Чисти

Лайда Рехабилитаиия

В БЯЛАТА ТАПИЦИРАНА СТАЯ Е СТУДЕНО. Това й напомня за контейнера в голямото отделение на хладилника преди Детонациите. Сега хладилниците са малки, тъй като хората се хранят предимно със соеви таблетки. Именно в малката кутия на големия хладилник майка й държеше кръглите марули. Дали не бяха прекалено крехки, за да се съхраняват в общата част на хладилника? Замисля се за попарените, опърпани краища на най-горните листа, наподобяващи набран подгъв на пола.

Майка й я беше посетила на два пъти неофициално. Въпреки че по време на тези посещения тя беше сравнително мълчалива, Лайда долавяше гнева й. Майка й бъбреше предимно за съседите и за зеленчуковата си градинка, но по едно време й каза съвсем тихичко: „Даваш ли си сметка колко скъпо ще платим заради поведението ти? Всички около мен се стараят да отбягват погледа ми". Но в края на всяко от тези посещения я прегърна, макар и малко грубо и припряно.

Днес обаче майка й ще я навести в качеството си на служител за съставяне на професионална оценка. Ще се появи подобно на всички други, облечена в лабораторна престилка, с малкия преносим компютър като вдигнат пред гърдите й щит, прикриващ плътно пристегнатия бюст. Под стегнатия сутиен и месестата плът на гърдите се крие сърце. Лайда знае, че то е там и бие до пръсване.

Стаята е малка и квадратна, а оскъдната мебелировка се състои от легло, тоалетна и миниатюрен умивалник. На стената има фалшив прозорец с потрепваща светлина. Спомня си, че преди няколко години майка й се беше борила за това подобрение в качеството на грижите за пациента. Именно тя беше водила дискусията пред съвещателното тяло. Някой беше направил проучване за благотворното въздействие на слънчевата светлина върху хората с душевни заболявания. Но, разбира се, за прозорци с истинска светлина не можеше дори да става дума. Постигнат беше компромис. В резултат на това, сега прозорецът показва меняща се светлина, отмервана от скрит зад решетка стенен часовник. Но Лайда не вярва нито на часовника, нито на изгледа през прозореца. Убедена е, че, докато спи, някой манипулира времето. Защото часовете текат прекалено бързо. А може би се дължи на сънотворното. Колкото по-дълго я държат затворена тук, толкова повече расте възможността да класифицират душевното й заболяване като тежко, с което шансовете й да я пуснат намаляват. Сутрин взима други хапчета за събуждане и още едни за успокояване на нервите, въпреки че не спира да им повтаря, че нервите й са наред. Но така ли е наистина? Предвид обстоятелствата, смята тя, са в доста добро състояние. Или поне засега.

Но все едно дали ще я пуснат, или не - позорът е вече налице. След всичко това кой ще я вземе за снаха? Никой. Но дори да я приемат, никога няма да й позволят да има деца. Ще бъде негодна за генетична репопулация - тоест край.

Изкуствената светлина, нахлуваща през прозореца, потрепва, сякаш отвън прелитат птици. Това да не е част от терапията? Как иначе ще се сети за прелитащи отвън птици? В Купола има много малко птици. От време на време се случва някоя от тях да избяга от птичарника. Но това става рядко. Може би птиците са плод на въображението й. Някакъв дълбоко потиснат спомен.

Освен разяждащата паника има още едно нещо, което не й дава мира, и това е косата й. Остригаха я, още щом пристигна. Пресметнала е, че са нужни поне три години, докато израсте до предишната дължина. Малкото момичета, завърнали се от рехабилитация, които познаваше, отначало носеха перуки. Скованите им от страх лица, че болестта може да се върне, и фалшивият блясък на косите им ги карат да изглеждат някак чужди - още една причина останалите да се боят от тях. Сега тя носи бял шал на главата си. Бял, за да пасва по цвят на тънкия памучен гащеризон, който се издува около нея, скривайки формите на тялото й. Размерът е един и същи за всички. Шалът е завързан отзад на врата й, от което мястото постоянно я сърби. Тя плъзва пръсти под възела и се почесва.

Мислите й се връщат към Партридж, мушнал ръка в нейната, докато двамата вървят по коридора към танцовата зала. Понякога той изниква така неочаквано в съзнанието й, че стомахът й се преобръща. Намира се тук заради него. Всеки въпрос, който й задават, я връща все към онази вечер. А истината е, че почти не го познава. Но никой не й вярва, въпреки че не спира да го повтаря отново и отново. Изрича го и сега в тишината на своята затворническа стая: „Почти не го познавам“. Дори сама не си вярва. Дали е жив? Струва й се, че някъде дълбоко в себе си би почувствала, ако той беше мъртъв.

В три часа на вратата се чува почукване и тя се отваря, преди Лайда да успее да отговори. В стаята влиза екипът - две лекарки, придружени от майка й. Поглежда към майка си, очаквайки да получи някакъв знак за близост. Но лицето на жената остава напълно неподвижно като изкуствения водоем на академията. Тя поглежда към Лайда, но не за дълго. Погледът й отскача към близката стена, плъзва се по пода, спира на умивалника и се връща обратно на стената.

- Как се чувстваш? - пита по-високата и стройна лекарка.

- Добре - отвръща Лайда. - Прозореца си го бива.

Майка й потрепва едва доловимо.

- Харесва ли ти? - пита стройната лекарка. - За нас това беше важно нововъведение.

- Още веднъж ще ти зададем няколко кратки въпроса - подхваща другата лекарка. Тя е набита и дебела и говори отсечено. - Задачата ни е да надникнем в естеството на връзката ти с Рипкард Уилъкс.

- Приятеля ти Партридж - добавя стройната лекарка, сякаш Лайда не би разпознала името.

- Само няколко въпроса - обажда се майка й. - Ще бъдем кратки.

Дали не се опитва да й каже тя също да дава кратки отговори?

- Не знам къде е Партридж - заявява Лайда. - Колко пъти трябва да го повторя?

Подложили я бяха на няколко разпита, всеки следващ малко по-враждебен от предишния.

- Както сама се досещаш, Елъри Уилъкс е силно заинтересован от тази информация - казва стройната лекарка. Дори самото произнасяне на името му я изпълва с вълнение, забелязва Лайда. - Все пак става дума за сина му.

- Би могла да ни помогнеш да открием момчето - добавя обнадеждено майка й, сякаш това може отново да ги направи семейство.

Изкуственият пейзаж на прозореца потрепва отново сякаш от движение на крила - или може би има засечка в програмата. Дали не е блокирала? „Би могла да ни помогнеш да открием момчето.“ Изгубил ли се е? Изчезнал ли е? Също като птицата от птичарника. Като телената птица, която беше направила и която вероятно е изложена в момента в Залата на Учредителите, вместо антикварните кухненски таймери, престилки и ножове. А може би телената й птица е дисквалифицирана, тъй като Лайда вече не посещава академията.

- Заявила си, че си му показала изложбата на тема „Домашен бит“ след края на работното време така, както би развела и група посетители през деня - казва тантурестата лекарка.

- Чудя се дали съм разбрала правилно? Момче и момиче, измъкнали се от танците, намират се сами в тъмна стая, а наоколо свири музика - додава стройната лекарка. - Всички сме били млади - намига й тя.

Лайда не отговаря. Научена е да отговаря на въпросите с въпроси.

- Какво имате предвид?

- Той целуна ли те? - пита стройната лекарка.

Лайда усеща, как страните й пламват. Той не я целуна. Защото тя целуна него.

- Имаше ли прегръдки?

Още пази спомена за ръцете му на кръста си, плъзгащи се леко нагоре по гърба й, и за плата на роклята, който гъделичка корема й. Танцуваха на две от песните. Има много свидетели. За дисциплината отговаряха господин Гласингс и госпожица Пърл. Докато танцуваха, тя усещаше дъха му на шията си, тъй като Партридж беше наклонил главата си на една страна. А в колана му имаше затъкнат нож, който оставаше скрит под сакото. И тогава се целунаха. Дали някой беше забелязал? После двамата вървяха хванати за ръце на път за нейния пансион. Срещнаха много хора. Дали не бяха ги наблюдавали през някой прозорец? Имаше ли и други двойки, вървящи по пътеката?

- Каквото и да изпитваш към него - казва тантурестата лекарка, - смяташ ли, че е имал дълбоки чувства към теб.

Очите на Лайда се насълзяват. „Не - казва си тя. - Не, не е изпитвал чувства към мен. Била съм му от полза.“ Още от самото начало се държеше грубо. А после стана мил само за да може да се измъкне с откраднатия от изложбата нож. И този нож с каква цел го е използвал? Никой няма да й каже. Освен това танцува с нея само за да изглеждат нормално, да се впишат в обстановката и да не бият на очи. Дали не се тревожат, че може да е мъртъв? Че може да е избягал и да се е самоубил също като брат си? Лайда стрелва майка си с умолителен поглед: „Какво да правя?“.

- Той обичаше ли те? - пита отново стройната лекарка.

Майката на Лайда кимва с глава. Всъщност това дори не е кимане. А по-скоро леко потрепване, сякаш се опитва да сдържи кашлицата си. Лайда избърсва очите си. Значи, майка й иска от нея да каже „да“, да им каже, че Партридж е имал чувства към нея. Нима това ще й придаде по-голяма стойност? Може да има стойност само ако Партридж е още жив. Ако повярват, че той я обича, тогава сигурно ще я използват като свръзка. Като средство за контакт. Тоест, като примамка.

Когато сграбчва коленете си с ръце, платът се събира между пръстите й и тя го приглажда.

- Да - отговаря накрая, свеждайки поглед. - Обичаше ме.

За миг й се струва, че това е самата истина, и добавя по-високо:

- Сам ми го каза. Онази вечер ми призна, че ме обича.

Прозорецът потрепва отново. Или може би е зрението й?