Чисти

Преша Сиви очи

ЧИСТИЯ СЕ ИЗПРАВЯ НЕСИГУРНО НА КРАКА, заставайки насред улицата. Озърта се наоколо, обхващайки с поглед редицата опожарени, изкорубени корпуси на сградите, след това Руините с тънките струйки дим, процеждащи се в нощния въздух, и после отново сградите. Вдига поглед към небето, сякаш се опитва да установи къде се намира. Накрая поставя свободната презрамка на чантата на другото си рамо и увива шала около врата и долната част на лицето си. Озърта се нетърпеливо към Руините и поема право към тях.

Преша оправя вълнения чорап, скриващ главата на куклата, придърпва надолу ръкава на пуловера и излиза от прикритието на страничната уличка.

- По-добре недей - обажда се тя. - Нямаш никакъв шанс.

Той се обръща изплашен, но когато погледът му спира върху нея, на лицето му се изписва видимо облекчение, че тя не е нито Групи, нито Звяр, нито дори войник на ОСР - макар че, съмнява се Преша, едва ли знае как се нарича всяко едно от тези същества. Там, откъдето идва, има ли нещо, от което да се страхува? И изобщо знае ли какво е страх? Плашат ли го празничните торти, кучетата, носещи слънчеви очила, и чисто новите коли, украсени с огромни червени панделки?

Лицето му е гладко и чисто, а очите - бледосиви. И тя просто не може да повярва, че пред нея стои един истински жив Чист.

Изгори Чист и пепелта вдишай.

От червата му колан уший.

От косата въже изплети.

А от костите Чист сапун направи.

Ето какво й идва наум. Хлапетата постоянно си припяват тази песен, ала изобщо не си представят, че могат да срещнат истински Чист, въпреки всички глупави слухове, които се носят наоколо. Изобщо даже. Преша има чувството, че в гърдите й е заседнало нещо леко, въздушно и пърхащо, подобно на Фридъл в неговата клетка или на ръчно изработената пеперуда в торбата й.

- Опитвам се да стигна до улица „Ломбард“ - изрича той леко задъхано. Преша се чуди дали гласът му не звучи по-различно. По-ясно, по-благозвучно? Такъв ли е гласът на хората, които през всички тези години не са дишали пепелив въздух?

- По-точно улица „Ломбард“ номер хиляда петдесет и четири. Големи еднотипни къщи с кована ограда.

- Не е особено разумно да стоиш на открито - отвръща Преша. - Опасно е.

- Забелязах - той прави крачка към нея и спира. Едната страна на лицето му е изцапана с пепел. - Не съм сигурен дали мога да ти се доверя - додава той. Нещо, за което Преша не го вини. Току-що онези Групита едва не го пребиха до смърт; нормално е нервите му да са поразклатени.

Показва му крака си, останал без обувка.

- Хвърлих едната си обувка, за да отвлека вниманието на Групитата, които иначе щяха да те убият. Така че ти спасих живота.

Партридж поглежда към мястото, където беше нападнат. След това се приближава към Преша, която все още се крие в страничната уличка.

- Благодаря - казва й той и се усмихва. Има прави и бели зъби, сякаш цял живот е консумирал прясно мляко. Отблизо лицето му я поразява още по-силно със своето съвършенство. Не може да отгатне с точност годините му. От една страна, изглежда по-голям от нея, от друга обаче, й се струва по-малък. Но за да не я хване, че го зяпа, тя свежда поглед към земята.

- Щяха да ме разкъсат на парчета - продължава той. - Надявам се, че си струвам изгубената обувка.

- Аз пък се надявам, че не е изгубена - казва тя, извръщайки леко лице от него, за да не забележи следите от изгаряния.

Той пристяга презрамката на чантата си и казва:

- Ще ти помогна да намериш обувката, ако ти ми помогнеш да открия улица „Ломбард“.

- Това няма да е никак лесно. Тук не се ориентираме по улиците.

- Накъде хвърли обувката? В коя посока? - пита той, отправяйки се обратно към улицата.

- Спри - казва тя, въпреки че има нужда от обувката, която е подарък от дядо й - може би последният, който ще получи от него. Тогава долавя бръмченето на двигател от изток, а след това и още едно от противоположната посока. А на близо има и друг камион - или това е само ехо? Той не бива да се показва на открито. Всеки би могъл да го забележи. Твърде опасно е.

- Остави я.

Ала той вече е стигнал до средата на улицата.

- Къде да търся? - пита той и разперва широко ръце, като сочи в две различни посоки и прилича досущ на жива мишена.

- При бензиновия варел - отвръща тя, опитвайки се да го накара да побърза.

Той се завърта на пети, забелязва бензиновия варел и хуква право към него. Описва полукръг около варела и се навежда. А когато се изправя отново, тя вижда обувката в ръката му. Той я вдига като трофей над главата си.

- Побързай - прошепва тя с надеждата, че той ще успее да се скрие обратно сред сенките.

Той се връща при нея тичешком и прикляка на едно коляно.

- Ето я. Дай си крака.

- Няма нужда - отвръща тя. - Мога и сама.

Страните й са поруменели. Чувства се неловко и в същото време му е ядосана. За кого се мисли, по дяволите? Някакъв Чист, който винаги е живял в безопасност и никога не се е сблъсквал с истински трудности. Може и сама да обуе собствената си обувка. Да не е дете? Тя се навежда, издърпва обувката от ръката му и я нахлузва на крака си.

- Е, какво ще кажеш? След като ти помогнах да намериш обувката си, ще ми помогнеш ли сега и ти да открия улица „Ломбард“, или поне каквото е останало от нея?

Изведнъж я обзема страх. Все пак той е Чист и би било прекалено опасно да се навърта около него. Мълвата за неговата поява ще продължи да се разпространява, без да могат да я спрат. А научат ли хората, че тук със сигурност има Чист, тогава той определено ще се превърне в мишена - било то с разперени широко ръце, или не. Някои ще пожелаят да излеят гнева си върху него. Все пак той представлява хората от Купола - богаташите и щастливците, които ги изоставиха да тънат в страдание и смърт. Други ще искат да го заловят, защото може да им послужи като средство за получаване на откуп. А ОСР ще се домогват до него заради тайните му или за да го използват като стръв.

Нима тя не иска същото, макар и по свои собствени причини? „Щом като има път навън, значи, има и път навътре.“ Това бяха точните думи на онази старица, която вероятно ще се окаже права. И Преша си дава сметка, че той може да й е от полза. Ще й предложи ли начин да се измъкне от лапите на ОСР? Дали тя ще се отърве от необходимостта да се яви в щабквартирата им? И ще може ли да осигури медицинска помощ за дядо си?

Тя придърпва ръкава на пуловера си. От Купола сигурно ще изпратят хора, които да го търсят. Ами ако поискат да го върнат обратно?

- Имаш ли чип? - пита го тя.

- Не - отвръща той, почесвайки се по тила. - Никога не са ми поставяли. Чист съм като в деня на раждането си. Ако искаш, можеш да провериш - от имплантите винаги остава малка подобна на белег подутина.

Тя поклаща глава.

- А ти имаш ли чип?

- Изтощен е. Напълно неизползваем - тя винаги поддържа косата си достатъчно дълга, за да скрива малкия белег. - И бездруго тук чиповете нямат покритие. Но навремето всички добри родители ги поставяха на децата си.

- Да не искаш да кажеш, че имам лоши родители? - подхвърля той полушеговито.

- Не знам нищо за тях.

- Е, нямам никакъв чип. Това те интересуваше, нали? А сега най-сетне ще ми помогнеш ли?

Звучи леко раздразнен. Не е сигурна защо, но все пак се радва, че е успяла да го ядоса. Това накланя лекичко везните в нейна полза.

Тя кима.

- Ще имаме нужда от стара карта на града. Знам кой разполага с такава. Тъкмо отивах при него. Ще те заведа. Мисля, че може да ни помогне.

- Добре - отвръща той. - В коя посока е?

Той се обръща и тръгва към улицата.

- Почакай - спира го тя, хващайки го за якето. - Никъде не тръгвам с теб в този вид.

- Какъв вид?

- Изложен на показ - отвръщя тя, втренчила изумен поглед в него.

Той мушва ръце в джобовете си.

- Значи, ми личи.

- Разбира се, че ти личи.

За известно време той не казва нищо. Двамата продължават да си стоят там.

- Какво беше онова нещо, което ме нападна?

- Групи. От по-големите. Всички тук сме деформирани по един или друг начин и вече не сме същите, каквито сме били преди.

- Ами ти?

Преша отмества поглед от него, отговаряйки на един малко по-различен въпрос:

- Кожата на повечето хора е покрита с всевъзможни отломки. Парчетата стъкло може да са доста болезнени - зависи по какъв начин са сраснати вътре. Пластмасата може да се втвърди така, че да пречи на движенията. А металът ръждясва.

- Също като Тенекиения човек - казва Чистия.

- Като кого?

- Това е герой от книга и от един стар филм - обяснява той.

- Тук нямаме такива неща. Почти нищо не е оцеляло.

- Разбирам - отвръща той. - А какви са тези песни?

Тя ги е изолирала от съзнанието си, но той има право. Вятърът продължава да носи надалеч извисяващите се гласове от Лова на хора. Тя свива рамене и казва:

- Може би има сватба.

Не може да си обясни какво я беше накарало да даде точно такъв отговор. Хората наистина ли пеят по време на сватба - като например църковната венчавка на родителите й и приема под белите шатри? Ами в Купола още ли пеят?

- Добре е да внимаваш за камиони на ОСР.

Той се усмихва.

- Кое е толкова смешно?

- Това, че са истински. В Купола, разбира се, знаем, че съществуват. ОСР. Отначало сформирани под името Операция спасяване и разузнаване, а после превърнали се в някаква форма на фашистки режим. Операция... как се наричаха сега?

- Свещена революция - отвръща сухо Преша, която има чувството, че я взимат на подбив.

- Именно! - възкликва той. - Това беше!

- Забавно ли ти се струва? - отвръща тя. - Ще те убият, без да им мигне окото. Ще те изтезават, а после ще натъпчат дулото на пистолета в гърлото ти и ще те застрелят. Разбираш ли какво ти казвам?

Изглежда, проумял думите й, той отвръща:

- Предполагам, че ме мразиш. Не мога да ти се сърдя. Исторически погледнато...

Преша поклаща глава.

- Моля те, не ми пробутвай групови извинения. Не ме интересува дали имаш угризения на съвестта. Просто си извадил късмет. За разлика от мен. И това е всичко.

Тя пъха ръка в джоба си и усещата острия ръб на камбанката. Започва да се колебае дали да не добави нещо по-мило, което да успокои поне малко угризенията му, нещо от сорта на: „Тогава бяхме деца. Какво можехме да направим? И изобщо кой можеше да направи нещо?“. Но се отказва. Вината му й даваше определено предимство. Още повече, че имаше известно основание да изпитва вина. Как е успял да се добере до Купола? Кое го прави толкова привилегирован? Достатъчно добре запозната е с конспиративните теории на Брадуел, за да си дава сметка, че са били взети някои доста позорни решения. Защо да не обвинява Чистия поне мъничко?

- Трябва да сложиш качулката и да вдигнеш шала на лицето си - съветва го тя.

- Ще се постарая да се смеся с тълпата - отвръща той, след което бързо увива шала около врата си, повдигайки го на лицето, и нахлупва качулката. -Така добре ли е?

Оказва се, че не е достатъчно. Сивите му очи излъчват нещо, което го кара да изглежда различен - нещо, което по всяка вероятност няма как да поправи. Всеки би разбрал още от пръв поглед, че той е Чист. Лично тя веднага би познала. В очите му се чете вяра, каквато няма да забележиш у никого другиго тук, но същевременно от него се долавя и някаква тъга. В известен смисъл, изобщо няма вид на Чист.

- Проблемът не е само в лицето - казва му тя.

- В какво тогава?

Тя поклаща глава, оставяйки косата си да се разпилее, скривайки белезите от едната страна на лицето й.

- Няма значение - отсича тя, след което, без да има нещо предвид, го пита: - Какво те води насам?

- Домът ми - отвръща той. - Опитвам се да открия дома си.

По някаква причина думите му вбесяват Преша. Тя придърпва яката на пуловера си под брадичката.

- Домът ти ли? - сопва се тя. - Тук, вън от Купола, на улица „Ломбард“?

- Точно така.

Само че той сам си е тръгнал от тук. Напуснал е дома си. И сега не заслужава да си го върне обратно. Тогава тя решава, че е по-добре да избягва разговорите за родния дом.

- Ще трябва да минем напряко през Руините. Нямаме друг избор - казва на Чистия, стараейки се да отбягва погледа му. След това оправя чорапа и придърпва надолу ръкава на пуловера си. - Има вероятност да се натъкнем на Зверове и Пясъчни създания, които сигурно ще се опитат да ни убият, но поне ще се махнем от улиците, където можем да попаднем право в ръцете на онези, които ще искат да те заловят. Освен това е по-бързо.

- Да ме заловят ли?

- Хората вече знаят, че си тук. Навсякъде са плъзнали слухове. А онези Групита, ако не бяха толкова пияни, ще разтръбят още повече мълвата за теб. Ще трябва да се придвижваме бързо и тихо, за да не привличаме излишно внимание, и също да...

- Как се казваш?

- Как се казвам ли?

Той изпъва ръка пред себе си, насочвайки я като пистолет право към нея с вирнат нагоре палец.

- Защо правиш това?

- Кое? - учудва се той и отново протяга ръка. - Просто се опитвам да се представя. Повечето хора ме наричат Партридж.

- Аз съм Преша - отвръща тя и перва протегнатата му ръка. - И престани да размахваш тази ръка под носа ми.

На лицето му се изписва недоумение и той пъха ръка в единия джоб на якето си.

- А в случай че в тази чанта има нещо ценно, по-добре го дръж скрито под якето си.

Преша се отправя забързано към Руините и той поема подире й. Тогава тя продължава да ниже инструкции:

- Стой далеч от излизащия от земята пушек. Стъпвай внимателно. Някои хора твърдят, че Пясъчните създания усещат вибрациите. А ако все пак те хванат, недей да крещиш. Не издавай нито звук. Обещавам да не те изпускам от поглед.

Иска се истинско умение да можеш да вървиш сред Руините, да стъпваш леко, ловко да преместваш тежестта на тялото си от единия на другия крак, но без да се отпускаш прекалено нито на едната, нито на другата страна. Преша е усъвършенствала това умение години наред, прекарани в лов на вехтории, и знае точно как да държи коленете си отпуснати, а стъпалата -гъвкави, така че да пази равновесие.

Докато се придвижва сред купчината камънак, чува как той я следва плътно по петите. Старае се да бъде нащрек за появата на очи сред камъните. Но не е в състояние да следи за очите достатъчно внимателно, защото постоянно се налага да криволичи между струйките дим и да наглежда вървящия зад нея Партридж. Освен това се ослушва за камионите на ОСР. Няма никакво желание да стигне до другия край само за да се окаже уловена от светлината на фаровете им.

В този миг осъзнава кое я прави ценна за него. Кое я прави толкова важна. Тя му служи като водач и не иска да му разкрива твърде много информация, за да може да бъде зависим от нея, да се нуждае от нея, и с течение на времето да го направи свой длъжник. Да го накара да се почуства длъжен да й се отплати.

Докато е заета с всичко това - да преценява внимателно всяка своя стъпка, да следи за Пясъчни създания, да криволичи между излизащия изпод земята пушек и да наглежда Чистия, чиято качулка пърпори на вятъра около потъналото в сянка лице - мислите й се насочват към Брадуел. Каква ли ще бъде реакцията му, когато заведе Чистия в дома му? Дали ще бъде впечатлен? Едва ли. Няма вид на човек, когото е лесно да впечатлиш. Въпреки това тя знае, че животът му е посветен на идеята да разбули тайните на миналото. Силно се надява, че той разполага с подходящите стари карти, и също, че знае как да ги използва предвид малкото, което е останало от града. Каква полза улиците да имат имена, когато от самия град не е останало почти нищо, както и по-голямата част от въпросните улици?

Именно с тези мисли е заето съзнанието й, когато чува зад себе си писък. Тя се обръща и вижда, че Чистия е повален на земята. Единият му крак е затънал сред отломките отдолу.

- Преша! - крещи момчето.

Навред около тях се надигат гърлените звуци на Зверовете.

- Защо крещиш? - кресва на Чистия, осъзнавайки, че тя също крещи, но при все това неспособна да се овладее. - Нали ти казах да не крещиш!

Обхваща с поглед Руините. През бълващите пушек пролуки вече се виждат наизскачали глави. Зверовете знаят, че в лапите им е попаднала жертва. Всеки от тях иска да се включи в угощението. А тук, навън, има и други бездомници. Създания с такива страствания, изгаряния и белези, че никой не би могъл да ги разпознае. Всички те са изгубили своята изначална човешка същност. А животът в изолация ги е направил зли.

Преша събира камъни и започва да цели една след друга стърчащите от земята глави. Те се скриват, но после пак се появяват.

- То е по-силно от теб - извисява глас тя. - Няма смисъл да се съпротивляваш. Остави го да те завлече под земята и тогава се бий с него. Вземи по един камък във всяка ръка и после го удари! Ще те прикривам!

Надява се, че знае как да се бие, макар и да се съмнява, че в Купола ги учат на подобни неща. Там има ли въобще от какво да се защитават? Но ако не знае как да се бие, тя не ще може да го последва долу. Защото тогава няма да има кой да отблъсква Зверовете. Около дупката ще се събере огромна побесняла от глад тълпа, която ще ги убие още щом се покажат на повърхността, ако изобщо я докарат дотам.

Партридж я поглежда с разширени от страх очи.

- Хайде, действай! - подканва го тя.

Ала той поклаща глава и отвръща:

- Не искам да се бия на негова територия.

- Нямаш друг избор!

Но тогава Партридж започва да се примъква напред, сантиметър по сантиметър, залавяйки се с все сили за камъните. Ала следващият камък, оказал се хлабав, поддава и съществото - по всяка вероятност Пясъчно създание, го дръпва силно и той пропада още по-надолу, сякаш кракът му се е изхлузил от стъпалото на въжена стълба. Другата му ръка обаче остава здраво заловена и въпреки че Пясъчното създание е приклещило единия му крак, Партридж го изритва силно със свободния си ботуш. Тогава той напряга ръце, притегляйки с нечовешка сила заклещения крак до гърдите си, и измъква Пясъчното създание вън от дупката. Преша никога не е виждала подобно нещо, дори не е подозирала, че е възможно.

Пясъчното създание, набито и широкоплещесто, се оказва гърбаво същество с естествена каменна броня. Лицето му е сякаш издялано - с хлътнали очи и малка черна дупка на мястото на устата. На ръст е колкото по-дребна мечка. Привикнало към мрака и теснотата на затворените пространства, тук горе съществото изглежда леко объркано и замаяно. Тогава обаче погледът му се приковава върху Партридж и то започва да пълзи към момчето. В това време Преша не спира да обстрелва Зверовете с камъни, за да им покаже, че двамата с Партридж не са просто някакви жертви, върху които могат да се нахвърлят като лешояди. Ще им се наложи да се бият. Успява да уцели двама от Зверовете право в десетката - единият, който има подобна на котешка глава, надава силен вой и изчезва яко дим. Другият има козина и огромно изобилие от мускули. Той посреща удара, извива гръб в дъга и се скрива под развалините.

Партридж бърника из разницата си, тършува вътре със своите неестествено бързи движения. Защо ръцете му шават толкова бързо? Как е възможно това? И все пак е така непохватен. Ако намали темпото, ще успее да открие много по-бързо онова, което търси. Докато ръцете му ровичкат из чантата, Пясъчното създание прикляка на задните си крака и скача. С каменната си тежест, звярът се стоварва върху гръдния кош на Партридж и го поваля върху ръбестите отломки зад него. Съществото е изкарало целия въздух от гърдите му и той лежи зашеметен и останал без дъх. Но тогава Преша забелязва какво е извадил от чантата: нож с дървена дръжка.

Тя продължава да замеря с камъни Зверовете, които стесняват кръга около тях.

- Търси нещо човешко по него - извисява глас Преша. - Можеш да го убиеш само ако откриеш част от тялото му, която да е жива и пулсираща.

Пясъчното създание, което го е приклещило върху камъните, повдига тежката си каменна глава, готвейки се да я стовари върху черепа на Чистия, но момчето го отблъсква с изненадваща сила и съществото се приземява тежко по гръб - камък се удря в камък - разкривайки ивица бледорозова кожа на гърдите си. Също като обърнала се по гръб буболечка, Пясъчното създание започва да маха във въздуха със своите яки, облицовани с камък ръце и крака.

Чистия се хвърля бързо напред. Втъква ножа в центъра на розовата ивица между каменните пластини, промушвайки стомаха на съществото, и го забива дълбоко навътре. Пясъчното създание издава глух стон, отекнал сякаш в затвореното пространство на собствената му каменна обвивка. От раната руква тъмна, пепелива кръв. Чистия разклаща ножа напред-назад, сякаш реже самун хляб, след което го измъква навън и го обърсва в камъните.

Вятърът подема противната воня, която излъчва кръвта на Пясъчното създание. Обзети от страх, Зверовете се оттеглят бързо в опушените си бърлоги.

Преша е останала без дъх. А Партридж не може да откъсне очи от Пясъчното създание. Ножът трепери в ръката му, погледът му е празен. Целият е покрит в прах и сажди. От носа му се процежда струйка кръв. Той я изтрива с опакото на ръката си и втренчва поглед в останалото там червено петно.

- Партридж - прошепва тя. Изречено от нея името му звучи някак странно, твърде лично. Въпреки това тя го произнася отново: - Партридж, добре ли си?

Той нахлузва качулката обратно на главата си и сяда на камъните, опитвайки се да си поеме дъх. Увива ръце около чантата си.

- Съжалявам - изрича той.

- За какво?

- За това, че изкрещях. Въпреки че ме предупреди да не го правя - той размазва с палец саждите по едната си ръка и се втренчва в черното петно.

- Погледни мръсотията - казва той със странно спокоен глас.

- Какво за нея? - пита тя.

- Ами мръсна е.