прокарвайки показалец по тънката материя, покриваща заседналия на гърдите й метален кръст. -Стоях загледана в неспокойното небе, притиснала ръка към стъклото - тя протяга напред ръката си, инкрустирана с парченца стъкло. - Сигурно се досещаш, че се разминах на косъм със смъртта?

Преша кима утвърдително. Собствената й майка беше загинала сред дъжд от остри късове стъкло.

- Ами тези оръжия? - казва Преша, посочвайки инструментите на пода.

- Подаръци - отвръща Майката - от Мъртвеца, който доведе при нас Чистия, който също е Мъртвец. За нас всички мъже са мъртви. Но ти сигурно го знаеш.

Но какво означава това - живи ли са, или са мъртви? Дали тези жени не убиват всички мъже, които срещнат? Затова ли ги наричат Мъртъвци?

В този миг Преша долавя някакво раздвижване зад гърба си. Тя се обръща.

Партридж и Брадуел са избутани грубо в стаята. Те са тук. И са живи. Сърцата бият в гърдите им, въздухът кара белите им дробове да работят. Преша изпитва такова облекчение, сякаш всеки миг ще заплаче.

- На колене, Мъртъвци! На колене пред Нашата добра майка! - надават вик жените.

Партридж и Брадуел застават на колене от двете страни на Преша. И двамата изглеждат в окаяно състояние. Очите им са хлътнали, а дрехите -одрипавели и покрити с пепел. Въпреки това Брадуел се усмихва. Очите му сияят. Той се радва да я види и това откритие изпълва с топлина гърдите на Преша, страните й.

- Преша - прошепва Партридж. - Намерили са те!

Значи, не е била заловена. Била е намерена! Дали не са я търсили през цялото това време? А тя беше толкова сигурна, че всеки от тях е поел по свой път. Партридж, зает да търси майка си, а Брадуел, отдаден на убеждението си, че не бива да се сближава. Защото е оцелял, тъй като не е допуснал другите да го завлекат надолу. Тогава какво означава това, че е дошъл да я търси?

Нашата добра майка плясва с ръце, при което всички жени и деца се покланят и се оттеглят през вратата нагоре по стълбите. Остава само една от тях, въоръжена с дълга като копие метла. Тя се оттегля на пост до вратата.

- Отначало решихме, че двамата Мъртъвци тук са участници в Лова на хора - обръща се Нашата добра майка към Преша. - Обикновено не взимаме участие в този спорт, но когато нахлуят в земите ни, избиваме колкото можем от тях, преди да се разпръснат. - Тя обхваща дръжката на ръжена с малките си пръстчета.

- Радвам се, че не сте ги убили - отвръща Преша. Това я изпълва с надежда, че Ел Капитан и Хелмут може също да са оцелели. Може да са живи.

- Аз също. Защото са натоварени с важна мисия - Нашата добра майка се изправя непохватно. Заради кръста, вдълбан в средата на гърдите й, се налага да използва облегалките на стола, за да се повдигне. Походката й е скована. -Една от причините да им помогнем в тази мисия е, че ти си жена. А ние вярваме в спасяването на нашите посестрими. Но има и друга причина. И тя е свързана с намирането на майката на Чистия - обхожда бавно стаята, описвайки кръг. - Присъствието на Чистия е важно за мен - продължава тя. -От сантиментални подбуди, ако не за друго.

Тя кимва към другата жена, останала като охрана, която се приближава към Партридж и насочва към гърлото му върха на своята метла-копие.

- Подозирам обаче, че това не е най-обикновено търсене и че този тук не е най-обикновен Чист. Така че кой си ти? И кои са хората с теб?

Партридж поглежда въпросително към Брадуел. Преша веднага се досеща какво си мисли - дали да каже името на баща си? Дали това ще спаси живота му? Или ще го превърне в още по-сигурна мишена?

Брадуел кима, но въпреки това Партридж продължава да се колебае. Преша се пита какво се е случило помежду им, докато я е нямало. Без да извива глава, Партридж поглежда към Преша. Той преглъща под насочения към адамовата му ябълка остър край на метлата.

- Рипкард Уилъкс. Но всички ме наричат Партридж.

Нашата добра майка се усмихва и кима с глава.

- Тъй, тъй, тъй - тя се обръща към Преша. - Нали виждаш, че не е бил напълно откровен с нас? Ето че крие информация. Не казва нищо, въпреки че има много за разказване. Типично за Мъртъвците. Просто не могат да бъдат честни.

- Нищо не съм крил - възразява Партридж.

- Мъртъвците не разговарят с Нашата добра майка, без да бъдат попитани! - отсича жената с метлата-копие и го удря по гърба.

Нашата добра майка се обръща към Преша:

- Когато избухнаха Детонациите, повечето от нас бяха сами в домовете си или хванати в капан в колите си. Други бяха излезли на двора, или като мен на прозореца, за да погледнат небето. Всички ние притиснахме децата към гърдите си. Децата, които успяхме да намерим. Но сред нас имаше и такива, които се намираха в капан и умираха. Всички ние бяхме оставени да умрем. И именно ние поехме грижите за умиращите. Покрихме телата на мъртвите. Погребахме децата си, но когато телата станаха прекалено много, издигнахме погребални клади и изгорихме собствените си деца. Мъртъвците, те ни сториха това. Преди ги наричахме бащи, съпрузи и господа. Станахме свидетели на най-мрачните им грехове. Не ги изпускахме из очи през цялото време, докато тропахме по капаците на домовете си като затворени в кафез птички и удряхме главите си в стените на нашия затвор. Само ние знаем каква омраза, какъв срам изпитваха към себе си заради своята слабост, егоизъм и ненавист. И как след време насочиха тези чувства първо към нас и към собствените си деца, а после и към целия свят - тя сяда отново на стола си. - Оставиха ни да умрем и сега сме принудени да носим децата със себе си

- децата, които никога няма да пораснат и които ще носим със себе си до самия край. Нашето бреме е онова, което обичаме най-много.

В стаята настъпва тишина. Преша се пита какво ли се е случило с детето, или може би с децата на Нашата добра майка. По нея не се виждат никакви други сраствания освен металния кръст и стъклото от прозореца. Дали телата на децата й не са изгорели на погребалните клади?

- Къде отиде, когато изчезна? - пита Нашата добра майка.

- ОСР ме заловиха и започнаха да ме обучават за офицер. Отначало нямах представа защо. Заведоха ме извън града, в една фермерска къща. Там живее един офицер заедно със съпругата си и двамата работят за Купола. Имат посеви с храна.

- Която не става за ядене - отвръща Нашата добра майка. - Да, знаем. Тези неща са ни известни, но не знаем нищо повече от това. Стараем се да си отваряме очите на четири.

- Освен това са хванали дядо ми. И сега той е в Купола. Предполагам като заложник. Имам заповед да предам Чистия и майка му на Ингършип. Навън има и едни същества от Специалните сили, някакъв нов супервид. Тъкмо на тях трябва да предадем Партридж и майка му.

- Специални сили ли? Извън Купола? - смайва се Партридж.

- Наредиха ми да търся лекарства, щом намерим майка ти - казва Преша. -Смятат, че се намира в някакъв бункер или в нещо такова.

- Щом от Купола смятат, че тя е тук, това е добър знак, нали? - казва Партридж.

- Това означава, че трябва да я намерим преди тях - обажда се Брадуел. -Тоест, очаква ни състезание.

- С майка ми не можем да се върнем там. Просто не можем.

- Бих могла да помогна - намесва се Нашата добра майка. - Обикновено нямам навика да разговарям с Мъртъвци, но понякога се налага. Ще ни се отплатите за услугата. Значи, ние намерихме момичето, а ако искате да излезете живи от Разтопените земи, ще имате нужда от закрилата ни.

Преша поглежда към Брадуел. Наистина ли се нуждаят от закрилата на майките?

Той кима утвърдително.

- Не мисля, че разполагаме с нещо ценно, с което да ви се отплатим -казва Преша.

Нашата добра майка свежда поглед към оръжието на пода.

- Къде намерихте тези инструменти?

- В един месарски магазин - отвръща Брадуел.

- Ти касапин ли си?

- Не. Намерих този магазин още като дете, малко след Детонациите.

- Искате ли да ви се отплатим с оръжие? - пита Преша.

Нашата добра майка поглежда към нея и се усмихва.

- Разполагам с всичкото оръжие, от което едно момиче може да има нужда - след това протяга ръка и казва. - Подай ми едно от тях.

Преша се навежда, взима един нож и го поднася с поклон с дръжката напред.

- Беше ли с майка си до самия край? - обръща се тя към Преша.

- Да.

- Загубата си е загуба - казва тя и докосва острието. - Или я разбираш, или не.

- Как точно искате да ви се отплатим? - пита Преша.

Нашата добра майка се навежда напред и се обръща директно към Партридж.

- Наблюдавахме те известно време, преди моите жени да те заловят. Имаш ли представа колко хора можеха да те убият досега и по колко различни начини?

Той поклаща глава.

- Ако искаш да намериш майка си, ще имаш нужда от помощта ни. Въпросът е дали си готов да пожертваш нещо за тази цел.

Партридж поглежда към Брадуел и Преша.

- Ти решаваш - отвръща меко Брадуел.

Нашата добра майка насочва ножа към Партридж.

- Ето какво мисля аз. Вече си тук достатъчно дълго, нали?

- Достатъчно дълго за какво? - пита Партридж.

- За да спреш да бъдеш Чист.

- Не знам какво имате предвид - отвръща Партридж. На Преша веднага й хрумва мисълта за белези, изгаряния, рани, сраствания, а щом поглежда ножа, и за ампутации.

- Да бъдеш Чист, това е бреме - казва Нашата добра майка. - С времето се убедихме в това. Но когато престанеш да бъдеш Чист, когато нямаш вече какво да браниш, значи, си се освободил от това бреме.

Партридж поклаща яростно глава.

- Нямам нищо против това бреме.

- Освен това искам отплатата да бъде подарък за теб. Мога да сложа край на твоята Чистота. Не очаквам да разбереш, но в известен смисъл мога да те направя един от нас - тя му се усмихва.

Партридж се обръща към Преша:

- Кажи й, че не е необходимо. Можем да измислим и друг начин, по който да се разплатим. Все пак съм синът на Уилъкс. Това трябва да е от полза. Нещо като директна връзка.

- Вече не си в Купола - казва Нашата добра майка.

- Наистина можем да измислим нещо друго - обажда се Преша.

Нашата добра майка поклаща глава.

- За какво става дума всъщност? - пита Брадуел с тих и равен глас.

- За нещо символично - отвръща Нашата добра майка.

- Какво по-точно? - казва Брадуел. - Пръст?

Стомахът на Преша се свива на топка. „Стига толкова кръв. Стига толкова страдание - казва си тя. - Не.“

- Кутре - отвръща Нашата добра майка, хванала дръжката на ножа с две

ръце. Тя поглежда към Партридж и добавя: - Жените ще те държат.

Преша усеща зараждащия се в гърдите й гняв, сякаш там е скрито някое диво животно, което напира със зъби и нокти да излезе навън. Може само да предполага какво изпитва Партридж в момента. Той я поглежда отчаяно. Изглежда, Брадуел е единственият, който си дава сметка, че нямат друг избор.

- Приеми го като подарък - казва той. - Освен че ще се отървеш леко. Все пак това е само едно кутре.

- Не искам никакви подаръци - отвръща Партридж. - Благодарен съм за това, което имам. И се радвам, че Преша се върна. Нямам нужда от друг подарък.

Преша би могла да каже на Нашата добра майка да поиска нещо от нея, но знае, че така само ще я ядоса. Нашата добра майка ненавижда Мъртъвците. И би я намразила за подобна проява на саможертва. Тогава Преша се замисля: „Защо да не плати той? Все пак става дума за неговата майка. И какво изобщо очакваше, като дойде тук да я търси?“.

- Ще ни отпратят без никаква защита - обажда се Брадуел. - А така никога няма да намерим майка ти, защото ще бъдем мъртви.

Партридж е целият вцепенен и пребледнял. Трудно му е да си поеме въздух.

Тогава Преша поглежда към него. И констатира простата истина:

- Ще умрем.

Партридж впива очи в ръката си. После поглежда към Брадуел. И бездруго вече достатъчно пъти е поставял в опасност живота на Брадуел и на Преша. Това е единственото, което може да направи за тях, и той го знае. Така че той пристъпва към Нашата добра майка и поставя ръка на масата.

- Хвани я здраво - казва на Брадуел. - Да не би да мръдна.

Брадуел стиска ръката на Партридж с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляват. Партридж притиска един към друг пръстите си, отделяйки настрана само кутрето.

Нашата добра майка намества върха на ножа отстрани на кутрето, после повдига дръжката и с рязко движение на ръката забива задната част на острието в пръста на Партридж, точно по средата на ставата. Звукът - едно тихо припукване - кара Преша да ахне.

Партридж не издава нито стон. Всичко става прекалено бързо. Просто стои, втренчил поглед в ръката си, шуртящата кръв и отрязаното до половината кутре. За момент сигурно е бил напълно вцепенен, защото лицето му остава напълно безизразно. Но когато болката го връхлита, чертите му се изкривяват. Той вдига поглед към тавана.

Нашата добра майка подава на Брадуел парче плат и кожена препаска.

- Превържи го здраво. Стягай силно. И го дръж нависоко.

Брадуел пристяга кожения ремък около пръста на Партридж. После го стиска в юмрука си и накрая притиска окървавеното парче плат към сърцето на Партридж. Букет. Тъкмо за това се сеща Преша - червени рози, каквито можеш да видиш в някое от старите списания на Брадуел.

Нашата добра майка взима отрязаното кутре, свивайки ръце около него.

- Заведи го в стаята ви. Жените чакат пред вратата, за да ви придружат.

- Има още нещо - казва Брадуел.

- Какво е то? - пита Нашата добра майка.

- Чипът на врата на Преша - отвръща Брадуел. - Активен е.

- Не е вярно - възразява Преша.

- Напротив - отвръща твърдо Брадуел.

- Не е възможно чиповете ни да са активни. Кого изобщо го е грижа за нас, та ние нямаме нищо!

- По някаква причина се опитват да ви съберат двамата с Партридж. Вече съм сигурен в това - казва й Брадуел, след което се обръща към Нашата добра майка. - Тук имате ли лекар или медицинска сестра? Или поне някой с такива умения?

Нашата добра майка заобикаля Преша и застава зад нея. Тя отмята с ръка косата й, оголвайки врата й. После докосва с пръст един стар и леко изпъкнал белег на тила й. По гръбнака на Преша плъзват студени тръпки. Няма никакво желание да режат врата й. Накрая Нащата добра майка отбелязва сухо:

- Ще имаш нужда от нож, спирт и чисти парцали. Ще се погрижа да ги получиш. Останалото ще свършиш сам, Мъртвецо.

- Не - отсича Преша. - Кажи й, че няма да го направиш.

Брадуел свежда поглед към ръцете си. После поклаща глава и казва:

- Чипът е имплантиран на врата й. Прекалено опасно е.

- Ти си добър касапин - отвръща Нашата добра майка.

- Всъщност не съм никакъв касапин.

- Ще се справиш.

- Как може да си толкова сигурна? - пита Брадуел.

- Защото в противен случай ще те убия. И то с удоволствие.

За Преша това не е никаква утеха. А Брадуел изглежда още по-нервен. Той потрива неспокойно белезите на бузата си.

- Вървете - подканя ги Нашата добра майка.

Жената с метлата-копие ги отвежда до вратата. Коленете на Партридж изглеждат леко омекнали, а и самата Преша едва се държи на краката си. Жената отваря вратата, но преди да излезе, Преша поглежда назад към Нашата добра майка, която люлее една си ръка, обгърната с другата, наклонила глава на една страна и вперила поглед в бицепса си. Преша проследява погледа на Нашата добра майка и тогава забелязва, че ефирната материя на блузата й се издува и спада, и това е всичко, останало от новороденото й бебе - пурпурночервени устенца, една тъмна уста, вдълбана в ръката над лакътя й, все още жива и дишаща.