Чисти

Партридж История на сенките

ОТНОВО СА В ХЛАДИЛНАТА КАМЕРА НА БРАДУЕЛ. Вътре се носи миризма на опушено месо. Докато Партридж се преоблича с дрехите на Брадуел, той изпържва наново остатъците от един тлъст хибрид, който в момента стои оставен на печката. Брадуел подканва Партридж да се храни:

- Налага се да презаредим с гориво.

Ала Партридж няма никакъв апетит. Облечен в дрехите на Брадуел, се чувства като някой непознат. Ризата е прекалено свободна, а панталоните -прекалено къси. Обувките са му широки - вътре в тях краката му се пързалят насам-натам. Въпреки уверенията на Партридж, че по себе си няма никакъв чип, Брадуел, убеден в противното, му каза, че ще трябва да изгори всичките си дрехи, както и вещите на майка си, което му се струва непосилна задача. И сега, облечен в дрехите на Брадуел, Партридж се чувства чужд на самия себе си.

На пода пред тях Брадуел е наредил всички документи, които смята, че могат да му бъдат от полза, за да сглоби цялостната картина - това са разпечатани имейли от родителите му, оригинална японска документация, записки, водени на ръка, дебела купчина листа, представляващи ръкописа на родителите му, и в допълнение към всичко това вещите на майката на Партридж. Странно е да гледаш всички тези неща, пръснати на пода като части от различни пъзели. Нима биха могли да паснат помежду си, образувайки една обща картина? Изключено. Брадуел обаче изглежда развълнуван от разкриващите се възможности. Погълнал храната си надве-натри, сега той крачи насам-натам сред разпилените на пода доказателства. Дори птиците на гърба му, изглежда, не са в състояние да мируват.

Партридж насочва вниманието си към няколко изрезки от вестници -снимки на баща му пред микрофона, на някои от които той стои леко приведен напред, притиснал ръка към вратовръзката си, като жест на фалшиво смирение - нещо, което Партридж ненавижда. Баща му се вижда на заден план и на много други снимки, илюстриращи най-различни репортажи. Тогава Партридж казва:

- Та аз изобщо не го познавам. Що за човек е той в действителност?

- Баща ти ли? - отвръща Брадуел. - Човек на кратките изречения, позитивните модерни фрази и на обещанията. Освен всичко останало е майстор на двусмислените изказвания.

Партридж взима от пода една прашна изрезка. Взира се в бледото лице на баща си, в стиснатите устни и в очите му, които никога не гледат право в

обектива.

- Той е лъжец. Знае много повече, отколкото казва.

- Мога да се обзаложа, че е знаел всичко.

- Кое е това всичко?

- Чак до Втората световна война.

- Втората световна война ли?

- Родителите ми изучаваха този период - отвръща Брадуел. - Отън Брадуел и Силва Бернт. Били са вербувани като много млади, също като баща ти, млади попълнения в редиците на „Най-добрите от най-добрите“. През последната година от следването им, в два различни следобеда, са били взети всеки от своя университет, на разстояние няколко щата един от друг, и заведени на обяд в „Червените омари“.

- „Червените омари“ ли?

- Верига ресторанти, вероятно част от протокола. Някой е направил необходимите проучвания, откривайки идеалния ресторант, където да примамват свежи попълнения със скромно потекло. Вероятно баща ти също е бил в „Червените омари“ по време на следването си.

Партридж изобщо не може да си представи, че някога баща му е бил на неговата възраст. Изключено. През целия си живот е бил възрастен. Родил се е възрастен.

- Но за разлика от баща ти, родителите ми отказали. Обичаха да се шегуват, че Червеният омар не е оказал въздействие върху никого от тях. Казваха, че са имунизирани срещу червени омари.

На Партридж не му се нрави начина, по който Брадуел представя баща му като слаб характер. Не му харесва също и как звучи името на баща му, произнесено от Брадуел.

- Откъде си взел всички тези материали? - пита Партридж.

- Родителите ми знаеха какво се готви. Те разполагаха с тайно помещение с двойно подсилени стени, облицовани със стомана. След смъртта на леля и чичо се върнах обратно у дома, всичко беше изгоряло. Без много, много да се замислям, тъй като знаех четирицифрената комбинация - осем-едно-нула-пет, номера на първата къща, в която са живели и в която всъщност съм се родил, във Фили. Не беше лесно, но започнах да мъкна сандъка със себе си при всичките си местения и ето го сега тук.

- Нещата на майка ми може да не означават нищо - подхваща Партридж, -но когато ги взех в ръцете си за първи път, ми се сториха важни - като следа, която може да ме отведе при нея. Сигурно звучи глупаво.

Брадуел докосва малката грубовата метална музикална кутийка, след което прокарва пръст по картичката, на която има нарисувани балони, сякаш това са свещени предмети. Но Партридж никога няма да признае пред него, че тези неща му изглеждат точно такива. Защото Брадуел ще се отнесе с презрение към идеята, че някой може да почита нещо, което е дошло от Купола.

- От Детонациите насам не съм виждал нищо, което да не е овъглено, нащърбено, частично унищожено или изпепелено. Сигурно са били в Купола още преди Детонациите.

Той докосва златния медальон, лебеда с неговото синьо око, и гладките ръбове на картичката.

- Господи! - възкликва той, обзет от внезапен пристъп на гняв. - Какво ли е да живееш, заобиколен от пълно съвършенство, а, Партридж? Без никакви белези, изгаряния и птици. Да бъдеш чист като бебе?

- Това, че съм живял в Купола, не означава, че никога не съм страдал -отвръща Партридж, ядосан на върпоса му. - Разбира се, моите страдания нямат нищо общо с твоите. Но кое изобщо може да се сравни с тях? Да не искаш да получиш награда? Медал, на който да пише „Първа награда за понесени страдания“? Е, ти печелиш, Брадуел. Разбра ли? Ти печелиш.

- Не става дума за нас.

- Тогава престани да свеждаш всичко до нас.

- Трябва да прочистим главите си от най-очевидните и подвеждащи догадки. Нали не искаме да виждаме истината, каквато ни я представят. Искаме да я виждаме такава, каквато е - заедно със сенките, които я скриват. История на сенките.

- Точно така - отвръща Партридж, въпреки че гневът му още не е преминал, а и няма никаква представа как да прочисти главата си.

- Но колко години беше, когато избухнаха Детонациите?

- На осем и половина.

- Но тази картичка е за деветия ти рожден ден.

- Да, знам. Но баща ми така и не ми я даде.

- Знаела е, че тогава няма да бъде до теб, понеже ще е мъртва или...

- Все още жива някъде навън.

- Но защо само една картичка? Защо не е подготвила честитки и за останалите ти рождени дни?

- Може би това доказва, че е жива. Понеже е смятала, че на десетия ми рожден ден ще бъдем заедно.

- А може би това е единствената картичка, която баща ти е запазил -продължава Брадуел. - Щом вещите на майка ти са били в Купола още преди Детонациите, означава ли това, че сте стегнали багажа си и сте се преместили вътре преди взрива?

- Имахме право да вземем със себе си само няколко лични вещи - но не защото знаехме нещо за Детонациите, а просто така, за всеки случай.

- И това колко време преди Детонациите?

- Когато Детонациите избухнаха, бяхме на обиколка из Купола. Разглеждахме предвидения за нас малък апартамент. А аз оставих кутията с моите вещи - разни глупости, като например една видеоигра и плюшената играчка, която спечелих на една машина и смятах, че ми носи късмет - под двуетажното легло.

- Значи, когато всички сте внесли вътре малките си кутии с лични вещи, майка ти сигурно е знаела, че има вероятност да се разделите.

- Предполагам.

- Уилъкс може да е откраднал някои неща, преди да напусне жена си? Съвсем преднамерено. Ако това е вярно, значи, вещите са ценни. Дали не ги е скрил, защото е знаел, че са важни? И дали не е искал ти да ги намериш с надеждата, че ще събудят нещо в теб?

Брадуел навива музикаланата кутийка и я отваря.

- Ами тази мелодийка?

- Какво за нея?

- Напомня ли ти за нещо?

- Както казах, това е детска песничка, която, струва ми се, е измислена от нея. Не означава нищо.

Брадуел повдига огърлицата за златната верижка и наблюдава как лебедът се върти с широко разперени крила.

Партридж усеща енергията, която струи от Брадуел.

- Хрумна ли ти нещо? - пита Партридж. - Някакъв план?

Навън е задухал вятър и до тях достига трополенето на търкалящи се по земята строителни отпадъци. Брадуел поглежда нагоре, а после обратно към увитата около пръстите му огърлица.

- Знаеш ли какво ни трябва? - подхвърля Брадуел. - Информация за майка ти.

- Едва ли ще мога да отговоря на въпросите ти. Почти не я помня.

- Какво знаеш за нея?

- Тя беше много умна и красива. Била е млада, когато е срещнала баща ми.

Партридж взима картичката и започва да си играе с релефното

изображение на разноцветните балони.

- Бракът им щастлив ли беше?

- Това не е ли малко лично?

- Всичко може да се окаже важно - отвръща Брадуел.

- Мисля, че в известен смисъл бяха щастливи. Но не помня да съм ги виждал да се смеят заедно или да се целуват. Атмосферата вкъщи беше винаги, знам ли, някак скована. Отношенията им бяха формални. Прекалено учтиви. Струва ми се, че накрая тя го мразеше.

- Защо мислиш така?

Той се поколебава.

- Не знам. Понякога се случва на всички родители да изпитват омраза един към друг, нали?

- С какво се занимаваше майка ти?

- Беше лингвист - отвръща Партридж. - Говореше купища езици. Баща ми казваше, че владее свободно и езика на жестовете. На какъвто и език да говореше, просто не спираше да ръкомаха с ръце - той размахва ръце във въздуха. - Доколкото знам, когато съм бил малък, ме е взела със себе си в

Азия за една година. Била е там на работа, изскочила някаква възможност. Искала е да си върне обратно кариерата. Тогава съм бил бебе, на годинка, годинка и нещо.

- Това е странно. Не мислиш ли? Да оставиш съпруга си и едното си дете и да заминеш с бебето за Азия, където да работиш цяла година?

- Брат ми вече е ходел на детска градина.

- И все пак...

- Предполагам, че наистина е странно.

Партридж сяда в едното кресло и се обляга назад. Дали Брадуел не се опитва да го ядоса?

- Всъщност вече не знам кое е странно и кое нормално.

- Къде е сега брат ти?

- Мъртъв е - изрича бързо Партридж, сякаш това ще намали болката в гърдите му.

След кратка пауза Брадуел отвръща:

- Съжалявам за това - думите му прозвучават като извинение за много неща, като например, че е смятал живота на Партридж за лесен и безгрижен.

Вместо да си придаде важност, въпреки че знае, че може да го направи, Партридж отвръща само:

- Няма нищо.

- Как умря?

Партридж се оглежда наоколо, без да извръща глава. Погледът му започва да блуждае из стаята, обхождайки металните стени, куките, закачени на тавана, и висящите на тях животни, сандъка.

- Самоуби се.

- В Купола? - смайва се Брадуел. - Но как е възможно да се самоубиеш, когато имаш късмета да живееш в Купола?

- Не е чак толкова необичайно. Самоубийството вече не носи такова позорно петно като преди. С намаляването на смъртните случаи, причинени от заболявания, и предвид теорията за ограничените ресурси, все още се смята за нещо ужасно, но не и егоистично. Понякога дори се приема като жест на великодушие.

- Теорията за ограничените ресурси, значи? - заявява Брадуел. -Апокалипсисът е бил предварително планиран, за да може Земята да оцелее, да се възстанови сама, така че щом ограничените ресурси се изчерпат, оцелелите ще могат отново да използват ресурсите на планената. Хубав план.

- Наистина ли вярваш в това? - пита Партридж.

- Фактите го доказват.

- Единственият факт, който знам със сигурност, е, че брат ми беше добър човек и хората му се възхищаваха. Той притежаваше наистина ценни качества и беше много по-добър от мен самия. По-достоен като човек. Така че има много по-лоши неща от едно самоубийство. Това е, което исках да кажа.

- И кое е по-лошо от самоубийството?

- Защо са всички тези въпроси? Имаме ли някакъв план?

Брадуел изважда малкото ножче, затъкнато в колана му. След това поставя медальона върху сандъка и застава на колене пред него.

- Какво правиш? - обажда се Партридж.

Брадуел вдига ножа във въздуха и с едно бързо движение на ръката забива дръжката му в медальона. Коремът на лебеда се разпуква на две.

Неспособен да разсъждава, Партридж се хвърля напред и поваля Брадуел на земята. После приковава към земята ръката на Брадуел, тази, с която държи ножа, след което улавя и другата му ръка, извивайки я така, че я притиска към гърлото му.

- Какво направи? - кресва му той. - Това беше на майка ми! Имаш ли представа колко много държа на него?

Брадуел напряга мускулите на врата си и полага усилие да отговори:

- Изобщо не ми пука на какво държиш.

Партридж го блъска силно, след което го пуска. Брадуел се изправя и разтрива врата си. Партридж взима двете парченца от счупения лебед. Шията, окото със скъпоценния камък и дупчицата, в която се нанизва синджирът, са останали непокътнати. Само коремчето е разполовено, разкривайки кухата вътрешност на медальона. Партридж се вглежда внимателно в двете половини.

- Не е само медальон, нали? - обажда се Брадуел, опрял гръб в металната стена. - Вътрешността е куха. Прав ли съм?

- Защо го направи, по дяволите?

- Просто трябваше да проверя има ли нещо вътре.

Партридж повдига медольона и вижда непознати символи, които не може да разчете.

- Не знам - отвръща той. - Някакъв надпис. Но не мога да го разчета. На чужд език е.

- Може ли да погледна? - протяга ръка Брадуел.

Партридж неохотно поставя двете парченца в ръката на Брадуел. А той започва да ги изучава внимателно, повдигайки ги към единствената крушка, висяща в средата на стаята.

- Знаеш ли какво пише? - пита нетърпеливо Партридж.

- Няколко години учих японски сам. Баща ми говореше свободно езика, а записките с проучванията му съдържат и доста преводи. Не мога да говоря. Но мога да чета по малко.

Партридж застава плътно до него под светлината на крушката.

- Ето това - казва Брадуел, посочвайки първите два символа: _ Това

означава „мой“ - после плъзва показалец към следващата група символи:

7 х—- Тази дума също ми е позната. Това е първата японска дума, която научих. Означава „феникс“.

- Моят феникс? - изрича Партридж. - Но в това няма никакъв смисъл.

Баща ми не говори японски. И никога не съм го чувал да се обръща към майка ми с галени имена. Не е от този тип хора.

- Може да не е от него - подхвърля Брадуел.

- Но какво ще рече „моят феникс“? - пита Партридж.

- Не знам от кого е, но медальонът носи скрит смисъл. А това ще рече, че майка ти и този, който й го е дал, са знаели много - казва Брадуел. - Може би тя също е знаела всичко.

- Всичко ли? Какво искаш да кажеш? - пита Партридж.

- Операция „Феникс“ - отвръща Брадуел. - Така се нарича цялата тази мисия.

- Детонациите.

- Армагедон. Новият рай. Творението на твоя баща. От пепелта, също като феникс, ще се издигне нова цивилизация. Доста находчиво, не мислиш ли?

Брадуел се изправя. Започва да кашля. Вратът му е червен. Партридж се чувства виновен, задето му се нахвърли. Тогава Брадуел му подава една металана кофа, в която преди вероятно са държали вътрешностите на животните.

- Сложи тук дрехите си и вещите на майка ти. Трябва да ги изгорим. За да унищожим всички чипове.

Партридж се чувства като замаян. Той подава на Брадуел малкия вързоп с дрехите и раницата си, от която е извадил предварително вещите на майка си.

- Ами ако ги прегледам внимателно? - казва той. - И бездруго мисля, че са чисти. - Започва да изследва с пръсти релфното изображение на картичката, проверявайки за чипове. Напипва малка твърда подутина. Навлажнява пръсти с език и изтрива най-горния слой на картичката. Хартиеното покритие се разкъсва и разпада. А под него се появява един съвсем мъничък чип -тънък като лист хартия, но от твърда, бяла пластмаса, миниатюрен сензор.

- По дяволите - възкликва Партридж. - Истинска ли е изобщо тази картичка? И дали въобще е написана от майка ми?

С бързи крачки описва кръг в средата на помещението.

- Гласингс получи разрешение за това посещение в архива - продължава той. - Учителят ми по световна история. Може би са искали да открадна тези неща. Може би са знаели, че ще го направя, и затова са ги сложили там.

- Картичката може да е истинка. А чипът да е поставен по-късно - Брадуел протяга ръка и Партридж пуска чипа в шепата му. - Ще им устроим хубава гоненица.

Брадуел прикрепя чипа към една телена жица с помощта на малко домашно приготвена епоксидна смола с остра миризма, която държи в бурканче. После освобождава резето на клетката с двете плъхоподобни животинчета. Изважда отвътре едноокия плъх и го притиска към гърдите си. Плъхът не спира да цвърчи, докато Брадуел увива жицата през средата на тялото му и я закрепва, усуквайки заедно двете крайчета. После отнася плъха до една тръба на пода, отвива капачката и пъха зверчето вътре. Партридж чува как плъхът тупва на дъното и се отдалечава, драскайки с нокти по тръбата.

Брадуел излива някаква силно миризлива течност върху дрехите в металната кофа. А Партридж навива музикалната кутийка за последен път.

Брадуел запалва дрехите в кофата. Лумват огнени езици.

Щом песента завършва, Партридж подава музикалната кутийка на Брадуел. Той я пуска вътре. Застанали един до друг, двамата наблюдават пламъците.

- Къде е снимката? - пита Брадуел.

- Какво? И нея ли?

Брадуел кима.

Партридж не я изважда от найлоновия плик. Няма сили дори да я погледне. За утеха му служи фактът, че образът от снимката е запечатан в съзнанието му. Вдига я над кофата и я пуска, отмествайки поглед настрани. Не иска да гледа как пламъците ще заличат лицето на майка му.

Тогава Партридж взима онази част от колието, където се намира синият скъпоценен камък, с непокътнатата халкичка и минаващата през нея верижка.

- Ами ако Преша се върне? - подхвърля Партридж. - Ще ми се да знае, че я търсим, че не сме я зарязали. Може да оставим тук едната половина от колието. Ние ще вземем половинката с надписа. А тя - тази със синия камък.

Брадуел се приближава до мястото, където е скрито оръжието. Той коленичи на пода, отстранява тухлите и изважда от дупката ножове, месарски сатъри, куки и един електрошоков пистолет.

- Не съм сигурен дали това е добра идея.

- Не мога да го изгоря - отвръща Партридж. - Просто не мога.

Брадуел преглежда оръжията.

- Добре. Запази едната част, а другата остави тук. Най-важното сега е да се придвижваме бързо. Колкото повече се бавим, толкова повече намаляват шансовете да я намерим - той пристяга месарския нож и куката с каишките -едната от вътрешната страна на якето му, а другата на колана.

- Къде отиваме? - пита Партридж.

- Има един-единствен човек, за когото съм сигурен, че не е под влиянието на Купола - казва Брадуел. - Тя живее в Разтопените земи, които се простират на голяма територия. Тя е единственият човек с власт, на когото можем да се доверим.

- Щом като Разтопените земи са толкова обширни - възразява Партридж, -тогава как ще я намерим?

- Не става по този начин - отвръща Брадуел, подавайки му месарска кука и нож. - Ние няма да я намерим. Тя ще намери нас.