Чисти

Лайда Малка синя кутийка

ЗА ДА УБИВА ВРЕМЕТО, Лайда преплита отново и отново своята рогозка, ала крайният резултат никога не я удовлетворява напълно. Тя си тананика мелодията на „Блести, блести“.

Още никой не е дошъл да я види - нито лекарите, нито майка й. Отбиват се само надзирателките, носещи подноси с храна и хапчета. И това е всичко.

Когато се събуди на сутринта, след като червенокосата й беше предала съобщението си на малкия правоъгълен прозорец, момичето вече го нямаше. Може все пак да е била луда. На кого би му хрумнало, че може да събере достатъчно хора, с които да превземе Купола? „Кажи му.“ На кого, на Партридж ли? Да не би червенокосата да смята, че по някакъв начин Лайда поддържа връзка с него. И изобщо защо да му казва подобно нещо? Червенокосата май наистина ще се окаже луда. Някои хора тук несъмнено са луди. Нали тъкмо затова съществуват подобни места. А що се отнася до Лайда, тя е просто едно изключение.

На другата сутрин в стаята на червенокосата се появи друго момиче. Новата не беше на себе си от страх. Всъщност Лайда изпита облекчение. Иначе какво щеше да каже на червенокосата след посланието? Ако някой ден излезе оттук, не можеше да позволи да я видят в компанията на някакви лунатици, а още по-малко в компанията на революционни лунатици. В Купола нямаше революционно настроени елементи. Това беше едно от хубавите неща на това място. Не се налагаше да се тревожат от избухването на подобен вид конфликти, както беше преди Детонациите.

Лайда не отиде повече на трудова терапия. Едва отпусната, привилегията скоро й беше отнета. Попитала беше надзирателките кога ще й разрешат отново. Но те не знаеха. Би могла да се опита да научи от тях нещо повече, ала това изглеждаше опасно. Пък и така само щеше да признае, че не знае нищо. А тя иска да създаде тъкмо обратното впечатление.

Този ден обаче, малко преди обяда, в стаята й се появяват две надзирателки, които й съобщават, че трябва да я отведат в медицинския център.

- Дошла е заповед за моето преместване? - пита Лайда.

- Не сме сигурни - отвръща едната надзирателка. Втората жена я чака от другата страна на вратата. - Не разполагаме с допълнителна информация. Знаем само къде трябва да те оставим.

Преди да я изкарат от стаята, те закопчават ръцете й с някакво пластмасово заключващо устройство, стегнато толкова силно, че Лайда усеща пулса си. В коридора се разминава с две лекарки. Едната прошепва на другата:

- Необходимо ли е това? Помисли само за Джилис.

Джилис е малкото име на майка й. Струва й се странно, като ги чува да говорят за нея толкова непринудено. Не искат майка й да я види с белезници, какъв срам. Това означава ли, че ще види майка си, преди да я преместят.

Като жест на състрадание те казват на надзирателките да махнат белезниците. Едната е само с няколко години по-голяма от Лайда, която си задава въпроса дали надзирателката не е посещавала академията и дали не са се засичали по коридорите. Тогава служителката изважда голям нож с червена дръжка и го подпъхва между пластмасовите белезници и едната китка на Лайда. За един кратък миг момичето си представя какво би станало, ако острието се забие в китката й. Все още е облечена с белия гащеризон и белия шал на главата си. Кръвта й ще остави яркочервени петна върху бялата материя. Накрая й казват да върви със сключени пред себе си ръце и тя ги послушва.

Щом напуска центъра за рехабилитация, тя започва да се оглежда за майка си, но не я вижда никъде.

Надзирателките я качват на единствения вагон на влакчето, което спира в медицинския център, и я придружават по един от коридорите. Досега е идвала в медицинския център само на два пъти - първо да й извадят сливиците, а после заради лека настинка. Момичетата от академията не биват подлагани на програмата за кодиране. Страхуват се, че могат да увредят репродуктивните им органи, което е много по-важно от усъвършенстването на техните умове и тела. Сега обаче шансовете й да бъде одобрена за репродукция са почти нищожни. Тези, които са малко по-големи на възраст от нея и не са включени в програмата за репродукция, могат да бъдат подложени на процедурата за мозъчно кодиране. Но вероятно тя ще се окаже неподходящ кандидат дори за това. Каква полза да усъвършенстват мозък, който не отговаря на психологическите норми? Но от друга страна, тя знае, че има вероятност да влязат в Новия рай, докато е още жива. В такъв случай няма ли да имат нужда от всички, годни за репродукция, дори и от момичета като нея, прекарали известно време на лечение в центъра за рехабилитация? Така че все още не е изгубила надежда.

Тапетите на стените са с флорални мотиви, сякаш се намират в коридора на нечий дом преди Детонациите. Забелязва дори два люлеещи се стола, където човек би могъл да поседне за малко и да си побъбри приятелски с някого. Явно искат да създадат предразполагаща атмосфера, предполага Лайда. За разлика от другите момичета, които се справят много добре в часовете по неангажиращи разговори, Лайда е принудена да наизустява целия списък с подходящи въпроси, за да може да поддържа разговора. Винаги е усещала тези разговори като ужасно бреме, сякаш краят им маркира някакъв много по-значим завършек. В този момент си спомня думите на Партридж, с които й предложи да танцуват: „А сега да се държим като всички останали - казал беше той, - за да не предизвикаме подозрения“. Само че тя не е като останалите. Нито пък той.

Но тези фалшиви белези на домашния уют не могат да заблудят никого. Не и с флуоресцентните лампи, които примигват и жужат над главите им. Или пък вратите, които понякога се отварят, разкривайки невзрачно стерилно помещение с отливка във формата на човешко тяло, поставена на легло с метални прегради от двете страни. Дали има някой в отливката? Няма никаква представа с всички тези медицински служители, суетящи се наоколо, екипирани с маски, престилки и ръкавици.

Пред тях се виждат наредени в редица момчета от академията. Погледът й пробягва бързо по лицата им. Някои от тях я разпознават. Очите им се разширяват от изненада. Едно от момчетата се ухилва с глуповата усмивка. Но тя отказва да сведе поглед. Не е сторила нищо лошо. Тя изправя глава, вперила очи право напред в телефонната кутия в дъното на коридора.

Някой прошепва името й. А после и името на Партридж. Иска й се да ги попита какво са им разказали - да разбере нещо, каквото и да е, защото дори лъжата, която са разпространили наоколо, би била за предпочитане пред пълното неведение.

Надзирателките свиват в края на коридора и най-сетне спират пред една врата. На табелката отстрани е изписано името: ЕЛЪРИ УИЛЪКС. Дъхът замира в гърлото й.

- Чакайте - казва тя. - Не знаех.

- Щом не са ти казали, значи, е трябвало да бъде изненада - отвръща надзирателката, свалила белезниците й.

- Дайте ми една минута - казва Лайда. По дланите й е избила пот. Тя ги изтрива в крачолите на гащеризона си.

Другата надзирателка почуква и казва:

- Пристигнахме навреме.

Отвътре се чува мъжки глас:

- Влез.

Елъри Уилъкс се оказва по-дребен, отколкото е очаквала. Има заоблени, леко прегърбени рамене. Помни го като здравеняк. Преди време именно той изнасяше речи от трибуната на различни чествания и публични събития. Но сега си спомня, че преди няколко години Форстийд пое тази функция без каквото и да е обяснение. Може би защото Форстийд е по-млад и зъбите му блестят, сякаш е глътнал луната, сякаш тя свети отвътре. Уилъкс е вече на възраст. Повечето от най-важните мъже в Купола изглеждат енергични и в цветущо здраве, докато видът на Уилъкс е болнав, с отпуснато шкембе.

Той се завърта в стола си, разположен пред редица монитори и клавиатури, и се усмихва приветливо. Сваля от лицето си чифт очила - дали не са само за парлама? Не помни кога за последен път е виждала очила. После ги сгъва и ги вдига към гърдите си.

- Лайда - казва той.

- Здравейте - отвръща тя и протяга ръка.

Той поклаща глава и отвръща:

- Няма нужда от формалности - но тя има чувство, че той отбягва погледа й. Или може би я презира? Дали я смята за нечиста, след като е била пациент в центъра за рехабилитация?

- Седни - посочва й един малък черен стол. Тя присяда на ръба му. Тогава той кимва на надзирателките и казва: - Ще разговаряме насаме. Благодаря, че я доведохте тук невредима!

Двете жени се покланят леко. Надзирателката, която свали белезниците от ръцете й, я поглежда, сякаш да й вдъхне кураж. После двете напускат стаята, затваряйки вратата с тихо щракване.

Уилъкс поставя очилата на ръба на бюрото до една малка бледосиня кутийка. Точно толкова голяма, колкото да побере едно кексче. Сеща се за кексчетата от танцовата забава, за тяхната пореста текстура, за невероятната наслада и как се беше удивила от огромните хапки, на които Партридж беше изял своето. Той се хранеше със страст. А сега Лайда се пита дали в кутийката не е скрит някакъв подарък.

- Сигурно си научила, че синът ми е изчезнал - започва Уилъкс.

Лайда кимва.

- Но вероятно не знаеш, че си е отишъл.

- Отишъл си е? - Лайда не е сигурна какво трябва да означава това. Да не е мъртъв?

- Напуснал е Купола - отвръща Уилъкс. - И както сигурно се досещаш, искам да се погрижа за безопасното му връщане.

- О - възкликва Лайда. Дори момичетата, затворени в центъра за рехабилитация, бяха научили за това. Значи, той е някъде там навън. Дали не трябва да се престори на още по-изненадана? - Разбира се, че искате той да се върне. Разбира се.

- Носи се слух, че бил доста привързан към теб - той повдига ръка и приглажда тънката коса на темето си. Главата му, почти напълно плешива, напомня на бебешка глава, а също и за думата „фонтанела“ - онова меко местенце на главата на новороденото, където можеш да видиш пулса и да провериш за обезводняване, ако бебето е болно. Бяха имали много часове за правилните грижи за новородените. Лайда винаги беше смятала, че думата „фонтанела“ би подхождала много повече на нещо екзотично, като например италиански фонтан. Ръката му трепери. Дали не се чувства нервен?

- Вярно ли е? Той пада ли си по теб?

- Нямам претенции да познавам никое друго сърце освен своето - отвръща тя.

- Тогава ще те попитам нещо по-просто - казва той. - Знаеше ли за плановете му?

- Не.

- Помогна ли му да избяга?

- Доколкото знам, не.

- Той открадна ли нож от изложбата и ти помогна ли му за това?

- Може да е откраднал нещо, когато не съм гледала. Не знам. Но бяхме заедно в изложбената зала.

- Играхте си на мама и татко?

- Не - отвръща Лайда. - Не знам какво искате да кажете.

- Мисля, че знаеш. - Той потупва с три пръста бледосинята кутийка.

Лайда вече се бои от кутийката.

- Не, не знам.

Той се привежда напред и, снишавайки глас, казва:

- Още ли си девствена?

Тя усеща, че лицето й пламва. Гърдите й се стягат. Отказва да отговори.

- Мога да повикам някоя от жените да провери - казва той. - Освен ако не ми кажеш истината.

Тя забива поглед в покрития с плочки под.

- Моят син ли го направи? - пита той.

- Още не съм отговорила на предишния въпрос - отвръща тя. - И няма да отговоря.

Тогава той се навежда напред и я потупва по коляното, след което поставя ръката си на същото това място.

- Не се безпокой - казва накрая.

Прилошава й. Идва й да го изрита. Тя затваря очи. Стиска ги силно. Ръката му се отдръпва от коляното й. Лайда отново свежда поглед към плочките на пода.

- Ако е бил синът ми, все още можем да се погрижим да оправи нещата -стига да го намерим, разбира се, и да успеем да го върнем обратно.

- Не е необходимо да се омъжвам за него - отвръща Лайда, - в случай че намеквате за това.

- Но би било хубаво, нали? Като се има предвид досието ти напоследък, ще бъде трудно да се задомиш.

- Ще оцелея.

За момент настъпва тишина, след което Уилъкс подхвърля небрежно:

- Наистина ли ще оцелееш?

Кръвта нахлува в главата й. Изведнъж осъзнава, че отново е сключила ръце, този път положени в скута й, притискайки ги толкова силно, че ноктите се впиват в кожата й.

- Имаме план, който включва твоето участие - казва Уилъкс. - Излизаш навън.

- Къде навън?

- Навън от Купола, от другата страна.

- Навън от Купола? - това е смъртна присъда. Въздухът там не става за дишане. Освен това ще я нападнат. Онези нещастници там ще я хванат, след което ще я изнасилят и убият. Извън Купола дърветата имат очи и зъби. А земята поглъща момичетата, запазили поне отчасти човешкия си облик. Изгарят ги живи на клада, след което ги изяждат. Ето на какво място отива. Навън.

- Специалните сили ще те заведат на едно място навън и ти ще трябва да подмамиш сина ми обратно.

- Сигурен ли сте, че е жив?

- Да, поне през последните няколко часа и няма признаци за промяна.

Това я изпълва с малка доза облекчение. Може наистина да успее да го

примами обратно. Може дори Уилъкс да им позволи да се оженят. О, не, какво ще стане с нея, когато разберат, че той не я обича? Че се е държал мило само защото му е помогнала да открадне ножа?

Уилъкс пляска с ръце и се обажда на някакъв невидим асистент.

- Пусни номер сто двайсет и седем - Партридж - а после се обръща към Лайда: - За да се убедиш с очите си.

Екранът на компютъра оживява и на него се появява Партридж. Изглежда мръсен, изтощен и охлузен, но все пак е Партридж. С неговите светлосиви очи и силни бели зъби - един от тях леко прихлупен върху съседния. Наблюдават го през нечии чужди очи. През очите на момиче. Лайда успява да зърне тялото на момичето, когато тя поглежда надолу, а после обратно към Партридж.

Тогава той прошепва на момичето:

- Научих чак когато и ти. Никога не бих скрил такова нещо от теб.

„Такова нещо ли?“, пита се Лайда. Няма съмнение, че познава добре

момичето. Да имаше начин да види лицето й! Момичето не гледа вече към Партридж. Тя изучава с очи задната стена на помещението, отрупана с изпотрошена изкорубена техника. Двамата се намират извън Купола.

- Исках само да го знаеш - казва Партридж. Тогава лицето му се появява отново и се вижда още, че ръката му е увита в окървавена превръзка и я държи притисната до гърдите си. Той се усмихва на момичето.

То кима. Личи си по накланянето на ъгъла на камерата.

- Какво мислиш за нея сега? - пита Преша.

„За мен ли говорят?“ - пита се Лайда. Защо иначе Уилъкс ще й показва този клип?

- Не знам - отвръща Партридж.

Екранът почернява отново.

- Той е ранен - казва Лайда. - Какво е станало с ръката му?

- Малка злополука. Нищо сериозно. Тук можем да поправим почти всичко.

- Защо ми показахте този клип?

- За да се увериш, че е жив и е добре! - отвръща Уилъкс.

Не му вярва. Показа й го, за да я накара да ревнува. Проблемът е, че тя лъже не само тях, но и себе си. Всъщност тя целуна Партридж, а не той нея. И той никога не й е казвал, че я обича. Всичко е една голяма лъжа. Нека се опитва да събуди ревността й, щом иска. Това е без значение за нея. Защото не можеш да изгубиш човек, когото никога не си имал.

Но това не е всичко. Партридж беше отвърнал на целувката й, а когато тя се отдръпна от него, изражението му беше неописуемо. Той изглеждаше едновременно изненадан и щастлив. Замисляйки се за лицето му, тя се усмихва. Нека Уилъкс да прави каквото иска с информацията, с която разполага. Тя отново си спомня как Партридж й беше прошепнал: „Да се държим като всички останали, за да не предизвикаме подозрения“. Това бяха точните му думи. Да се преструват, че са като останалите. Защото бяха различни, не бяха като тях. Това беше нещо като признание, тяхната обща тайна.

- Защо се усмихваш? - пита я Уилъкс.

- Защото това е добра новина. Синът ви е жив.

Уилъкс я поглежда изпитателно, след което взима бледосинята кутийка и й я подава.

- Ще предадеш тази кутия на един войник - казва той. Ръката му отново потреперва. - Надявахме се да ни съдейства, но вече има участие в смъртта и унищожаването на един от нашите оперативни работници - той поема дълбоко дъх и издиша. - Наблюдавам я в продължение на дълги години. Лъскава примамка, която се надявах да ме заведе при един точно определен човек. Но се оказа напълно безполезна. Лъскава примамка, която ще му помогне да хване някого навън? Но кого? Лайда обаче задава един доста по-прост и позволен въпрос:

- Може ли да попитам какво има в кутията?

- Разбира се - отвръща той и този път тя забелязва едно съвсем леко потреперване, едва доловимо поклащане на главата му. - Отвори я. На теб едва ли ще ти говори нещо, но войникът, за когото ти споменах - Преша Белз, със сигурност ще разбере посланието, което й изпращаме. Това нещо може да й напомни на кого трябва да бъде лоялна. Предай й, че нищо друго не е останало.

„Нищо друго от какво?“, мисли си тя, но премълчава въпроса. Няма никакво желание да отваря кутията, но просто трябва да разбере. Тя поставя ръка на капака и го повдига, след което разгъва тънката амбалажна хартия вътре. Когато я разтваря, точно по средата вижда един малък вентилатор с безжизнено моторче и застинали пластмасови перки.