Чисти

Партридж Вибрации

ВСИЧКИ ЦИКАДИ СЕ ПРЪСВАТ НА РАЗЛИЧНИ СТРАНИ с изключение на тази, извършила сканирането на ретината. Какво странно усещане да бъдеш разпознат по ретините си! Партридж предполага, че майка му е подготвила всичко това още преди Детонациите, че е планирала нещата предварително и е записала ретините му. Не би могло да е другояче. Но в този план, изпипан до най-малката подробност, има нещо смущаващо. Щом е имала време за такава подготовка, тогава защо не е успяла да се събере със семейството си? Партридж държи да разбере какво се е случило през онези последни дни.

От друга страна обаче, планът й му се струва някак хаотичен, като да стреляш напосоки. Имаше толкова много моменти, в който можеха да изгубят следата, че се пита дали майка му наистина е вярвала, че той ще успее да разреши всички гатанки. Нима в детството му нямаше подаръци, които беше успял да открие само защото тя му беше помогнала с решаването на гатанките? Накрая той стига до заключението, че планът е бил измислен от отчаяние. Излиза, че е действала с налични средства и при обстоятелства, каквито не би могъл да си представи.

Насекомото лети високо във въздуха, придвижвайки се сред дърветата много по-бързо от самите тях. Струва му се странно, като наблюдава как такъв един недодялан човек като Ел Капитан преследва това ефирно крилато насекомо, сякаш е колекционер на пеперуди.

Брадуел, Преша, Ел Капитан и брат му - сега те са неговите приятели, неговото стадо. Сеща се за „стадото“ на момчетата от академията, които беше видял за последен път в медицинския център. Вик Уелингзли, Олгрин Фърт и близнаците Елмсфорд - широкоплещести момчета с боботещи гласове. Имаше известни спречквания с тях, но накрая пътищата им се бяха разделили. Изведнъж обаче усеща, че Хейстингс му липсва. Дали поне веднъж е седнал на обяд до Олгрин Уийд, както го беше посъветвал Партридж? Или е направил опит да се присъедини към стадото? Пита се каква ли история са им пробутали, за да обяснят изчезването му. Може би всички си мислят, че е имал минивзривно устройство в главата си, което накрая някой е задействал, за да го освободи от нещастното му съществуване, както се изразяваха.

Ел Капитан спира пред него. Мъжът вдига показалец и посочва към гората. Всички замръзват намясто и се оглеждат. Партридж присвива очи към сенките. Погледът му улавя някакво движение. Пропуква клон. Листата изшумоляват. Но никой не се появява.

- Това са те - казва Ел Капитан. - Специалните сили. По този начин общуват помежду си. Усещате ли електричеството във въздуха? Нещо като ехолокация.

- Специалните сили ли? - смайва се Партридж.

- Как са разбрали, че сме тук? - обажда се Брадуел.

- Нали махнахме чипа - казва Преша. - Не виждам никакъв смисъл.

Електрическият импулс кара кожата му да настръхне и пропуква като статично електричество. Във въздуха се разнася жужене. Партридж се опитва да проследи импулса, който се разпространява като вълна.

- Те са наполовина животни, наполовина машини - казва Ел Капитан. -Могат да те надушат.

- Но не и на разстояние от няколко мили - обажда се Преша. - Някой им е казал къде сме.

Партридж поглежда към Преша.

- Очите ти - казва той. - При сканирането на ретините твоите очи трябваше да бъдат разпознати също като моите. Имам предвид, че сигурно е сканирала и двама ни.

- Не знам.

- Имплант - казва Партридж. - Ето каква е причината.

Усещат бърза серия от импулси, разпространяващи се в гората.

- Какво имаш предвид? - пита Брадуел.

- Къде си ходила? - обръща се Партридж към Преша. - Говоря за онази кола. Няма как да е оцеляла след Детонациите. Била е в Купола. Следователно навън се изнасят и други неща от Купола. Нали така? Какво са ти правили?

- В щабквартирата на ОСР ме облякоха, нахраниха, опитаха се да ме накарат да стрелям по хора, а накрая, когато ме заведоха във фермерската къща, ме отровиха.

- Отровили са те?

- Всъщност не знам какво точно се е случило. По едно време припаднах, след като бях упоена с етер или нещо подобно, а по-късно се събудих в колата. Главата ме болеше и се чувствах отпаднала. Виждах размазано, а ушите ми бяха заглъхнали.

- Поставили са ти проследяващи устройства - заключава Партридж.

- Какво искаш да кажеш? - пита Брадуел.

- Очите и ушите й. Божичко - възкликва Партридж. - Значи, са видяли всичко, каквото и тя, и са чули всичко, което е казала.

Той поглежда към Преша, питайки се дали баща му не го наблюдава в момента. Представя си, че поглежда през очите вътре в Купола.

- Значи, напразно сме извадили чипа? - прошепва Преша.

- Не - отсича Брадуел. - Всичко това е временно. Можем да махнем имплантите от нея, нали?

- Не знам - отвръща Партридж.

- Електрическите импулси се усилват - обажда се Ел Капитан - което значи, че бързо приближават насам.

- Най-добре да запазим спокойствие - казва Брадуел. - Поставени са й проследяващи устройства. Това е всичко.

- Всъщност има нещо по-лошо - отвръща Партридж. Изобщо не иска да продължи, но няма друг избор. - Това главоболие. Имаш ли някакъв разрез или охлузване?

- Мисля, че си ударих главата, докато се борех с Ингършип.

Тогава Партридж си спомня как Хейстингс беше изпаднал в паника заради минивзривното устройство. Партридж му беше отвърнал, че това са празни приказки, просто един мит. Но не е така.

- Какво има? - пита Брадуел. - Какво не е наред? Хайде, кажи.

Импулсите се усилват още повече. Както изглежда, пропукващото, жужащо електричество рикошира сред дърветата около тях.

- Тя има бомба в главата си - казва Партридж.

- Какви ги говориш, по дяволите? - пита Брадуел.

Преша забива поглед в земята, сякаш най-сетне сглобява парчетата от пъзела, спомняйки си какво се е случило във фермерската къща.

- Разполагат с дистанционно и натиснат ли бутона, главата й ще избухне.

Всички извиват погледи към Преша. За миг Партридж се опасява, че тя може да се разплаче. И не би я винил за това. Но тя само отвръща спокойно на погледите им, без дори окото й да мигне, сякаш приела истината. А Партридж осъзнава, че все още се бунтува срещу идеята, че има човешки същества, способни на подобна жестокост.

Преша плъзва поглед нагоре по хълма. Тогава тя забелязва нещо и казва.

- Спряло е. Кръжи на едно място.

И наистина, цикадата лети в кръг над едно точно определено място.

Ел Капитан избързва напред и започва да копае с голи ръце в пръстта. Накрая открива прозорец с формата на полумесец.

- Тук е.

Партридж изтичва при него и се просва по корем на земята, за да надникне през стъклото. Вътре е тъмно, но някъде дълбоко под земята се вижда далечна светлинка.

- Открихме го! - възкликва той. - Дайте един камък. Ще опитаме да го счупим.

Импулсите вибрират почти непрестанно. Електрическото жужене е изтъняло и сега звучи пискливо. Не им остава време за търсене на камък. Една по една фигурите напускат прикритието на дърветата, докато накрая не стават пет. Видът им е ужасяващ - яки бедра и издути гръдни кошове, покрити с мускули ръце, слели се ведно с оръжието, деформирани лица и неестествено оформени черепи с издължени и изпъкнали кости. Нима е възможно тези войници някога да са били ученици в академията, които са се боричкали на зеленото игрище, седяли са пред арт-проектора в часовете на

Уелч и са слушали опасните изказвания на Гласингс? С колко ли момчета Куполът е постъпил по този начин? Това ли са щели да сторят и със Седж? И това ли е една от причините той да се самоубие?

Един от войниците просва Ел Капитан на земята, забивайки лакът в лицето му. Ел Капитан се строполява тежко върху пръстта. Но Хелмут поема основната тежест на падането. Накрая войникът изтръгва пушката от ръцете на Ел Капитан.

Тогава напред излиза още един, обвит отчасти от спускаща се на дипли бяла материя. Но Партридж бързо осъзнава, че бялата материя е някаква дреха, всъщност гащеризон. После различава дребна фигура, бръсната глава и лице, покрито с бял шал. Жена. Войникът, ако може да бъде наречен така, е прихванал жената през кръста. Тогава той сваля шала от лицето и.

Лайда - с нейните почернели от пепелта деликатни скули, изумително сини очи, устни и изящно носле.

- Какво търсиш тук? - пита я Партридж, въпреки че се досеща за отговора или поне за част от него. Тя е заложница. Довели са я тук, за да го принудят да вземе решение. Въпросът е - какво решение?

- Партридж - прошепва тя и тогава той забелязва синята кутия в ръцете и. За момент се пита дали не е изминала целия този път само за да му даде нещо, което е забравила - може би бутониера за танците? Дава си сметка, че в тази мисъл няма никаква логика, но не може да се отърси от нея.

Тя повдига кутията.

- Това е за някого на име Преша Белз - казва тя и обхожда с поглед стоящите пред нея хора.

Преша пристъпва напред, приближавайки се към Лайда. Но въпреки това няма никакво желание да приеме кутията.

Лайда също се поколебава.

- Ти ли си лебедът? - пита я тя.

- Какво каза? - отвръща Партридж.

- Кой от вас е лебедът? - пита Лайда.

- Някой ти е казал нещо за лебеда? - обажда се отново Партридж.

- Дошли са тук за лебеда - отвръща Лайда, след което пъха кутията в ръцете на Преша. Иска да се отърве от подаръка. Защото се бои от него. -Това е всичко, което знам.

Преша поглежда към Лайда, а после и към събралите се около нея войници. Червените светлинки на пушките им са застинали на гърдите на Преша. Ръцете и треперят. Тя отваря кутията и разгръща амбалажната хартия. После се взира в предмета, който лежи вътре, и в първия момент на Партридж му се струва, че значението на подаръка и убягва. Но тогава тя вдига очи от него и оставя кутията да падне на земята. Лицето и е пребледняло. Тя отстъпва олюлявайки се назад и се свлича на колене.

Лайда посяга към нея или може би към кутията, но войникът я дръпва обратно.

- Стани! - кресва й той. Преша вдига поглед. Върху челото й попада червената точка от насочената към нея пушка. Тогава войникът додава малко по-тихо: - Ставай. Хайде. Време е.

В този смекчен тон - или може би в ритъма на думите - Партридж разпознава гласа на брат си, който го кара да се събуди, издърпвайки завивките от него, когато беше просто едно поспаливо хлапе.

„Ставай. Хайде. Време е.“

Седж!?