Чисти

Преша Рояк

ЕЛ КАПИТАН ПАРКИРА КОЛАТА сред лозите в подножието на хълма. Прикрива я възможно най-добре с цели туфи растения, които изтръгва от земята, корени и какво ли не още. Освен това предупреждава останалите кои растения не бива да докосват.

- Това с бодлите по върховете на назъбените листа съдържа киселина. Покрито е с тънък киселинен слой. Може да ви изгори - след това посочва към няколко растящи на група бели на цвят гъби. - А тези са заразни. Ако случайно ги настъпите и те се разпукат, тогава във въздуха се освобождават спори. Една от техните разновидности - обяснява им той, прилича повече на животните. Те са гръбначни - добавя той. - Раждат малки плодове, с които примамват животните, а след това ги удушават и изяждат.

Преша се старае да върви плътно след Партридж, който пък следва по петите Ел Капитан, избягващ най-отровните растения.

Брадуел настоява да върви най-отзад с оправданието да бди за опасности, но Преша се пита дали не се притеснява за нея. Спомня си как беше докоснал шията й с ръка, преди да извади чипа, а после и нежния допир на пръста му, плъзнал се по белега на китката й. А също и очите му, изпъстрени със златисти точици. Откъде се бяха взели? Сякаш изведнъж се бяха появили. Красота, можеш да я откриеш дори тук, стига да си достатъчно наблюдателен. Никога няма да забрави как я беше погледнал, поглъщайки с очи цялото й лице. Тази мисъл я изпълва с безпокойство, подобно на тайна, за която се надяваш никой да не научи.

Навлезли са в храстите и се катерят нагоре по хълма през трънливи къпинаци и бодливи лози, стараейки се да се движат по посока на бялата светлина. Преша стъпва несигурно, подобно на новородено конче. Склонът е покрит с ронещ се чакъл. Докато вървят нагоре, долавя тихото подрънкване на оръжията. Ел Капитан пуфти, а Хелмут от време на време издава тихи звуци на гърба му, сякаш цъка с език и нещо си мърмори. На всички им е трудно да пазят равновесие. Мъртвите земи остават зад гърба им.

Едва сега си дава ясна сметка за състоянието си. Зрението й е още леко замъглено, а слухът - приглушен. Раните на главата и врата й пулсират.

Ако открие майка си - така няма ли само да подпише смъртната си присъда? Ако все пак успеят да я скрият на някое сигурно място, вместо да я предадат на Купола, това означава всеки един от тях да се превърне в мишена. Ако обаче се провалят и Специалните сили първи се доберат до майка й, тогава Преша няма да им бъде вече от полза и ще я убият.

Усеща, че в стомаха й се надига ужас. Би трябвало да се чувства щастлива при мисълта, че има вероятност майка й още да е жива, скрита в някакъв бункер сред хълмовете. Но, ако наистина е така, тогава защо не е дошла да я вземе? Все пак бункерът не се намира на другия край на света. Той е тук. Защо не е излязла от скривалището си, за да потърси дъщеря си и да я отведе със себе си? Ами ако отговорът е, че не си е струвал рискът? И че просто не я е обичала достатъчно?

Партридж се заковава на място толкова внезапно, че тя едва не се блъсва в него.

- Чакайте - казва той.

Всички спират, затаили дъх.

- Чувам нещо.

От храстите се разнася слабо жужене. Но после жуженето се усилва и около тях се разнася плясък на крила.

Сред дърветата над тях се спуска неясен златист облак. Ел Капитан замахва с ръка във въздуха. Преша разсича облака, който се оказва рояк огромни пчели със здрава бронирана обвивка като бръмбари. Жуженето изпълва главата и гърдите й. Усеща как звукът врибрира сред заобикалящите ги дървета. Насекомите се въртят на рояк около главата й. Партридж смачква няколко от тях. Телцата им тупват сред къпиновите храсти.

Но тогава тя вижда една от буболечките, кацнала на земята. Изглежда също като Фридъл, но без ръждивите петна по него. Тя вдига насекомото от земята и го обгръща с длани, за да не избяга. Усещането й е до болка познато. Без дори да го поглежда, може да каже, че това е едно доста едро и лъскаво насекомо. То прибира криле до тялото си, също като цикада, само че неговите са от филигранен метал, лек и с богата украса. Има чудесни телени ребра и части, жило като на оса - златна игла, приличаща на опашка, и малки оченца от двете страни на главата.

- Почакайте. Тези насекоми са добри - казва тя. В този миг буболечките издават познато цъкане и бръмчене.

- Откъде знаеш? - пита Партридж.

- Гледах едно такова като домашен любимец, откакто се помня.

- А твоето откъде се появи? - пита Брадуел.

- Не знам. Просто винаги е било там.

- Картичката - обажда се Партридж. - „Следвай душата си. Защото тя има крила.“

- Какво означава това? Следвай душата си - обажда се Ел Капитан.

- Душата си - повтаря Хелмут.

- Означава, че сме близо - отвръща Партридж.

- Мислиш, че тя ги е изпратила ли? - пита го Преша.

- За да ги е изпратила тя, трябва да знае, че идваме - казва Брадуел. -Просто не е възможно.

- Тогава как ще разберем накъде да поемем оттук? Мисля, че са дошли, за да ни преведат през останалата част от пътя - възразява Партридж. - Това е част от плана, замислен толкова отдавна.

- Но нали всеки би могъл да намери това колие - казва Брадуел. - Ами ако насекомите водеха при нея враговете й?

Цикадата потрепва в ръцете й. Преша се навежда напред и разтваря леко пръсти, колкото да надзърне в процепите между тях.

Трептенето се учестява. Насекомото вдига глава. И тогава от едното му око излиза лъч светлина, който пронизва лявото око на Преша. Тя примигва. Очите й се насълзяват. Цикадата прави още един опит.

- Механична буболечка, сканираща ретината - обяснява Партридж.

- Това го имаше в стария свят - казва Брадуел. - Само че май не разпознава ретините на Преша.

Тя вдига поглед към Партридж и казва:

- Опитай ти. Теб би трябвало да те разпознае, ако наистина ги е изпратила тя.

Едно мънисто на гърдите на насекомото започва да проблясва. Крилата му потрепват.

- Мисля, че те разпозна - обажда се Брадуел.

Цикадата започва да пляска с криле.

Преша разтваря длани и ги вдига нагоре.

- Да видим накъде ще тръгне - ако тези насекоми са изпратени от майка й, тогава Фридъл не е ли подарък от нея?

Насекомото, излъчващо ярка светлина, се издига във въздуха и полита сред клоните на дърветата.