Чисти

Лайда Същество

СЛЕД КАТО НАПУСКА ПОСЛЕДНИЯ ОТСЕК и вратата се плъзва подире й, се чува тежкото изщракване на ключалка. Ала там не я чака никой от Специалните сили, както беше обещал охранителят.

Тя обхваща с поглед мрачния пейзаж, въртящата се във въздуха пепел и в далечината горския пояс и града - срутени сгради и тънки, но отчетливи ивици пушек, виещи се към небето. Лайда се оказва съвсем сама, стиснала в ръце бледосинята кутия.

Тя се обръща към Купола и вдига поглед към масивната конструкция. После почуква учтиво на вратата с ясното съзнание, че от другата страна няма никого. Откъм горите се разнася странен, далечен вой. Но тя не се обръща назад. Започва да блъска с юмрук по вратата.

- Тук няма никого! - крещи тя. - Няма кой да ме придружи!

Едва не заплаква, но успява да се овладее. Оставя свитата си в юмрук ръка да се плъзне надолу по вратата.

Тогава тя се обръща и забелязва следите от гуми. Те свършват внезапно пред Купола и тогава тя успява да различи широкото правоъгълно очертание на земята, където вероятно се намира вратата за товарния док, за която беше споменал охранителят. Може би не биваше да й издава тази информация. Защото сега тя е наясно, че Куполът не е напълно изолиран от външния свят. Явно поддържат връзка с хората навън. А това противоречи на всичко, в което е вярала. Не биваше да научава за съществуването на товарния док. Навярно обаче охранителят е бил наясно, че вече няма никакво значение какво знае тя, при положение че не съществува вероятност да се върне обратно.

Тя прави няколко крачки напред. Подхлъзва се на песъчливата почва. До този момент е свикнала с облицованите с плочки помещения на девическата академия, с каменните пътеки, пресичащи затревените площи, без да поддават под краката й и с гумената повърхност на подовете в центъра за рехабилитация. Тъй като се намира на възвишение, Лайда съвсем естествено ускорява крачка, осъзнавайки, че е напълно сама под взора на истинското слънце и под групата облаци, които изглеждат неразривно свързани с небето, с вселената, и тогава тя започва да тича. Девическата академия няма никакви спортни отбори, въпреки че всяка сутрин загряват с упражнения в гимнастическия салон в продължение на цял час, облечени в еднакви спортни екипи - шорти и тениски на райета с къс ръкав, които се закопчават отпред. Тя ненавижда спортните екипи и гимнастиката. Кога последно беше тичала така? Всъщност тя е доста бърза. Носи се сигурно на краката си надолу по хълма.

Тя продължава да тича, наближавайки все повече горския пояс около града. В този момент до слуха й достига някакво жужене, нисък електрически пулс. Идва някъде от закърнелите дървета, но не може да определи с точност посоката. Тогава тя се заковава на място, но въпреки това продължава да има чувството, че още е в движение, което я учудва. Равномерният тропот на краката й надолу по хълма сега се е пренесъл в гърдите й. Тя претърсва горите с поглед и зърва едра фигура, която се придвижва бързо, излъчвайки сияние. „Спокойно - казва си тя. - Те са машини. А не човешки същества.“

Това утеха ли трябва да бъде?

- Кой е там? - надава вик. - Покажи се!

Фигурата проблясва отново, сякаш кожата й отразява светлината.

Тогава съществото се изправя в цял ръст и поема напред на своите дълги, мускулести крака с предпазливата походка на паяк. Лайда решава, че сигурно принадлежи към Специалните сили заради своята плътноприлепнала униформа в тъмна комбинация от камуфлажни цветове, за да се слива с калта и пепелта. Белезникавите ръце с изпъкнали мускули са отрупани с оръжия, лъскави черни оръжия, чието име Лайда не знае. Дланите на съществото са твърде големи за ръста му, но въпреки това прилягат идеално на дръжките на оръжията. Тя зърва и стоманения отблясък на ножове, които й се виждат още по-страшни, сякаш съществото пред нея е подготвено да убива от близка дистанция.

Лицето му е със силно изразена челюст, изпито и някак мъжествено, въпреки че не би могла с категоричност да го определи като мъжко. Очите му представляват тесни резки, над които е надвиснало изпъкнало чело. Съществото се втренчва в нея, приближавайки се още повече. Лайда не смее да помръдне.

- Дошъл си тук, за да се срещнеш с мен? - казва тя. - Ти си от Специалните сили, нали?

Той подушва въздуха около нея и кимва.

- Знаеш ли коя съм аз?

Той кима отново. Ако не е човешко същество, тогава какво е? Защо работи за Купола? Да не е някой несретник, когото са видоизменили така, че да може да защитава Купола?

- Знаеш ли къде трябва да ме заведеш?

- Да - гласът е човешки. Всъщност в него се долавя някаква меланхолия и копнеж. Накрая той казва: - Знам коя си.

Думите му я изпълват със страх. Без сама да знае защо.

- Аз съм поверена на теб - отвръща тя, надявайки се, че това е имал предвид. - Или по-скоро твоя заложница.

- Разбира се - казва той, след което се обръща и прикляка ниско долу. -Ще те нося. Така ще стане по-бързо.

Тя се поколебава.

- Ще ме носиш на конче? - учудва се, че си е послужила с този израз. Не го е използвала открай време.

Той не отговаря нищо, а само продължава да седи неподвижно.

Лайда се оглежда наоколо. Очевидно няма друг избор.

- Дадоха ми тази кутия - казва тя. - Трябва да я предам на един човек.

Той протяга ръка и взима кутията.

- Ще я прибера на сигурно място.

Тя се поколебава отново, но след това се покатерва на гърба му. След това увива ръце около якия му врат.

- Готово - казва тя.

Тогава той се втурва напред, навлизайки в гората в посока обратна на града. Походката му е бърза и плавна, почти безшумна. Приземява се леко, дори когато прескача по-големи скали или храсти. Понякога спира рязко, скривайки се зад група дървета. Лайда чува отривистия лай на скитащо куче и някаква песен. Някой пее! Хората извън Купола продължават да пеят? Това я смайва.

Отново се понасят в бяг. Студеният въздух изпълва дробовете й. Чувства се останала без дъх. Шалът покрива не само носа и устата, но и ушите й, улавяйки силните пориви на вятъра. Това ли е чувството да яздиш кон -вятър, дървета и скорост? Намира се на гърба на войника, обвила ръце окола шията му и крака около кръста му - сякаш отново е малко дете. Само че той не е войник. Дори не е човешко същество в пълния смисъл на думата. А тя не е дете. Тя е просто една примамка.

До слуха й достига същото онова електрическо жужене. Звукът се разнася от най-различни посоки. Той спира, свива ръце около устата си и отвръща с някакъв недоловим за нея повик - навярно звук извън човешкия слухов обхват. Но разбира, че е повик заради вибрацията, която усеща да преминава през тялото му. Той замръзва напълно неподвижно.

- Ще чакаме - казва той, след което се отпуска на колене, помагайки й да слезе на земята.

Тя се изправя на крака, чувствайки се замаяна.

- Знаеш ли кого търсим?

Той я изглежда остро през рамо, сякаш засегнат от съмнението й.

- Разбира се.

- Съжалявам.

Стоят в очакване още известно време.

- Откъде ме познаваш? - пита Лайда.

Той я поглежда през цепките на очите си.

- Бях - отвръща той.

- Беше какво?

- Бях - повтаря той. - Но вече не съм.

Едва сега Лайда забелязва, че той не е чак толкова възрастен - може би само няколко години по-голям от нея. Но в лицето му не открива нищо познато - изпъкналото чело, изразената челюст. И все пак възможно ли е някога да е бил съвсем друг човек?

- От академията ли те познавам? Учил ли си там?

Той се втренчва в нея, сякаш се опитва да си спомни нещо отдавна забравено.

- Учил си в академията. А после са те взели в Специалните сили. И са те превърнали в това, което си сега?

Тя се замисля за малкия елитен корпус. Не може да е истина. Това би било невъобразима жестокост. Тя повдига ръка. Докосва едно от оръжията му. Тогава забелязва точно къде металът се слива с кожата на ръката му.

Той не обелва нито дума, дори не помръдва. А просто вдига очи към лицето й.

- Ами семейството ти? Те знаят ли, че си тук?

- Бях - отвръща той. - Но вече не съм.