Чисти

Преша Приказка

ОТВЕЖДАТ ГИ В МАЛКА СТАЯ с два дървени палета на пода. Жената заключва вратата подире си. Партридж плъзва гръб по стената и сяда на своя палет. Наранената си ръка държи притисната към гърдите.

Преша не е в състояние да седи на едно място. Има чувството, че главата й ще се пръсне. Как ще позволи на човек, който дори не е касапин, да отстрани чипа на тила й?

- Не мога да повярвам, че си готов да махнеш чипа от врата ми - казва на Брадуел. - Няма да ти позволя. Разбра ли? Няма да ти позволя дори да се доближиш до мен.

- Така знаят къде се намираш във всеки един момент. Това ли искаш? Явно толкова много обичаш Купола, че нямаш нищо против да бъдеш тяхна марионетка.

- Не съм ничия марионетка! А ти си смахнат параноик!

- Толкова съм смахнат, че тръгнах да те търся.

- Не съм те молила за услуги.

- Но дядо ти ме помоли и мисля, че не го разочаровах.

Преша се чувства така, сякаш някой е изкарал въздуха от дробовете й. Това ли е причината Брадуел да тръгне д я търси? Защото дължи услуга на дядо й за зашитата буза?

- Е, смятай, че дългът ти е изплатен. Не искам да бъда в тежест на никого.

- Тишина! - отсича Партридж. - Млъкнете! - изглежда пребледнял и не на себе си.

- Съжалявам за пръста ти - казва Преша.

- Всички сме правили жертви - обажда се Брадуел. - Този път беше негов ред.

- Браво на теб - казва Преша. В момента го ненавижда. Намерил я е, понеже дължал услуга. И това е всичко. И защо трябва да й го натрива в лицето? - Много мило от твоя страна.

- Странно е да те гледам в тази униформа на ОСР - отвръща Брадуел. - Ами тези ленти на ръцете? Да нямаш офицерски чин? Това е една много приятна компания. И освен това са особено мили хора.

- Бях отвлечена и ме накараха насила да нося униформата - казва Преша. - Да не мислиш, че ми харесва?

Гласът й прозвучава немощно, защото униформата наистина й харесва, и Брадуел вероятно е наясно с това.

- Престанете - прекъсва ги Партридж. - Преша, Брадуел е прав. Нарочно са наредили нещата така, че да се срещнем. Кой знае откога те следят? Въпросът е защо точно теб?

Преша сяда до Партридж.

- Нямам представа - казва тя. - Не виждам никакъв смисъл.

- Не мога да си избия от главата нещо, което каза Нашата добра майка -Брадуел прикляка на земята и впива очи в Партридж. - Има нещо, което премълчаваш. Не си напълно честен.

- Какво премълчавам? - отвръща Партридж. - Всичко ви казах. Освен това току-що ми отрязаха пръста. Защо просто не се успокоиш?

Преша се сеща за огърлицата. Тя проверява в джобовете се и в единия напипва очертанията на медальона-лебед, извивките на крилата му. Наистина ли е успяла да го прибере, преди да припадне? Или някой го е намерил в ръката й и го е пъхнал в джоба й? Радва се, че още е у нея. Тя го изважда от джоба си, показвайки го на дланта си.

- Това заради мен ли го оставихте? За да ми дадете знак?

- Намерила си го - кима Партридж.

Преша си спомня как двамата с него бяха играли на „Спомени“. Тя му разказа за понито на рождения си ден, а той сподели с нея приказката за лека нощ - за лошия крал и за жената-лебед. Жена-лебед - също като медальона-лебед с неговото синьо око. Преша поглежда към Брадуел.

- Може би нищо не премълчава. А просто не знае кое е важно.

- И кое смяташ, че е важно? - отвръща Брадуел. - Много бих искал да науча.

- Какво ще кажеш за жената-лебед? - обръща се тя към Партридж. -Разкажи ми приказката.

Партридж не е разказвал приказката за жената-лебед на глас след онзи път, когато се беше опитал да я разкаже на брат си Седж след Детонациите. Тогава все още помнеше смеха на майка си, но въздухът в Купола беше толкова празен и стерилен, че с течение на времето всички миризми, вкусове и дори спомени бяха сякаш засмукани от някакво кухо място вътре в собствената му глава. Арибел Кординг Уилъкс - споменът за майка му изчезваше постепенно. И той си даваше сметка за това. Още на втората седмица след Детонациите беше започнал да забравя звученето на гласа й. Но сега е сигурен, че стига да го чуе, дори само за миг, спомените ще се върнат незабавно.

- Ето каква е приказката - и той подхваща историята, която години наред разказва сам на себе си.

„Преди да стане жена-лебед, тя била момиче-лебед, спасило от удавяне един млад мъж, който откраднал крилата й. Това бил младият принц. Но той бил лош принц. Принудил я да се омъжи за него. А после се превърнал в лош

крал.

Кралят мислел, че е добър, но грешал.

Имало също и добър крал. Той живеел в една далечна страна. И жената-лебед не знаела още за неговото съществуване.

Лошият крал я дарил с двама синове. Единият приличал на бащата, защото бил амбициозен и силен. А другият приличал на нея.“

Партридж усеща, че го обзема безпокойство и въпреки слабостта си се изправя и започва да крачи насам-натам. Забравил е почти напълно за себе си. Докосва разни неща из стаята със здравата си ръка - дръжката на ръчна количка, една вдлъбнатина, пукнатините в циментовите стени. По едно време спира и моли Преша да му даде огърлицата. Държи я по начина, по който му беше казала, докато самата тя му бе разказвала приказката. Усеща острите ръбове на лебедовите крила. И тогава продължава оттам, откъдето е спрял:

„Лошият крал поставил крилата на жената-лебед в една кофа в един тъмен стар пресъхнал кладенец, но момчето, което приличало на жената-лебед, дочуло някакво шумолене, идващо от кладенеца. Една нощ то се спуснало на дъното и намерило крилата на майка си. След това тя си ги сложила, взела със себе си едното момче - онова, което приличало на нея и което я обичало безрезервно, и отлетяла надалеч.“

Тогава той спира отново. Усеща главата си замаяна.

- Какво има? - пита Преша.

- Продължавай - подканя го Брадуел. - Хайде, разказвай.

- Трябва му време - казва Преша, - за да си спомни.

Но проблемът не е в това, че е забравил. Не. Помни всяка дума от приказката. Причината да спре е, че почти успява да усети присъствието на майка си. Оживяла в този момент, историята съживява дори част от самата нея. Той спира, за да улови образа й, който бързо се стопява. Но в тези кратки мигове той успява да си спомни чувството да бъде малко момче. Спомня си момчешките си ръце и немирните си крака. Спомня си малките топченца по синьото одеяло, с което седяха завити в къщата на плажа, и усещането от свития в ръката му медальон-лебед, сякаш стиска голям остър зъб.

„Жената-лебед се превърнала в крилат вестоносец. Заедно със сина си тя пристигнала в страната на един добър крал. Разказала му за плана на лошия крал да превземе страната на добрия владетел и да пусне огнени кълба от върховете на планината, които да погубят всичко живо по пътя си. Така народът на добрия крал щял да бъде унищожен от огнената стихия, а земите му, пречистени от огъня, щели да станат собственост на лошия крал.

Добрият крал се влюбил в жената-лебед. Но не я принудил да се раздели с крилата си. Тук тя можела да бъде както жена, така и лебед. Затова тя също се влюбила в него. Тогава им се родила дъщеря - красива като жената-лебед, истински дар.

После кралят наредил да изкопаят огромно езеро, което да изгаси огнените кълба, идващи от планината. Но тъй като бил разсеян заради любовта си към нея, езерото не било готово, когато огнените кълба заприиждали.“

Прилошава му. Сърцето блъска в гърдите му. Дишането му се учестява, но въпреки това се опитва да говори спокойно. Осъзнава, че приказката има някакво значение. Защо не им разказа за плажа и за хапчетата? Той, разбира се, се досеща какво означава всичко това. Та нали майка им обичаше да им задава гатанки в рими, за да им подскаже къде са скрити подаръците им? Баща му беше поставил началото на тази традиция, когато са започнали да излизат, когато са били още влюбени. Семейството им обичаше гатанките. Но какво е значението на тази?

„Когато огнените кълба се спуснали надолу по планината, жената-лебед решила да отведе децата си на сигурно място. Затова се завърнала заедно с тях в страната на лошия крал.

Дъщеря си, за която никой не знаел, поверила на грижите на една ялова жена.

А сина си отвела в стария им дом, защото знаела, че там винаги ще се отнасят с него като с принц.

Тогава дошло време да отлети обратно при добрия владетел, защото лошият крал щял да я убие. Но когато се оттегляла на пръсти от креватчето на сина си, той скочил и я сграбчил за краката с двете си ръце, покрити със сажди от огъня. Нищо не било в състояние да го накара да я пусне, докато тя не обещала да не отлита. „Скрий се под земтята - примолил се той, - за да можеш винаги да ме наблюдаваш.“

Тя склонила и му казала: „Ще оставя знаци, по които ще можеш да ме намериш. Много, много знаци. И всичките ще водят към мен. Ще ги последваш, когато станеш достатъчно голям“.

Тогава тя оставила крилата си и пропълзяла под земята.А заради изцапаните със сажди ръце на момчето лебедите имат черни крака.“ Майка му беше светица. Тази версия му харесва повече.

Тя умря като светица - с тази разлика, че вече знае, че е оцеляла. Проумял беше истината от начина, по който баща му бе казал: „Майка ти постоянно създава проблеми“. Доловил я беше и в думите на старицата, която загина по време на Лова на хора: „Той разби сърцето й“. И сега вече знае истината.

Лебедът не беше само един лебед.

А медальон със скрито послание: „моят феникс“.

Тогава той изрича отново на глас:

„А сина си отвела в стария им дом, защото знаела, че там винаги ще се отнасят с него като с принц“.

Но какви бяха онези малки сини таблетки? Защо майка му го караше да ги пие, въпреки че от тях му ставаше още по-зле? „Не ми давай повече хапчета -плачеше той. - Моля те, недей.“ Но тя беше неумолима. Взимаха ги на всеки три часа. Будеше го дори посред нощ. Защо й беше да му дава хапчета, които после го направиха резистентен? За да го предпази ли? Дали е знаела, че един ден той ще има шанса да се превърне в по-добра версия на самия себе си - да стане част от новия супервид - и дали не е искала да се окаже негоден за това? По какъв начин хапчетата го направиха резистентен на промени в поведенческия код? И защо единствено и само за него?

А, ако не е била светица, каква е била тогава?

Предателка?

Тогава той изрича отново:

- Ето защо лебедите имат черни крака - но този път в тона му звучи въпрос.

Преша не е сигурна дали е разбрала правилно всичко, което чу. Просто една приказка. И това е всичко. Нещо повече ли очакваше? Не. Няма никакъв смисъл.

Партридж поглежда към Брадуел и казва:

- Мислиш нещо за майка ми.

- Арибел Кординг Уилъкс - изрича Брадуел, сякаш самото име го смайва.

- Просто го кажи - кресва Партридж.

- Какво да кажа? - отвръща Брадуел и тогава Преша осъзнава, че Партридж е бил прав. Брадуел е човекът, който премълчава нещо, както се беше изразила Нашата добра майка. А не Партридж.

- Ти знаеш нещо - обажда се Преша. - Сега на важен ли ще се правиш? Ще ни накараш да ти се молим ли?

Брадуел поклаща глава.

- Лебедът с черните крака - това е японска приказка. Отгледан съм от човек, който беше специалист в тази област. И знам, че истинската приказка е малко по-различна. Там няма втори крал. Няма трето дете - красивата дъщеря. Няма също и никакви огнени кълба, спускащи се от планината. А накрая жената-лебед отлита надалече с крилата. И определено не се скрива под земята.

- Тоест? - пита Партридж.

- Тоест това не е просто една приказка за лека нощ. Майка ти се опитва да ти изпрати кодирано послание. А от теб се очаква да разбереш какво е то.

Преша усеща леко мравучкане по кожата на куклата. Почесва се със здравата си ръка, за да успокои сърбежа. Няма търпение да разбере какво означава тази история, но в същото време изпитва и страх. От какво? Не е сигурна.

- Нищо не разбирам - казва Партридж, но Преша изпитва някакво дълбоко предчувствие, свързано с тази приказка. В нея става дума за раздяла и загуба.

- Напротив, мисля, че разбираш - отвръща сухо Брадуел.

Тогава Преша си спомня какво й бе казал Партридж за приказката.

- Но нали подозираш, че баща ти е лошият крал, откраднал крилата на жената-лебед - ти самият ми го каза.

Усеща главата си натежала. Сърцето й бие до пръсване. Защото това не е всичко. Има чувството, че под повърхността се крие много повече.

- Смятах, че има някаква дълбоко лична причина да обича толкова много тази приказка - казва Партридж. - Освен това родителите ми не се разбираха.

- И? - подканя го Брадуел.

- Ти кажи - отвръща Партридж. - Изглежда, вече си прозрял всичко, както обикновено.

- Имала е двама синове - започва Брадуел. - А когато си бил още бебе, е заминала с теб за Япония, където се е влюбила в добрия крал и им се е родило момиченце. Кой е добрият крал ли? Нямам никаква представа. Но е бил влиятелен човек. И е разполагал с информация.

Преша поглежда към Партридж, чието тяло изглежда сковано - от страх или от гняв? Брадуел е оживен, може би дори заинтригуван от онова, което е чул. Той започва да мести поглед ту към Преша, ту към Партридж. Тя няма никаква представа какво се върти в ума му. А би трябвало да знае. Защо изглежда толкова развълнуван?

- Хайде, Преша - подканя я той с умолителен глас. - Вече не си малкото момиченце, което се срамува от куклата на ръката си. Сигурен съм, че се досещаш. Знаеш каква е истината, нали?

- Малко момиченце ли? Мислех, че съм само една категория или по-скоро дълг, който трябва да бъде изплатен - тя докосва главата на куклата. - Няма нужда точно ти да ми казваш каква съм.

Но в този момент си задава въпроса дали в известен смисъл не е същото онова малко момиченце. Само допреди няколко дни смяташе, че ще прекара живота си в шкаф, разположен в задната стаичка на една бръснарница. Тогава искаше само да живее в уединение и дните й да минават сред снимките от списанията и в мечти по миналото и Купола.

- Ти не си никаква категория, нито пък дълг. Кога ще разбереш най-сетне?

- Придържай се към приказката - отвръща Преша.

- Кажи ни какво мислиш - обажда се Партридж.

- Добре - съгласява се Брадуел. - Ето какво мисля. Мъжът, от когото майка ти е имала дете, е бил наясно с всичко, което японците са правели или са се опитвали да предотвратят. Устойчивост на радиация. Майка ти го е снабдявала с информация. По този въпрос подкрепям напълно решението й. Мен ако питате, част от японците бяха наистина на страната на доброто. Родителите ми бяха на същата страна - той спира за момент. - Почти не помня лицата им - след това поглежда към Партридж. - Защо кодирането ти не е стигнало докрай? Защо не си завършен екземпляр?

- Опитаха се да го доведат до край. Но се оказа, че съм резистентен. И просто не се получи - отвръща сухо Партридж.

- Каква беше реакцията на татенцето?

- Не го наричай така.

- Обзалагам се, че е откачил - казва Брадуел.

- Слушай, мразя баща си повече от всеки друг. Аз съм негов син. И мога да го мразя така, както никой друг не може.

В стаята настъпва тишина.

Тогава Партридж продължава:

- Мразя високомерието му, неговата резервираност. Мразя го за това, че никога не съм го чувал да се смее на висок глас или да плаче. Мразя лицемерието му. Мразя начина, по който постоянно поклаща глава, сякаш никога не е доволен от мен. Мразя начина, по който ме гледа, сякаш не ставам за нищо - Партридж се оглежда наоколо. - В такъв случай дали се е зарадвал, че тялото ми е отхвърлило кодирането. Не, ни най-малко.

- Защото? - пита Брадуел.

- Защото смята, че майка има пръст в това.

- Подценил я е - отвръща Брадуел. - Мисля, че е знаела всичко за операция „Феникс“, също както и човекът, дал й медальона. Този човек е превърнал „Феникс“ в галено име, може би за да реабилитира значението й. Сигурно е знаела какво замислят съпругът й и неговите хора - масово унищожение, оцеляване на шепа хора в Купола и накрая, след като земята се възстанови достатъчно, появата на супервидовете. И може би е издала плановете му на противниковата страна. „Жената-лебед се превърнала в крилат вестоносец“ - така ли беше? После добрите се опитали да осуетят този план, да спасят част от хората. Но в определен момент тя е осъзнала, че не разполагат с достатъчно време... Не мисля, че Уилъкс се интересува дали жена му е жива - веднъж вече я е оставил да умре. Но дали не съжалява, че не я е убил? Дали това не е чисто и просто отмъщение? Дали не използва единствения си син само за да се увери, че тя е мъртва? Или може би нейното оцеляване означава, че тя знае нещо - някаква информация, до която той иска да се добере.

- Ти не го познаваш - отвръща Партридж, ала гласът му е толкова слаб, че в него се долавя нотка на отчаяние.

Брадуел забива поглед в земята и поклаща глава.

- Партридж, виж какво ни е сторил той на нас. И разбери, че ние можем да го мразим по начин, по който ти не можеш.

Преша поглежда към главата на куклата - спомена за едно детство, което никога не е имала.

- Какво общо има това с мен?

Не е в състояние да разсъждава ясно. Главата й пулсира. Има чувството, че животът й е напът да се промени, но още не може да проумее как. Започва да изучава с поглед пластмасовите очи на куклата, малката дупчица между устните. Страните й пламват. И двамата знаят нещо. Но не искат да го кажат. Не го ли знае вече и тя? То е там, в приказката за лека нощ, само че тя още не може да го види.

- Защо ОСР и Куполът искат точно аз да намеря Партридж? Откъде знаят изобщо за моето съществуване?

Партридж пъха ръце в джобовете си и забива очи в пода. Дали и той не се е досетил? Може да се окаже доста по-умен, отколкото допуска Брадуел.

- Ти си малкото момиченце - казва Брадуел. - От приказката. Ти си бебето от добрия крал.

Преша поглежда остро към Партридж.

- Ти и Партридж - прошепва Брадуел.

- Ти си ми полубрат? - смайва се Преша. - Значи, моята майка и твоята майка...

- ... са един и същи човек - довършва Партридж.

Преша чува биенето на собственото си сърце. И това е всичко.

Майка й е жената-лебед. И може би е жива.