Чисти

Преша Татуировки

ПОСЛЕ СЪБИТИЯТА СЕ РАЗВИВАТ БЪРЗО.

- Не разполагаме с много време - казва Партридж. - Всъщност изобщо нямаме време.

- Добре - обръща се Арибел към Преша, - свали калъфа на цветя от онзи стол, а ти, Партридж, извади ме оттук и ме премести в него.

Преша се спуска да изпълни заръката й и повдига калъфката с щампа на цветя. Отдолу има плетен стол, снабден с колелца. Колелата представляват очукани консервни кутии с гумено покритие.Седалката е подплатена с малки брезентови възглавнички.

- Сложили са ми бръмбар - казва Преша. - Очите и ушите.

- Куполът ли? - пита Арибел.

Преша кима.

- Какво искат от теб? - пита Арибел.

Партридж повдига крехкото леко тяло на майка си от капсулата и я поставя на стола. Тялото й потраква.

- Искат онова, което е тук - отвръща Партридж.

- По-точно лекарствата. Смятаме, че това е главното, което търсят -обяснява Преша.

Арибел завърта с щипците една ръчка отстрани на стола, при което малкият мотор, закрепен на гърба му, зацепва, издавайки тихо бръмчене. Столът е моторизиран. Изложените на показ бутала се задвижват.

- Значи, са започнали да се влошават - казва тя. - Класическите симптоми са лек тремор на ръцете и главата, паралитично треперене. Зрението и слухът отслабват. После се влошава и кожата, която става тънка и суха. Накрая костите и мускулите атрофират, а органите отказват. Нарича се „ускорена клетъчна дегенерация“, която настъпва след твърде много кодиране. Знаехме, че е неизбежно.

- Точно това се случва с баща ми - отвръща Партридж, сякаш едва сега го осъзнава. - А аз мислех, че клати глава, защото ми е ядосан, несъзнателно давайки израз на презрението си. Ето защо е толкова важно за него да открие лекарствата.

Арибел замръзва за момент, при което цялото й тяло се изопва.

- Значи, той е жив?

- Да - отвръща Партридж.

- Имах причини да смятам, че е мъртъв.

- Какви причини?

С помощта на щипците тя разтваря яката на ризата си, разкривайки малък участък от кожа точно над сърцето си. Там има шест миниатюрни квадрата, чиито очертания личат едва-едва под кожата й. Три от тях пулсират. Но не и останалите три.

- Всеки от нас имплантира сърдечния пулс на другия под кожата си, за да знаем дали е оживял. Нещо като пулсираща татуировка - тя посочва първите два безжизнени квадрата. - Тези са спрели. Единият е на Айвън, който загина съвсем млад, скоро след като имплантирахме пулсаторите. Другият спря малко преди Детонациите, а след него и този на баща ти - обръща се тя към Партридж. - Престана да пулсира скоро след Детонациите.

- Той има белези на гърдите - отбелязва Партридж. - Веднъж ги видях. Редица белези, подредени по същия начин.

Арибел поема дълбоко дъх, след което издиша.

- Беше споменал, че е приключил с нас. Щял да ни изтръгне от сърцето си. И точно това е направил. Наистина ни е изтръгнал - казва тя, - само че с нож. В това има смисъл. Така няма да знае дали сме живи, но е бил готов да пожертва това знание, за да ни накара да вярваме, че е мъртъв.

- Ами оцелелите? - пита Преша.

Тя посочва едно след друго пулсиращите квадратчета.

- Бартранд Кели. Авна Гош. И Хидеки Иманака.

- Баща ми!? - възкликва Преша.

Тя кимва.

Очите на Преша се наливат със сълзи.

- Мислиш, че е още жив?

- Това, че неговото сърце бие, ми помага да остана жива.

- Но защо са тези татуировки? - пита Партридж. - Каква е връзката межд всички вас?

- Идеализъм.

Тя се приближава към масата и включва компютрите. Екраните светват. Радиоапаратите изпращяват.

- Всички ние бяхме вербувани от „Най-добрите от най-добрите“. От тази група бяха избрани двайсет и двама души, които да подготвят сценарий за края на света. Тогава бяхме шестнайсет-седемнайсетгодишни. Бяхме още деца. От всички тези хора баща ти сформира една вътрешна група. Смяташе, че имаме нужда от вътрешен кръг. Той беше гениален и заблуден. Умът му още преди подобренията работеше с невъобразима скорост. Едва по-късно осъзнах колко луд е бил от самото начало - тя поглежда отново към медальона-лебед. - Това колие го имам от баща ти, Преша. Знаех какво пише вътре. В първите години лебедът беше важен за нас седмината - той беше символ. Но после операция „Феникс“ погуби лебеда и символът се превърна в птица, която възкръсва от пепелта. Идеята беше на Елъри Уилъкс. Хидеки искаше аз да бъда лебедът, превърнал се във феникс и оцелял след всичко онова, което знаехме, че предстои. Наричаше ме неговия феникс - тя затваря очи, напълнили се със сълзи. - Всичко започна като едно благородно начинание. Целта ни беше да спасим света, а не да го погубим.

- Но защо си заминала за Япония? - обажда се Преша.

- Иманака, твоят баща, беше много напреднал в работата си. Японците са запознати от личен опит с радиацията и атомните бомби. Никой не можеше да се мери с тях в сферата на защитата и устойчивостта срещу радиация. Проуванията му имаха пресечни точки с работата ми в областта на лечението на травми чрез биомедицинската нанотехнология. Затова Елъри, бащата на Партридж, настоя да замина, за да проверя дали Иманака не е постигнал напредък с обратимостта на процеса. Боеше се, че един ден тялото му ще започне да дегенерира. Искаше да се добере до тази информация на всяка цена. И предполагам, че все още иска. Повече отвсякога.

Тя поглежда към Преша с ясното съзнание за имплантирания в нея бръмбар.

- Накъде там навън има и други оцелели. И ако Гош, Кели и Иманака са живи, значи, броят им е още по-голям. Елъри не би желал разгласяването на подобни новини в Купола. Но знам, че това е вярно. Досега не съм успяла да установя контакт с никого извън радуис от сто мили оттук - радиовълни, сателити... Нищо не работи. Куполът блокира всички тези канали за предаване на информация. Но аз не съм изгубила надежда.

Преша се замисля за света Уи и за Брадуел, коленичил пред малката статуя зад пропукания плексиглас. Надежда.

- Но все пак сте открили някакво средство за резистентност, нали? Имам предвид онова, което стори, за да ме направиш резистентен срещу кодиране -казва Партридж.

- Да, но не разполагахме с достатъчно време. Нямаше никакъв начин да предотвратим Детонациите. Можехме да предложим само защита и лечение. Знаехме, че не можем да спасим много хора. Голяма част от тях щяха да загинат по време на разрушенията - един масов геноцид. Но можехме поне да спестим на оцелелите ужасните сраствания и натравяне. Искахме да разтворим препарати, осигуряващи резистентност срещу радиация в обществените източници на питейна вода. Но беше прекалено рисковано. Дозите за възрастни могат да бъдат смъртоносни за децата. Затова трябваше да опитам с теб, Партридж. Но не можех да те направя напълно резистентен. Ти беше само на осем, едва навършил възрастта за една-единствена частична имунизация.

- И си решила да ме имунизираш срещу поведенческото кодиране.

- Исках да разполагаш със свобода на волята. С правото да кажеш „не“ и да отстояваш онова, което смяташ за правилно. Исках характерът ти да остане невредим.

- Ами аз? - обажда се Преша.

Майка й изпуска дълга мъчителна въздишка.

- Ти беше с година и половина по-малка и дребничка за възрастта си. Беше прекалено опасно да те имунизирам. Тогава живееше в Япония заедно с баща си и неговата сестра. Беше немислимо да се върна у дома с бебе на ръце. Щяха да ме изпратят в някой от центровете за рехабилитация. Там щях да умра. А после открих какво замисля съпругът ми - масово унищожение. И когато научих, че моментът наближава, изпратих да те доведат. Наложи се да кажа истината на съпруга си. Нямах друг избор. А когато разбра, направо откачи от ярост. И това съвсем не е всичко. Но сега няма време за това - за фактите от миналото. Тъмни факти, които знаех, че са истина, и за които той не искаше да знам. Не можех да живея в Купола. Имах план да открадна момчетата от него. Но той действаше бързо с трескавия си мозък. Знаех, че взима прибързани решения и че разполага с неограничена власт и никакъв контрол. В същото време трябваше да прибера Преша при себе си, на сигурно място в бункера. Но нещата се забавиха, имаше проблем с паспортите. С леля ти пътувахте насам със самолет. А Детонациите трябваше да избухнат чак след няколко седмици.

През онзи ден, Партридж, баща ти ми се обади. Каза ми, че това бил големият ден. Всичко започвало по-рано от предвиденото. Искаше да отида в Купола. Умоляваше ме. Знаех, че казва истината. Трафикът по улиците изглеждаше доста необичаен. Хората, на които им е било подшушнато, вече пътуваха натам. Самолетът на Преша пристигаше всеки момент. Казах му да не го прави. Казах му всеки ден да напомня на момчетата, че ги обичам. Поисках да ми обещае. Но той ми затвори. Веднага тръгнах с колата към летището, обзета от ужас. Получих обаждане от леля ти, че самолетът е кацнал. Смятах, че ще имаме достатъчно време, за да стигнем до бункера преди бомбите. Паркирах колата и хукнах към зоната за получаване на багажа. Виждах те през стъклото, застанала до леля си - беше толкова малка и съвършена. Момиченцето ми! Но се препънах в бордюра, падайки на ръце и колене, и тогава погледнах нагоре. Избухна ярка светлина. Стъклото се пръсна на парченца. А аз се оказах прикована за паважа - ръцете и краката му се бяха слели ведно с него. Имаше хора, които знаеха накъде бях тръгнала. Накрая успяха да ме намерят. И с помощта на четири турникета и един трион бях спасена. Противно на всички очаквания, оживях.

- Знаеше ли, че аз също съм оцеляла? - пита Преша.

- Ти имаше чип. Задължително поставяха чипове на всеки чужденец, който влиза в страната.

След бомбардировките разполагахме с оскъдно оборудване. Различавахме движението на чиповете на мониторите, но не много добре. Успяхме да засечем твоя чип благодарение на данните от сканирането на ретината ти, които баща ти ми изпрати от Япония. Информацията се намираше в един от устойчивите на радиация компютри и оцеля с минимални отклонения. Разполагах също и със сканиран образ на ретините на момчетата. Тогава изработих едни малки крилати вестоносци. Нашите скакалци. Пуснах ги навън, програмирани с твоето местоположение и снабдени с чипове. В повечето случаи обаче биваха унищожавани, преди да достигнат целта си. Но накрая един сполучи.

- Щом съм имала чип - обажда се Преша, - тогава си знаела къде се намирам. Можеше да изпратиш някой, който да ме вземе и да ме доведе тук.

- Положението тук беше ужасно. Изолация, болести, враждебност. И как бих могла да се грижа за теб в моето състояние? Нямаше да мога дори да те държа.

Тя повдига протезите на ръцете си и посочва към един компютърен екран. Преша веднага разпознава показана там карта - на нея се вижда пазарът, Руините и бръснарницата на Преша.

- Чипът представляваше малка примигваща светлинка на екрана, скакалецът също беше там - винаги някъде наблизо. Понякога двете светлинки бяха толкова близо една до друга, че нямаше друго обяснение, освен че го държиш в ръката си. Така тази светлинка започна да ми разказва твоята история. Нощем тя беше неподвижна - винаги замираше на едно и също място, по едно и също време. А сутрин ставаше активна. Скиташе по малко навън, с после се връщаше у дома. Това беше историята на дете, за което се полагат грижи - дете с установени навици. Дете, което е здраво. И което се чувства добре на мястото, където се намира. С теб всичко беше наред, нали? Имало е някой, който се е грижил за теб и те е обичал?

- Да - кима Преша, докато сълзите се стичат по бузите й. - Наистина имаше един човек, който се грижеше за мен и ме обичаше.

- Преди няколко дни обаче светлинката ти напусна това място и повече не се върна там. Беше навършила шестнайсет и се тревожех заради ОСР. По същото време дочухме слухове за появата на Чист и тогава онзи стар скакалец от първото ято се завърна. Това беше твоят скакалец - тя отваря едно чекмедже в шкафа под компютърното оборудване. От чекмеджето се излъчва топло сияние. Това е инкубатор и вътре на едно малко парче плат лежи Фридъл. - Не донесе никакво съобщение. Реших, че може да е чисто съвпадение, но предвид всичко случващо се напоследък, се надявах да е знак.

- Фридъл - изрича Преша. - Той добре ли е?

- Уморен е от пътуването и сега се възстановява. Той е доста стар. Но някой е поддържал грижливо всички негови фини частици.

Фридъл килва глава на една страна и размахва леко крилото си, издавайки серия щракащи звуци.

- Стараех се - отвръща Преша, докосвайки гърба му с показалец. - Не мога да повярвам, че е успял да стигне до тук. Дядо ми... - при тази дума гласът й пресеква. - Него вече го няма. Но преди това сигурно го е освободил.

- Най-добре Фридъл да остане тук - обажда се Партридж. - Така ще бъде на сигурно място.

Този незначителен акт - това, че Фридъл беше оживял, я изпълва със странна необяснима надежда.

- Преша - обръща се към нея Арибел, - налага се да кажа на Партридж някои неща, които Куполът не бива да чува.

- Ще почакам в коридора.

Преша се обръща към Партридж. Докосва го по ръкава.

- Подготви я - прошепва му тя. - Седж. Той не е момчето, което помни.

- Да, знам.

Преша се приближава към майка си и я целува по бузата.

- Няма да се бавим - казва майка й.