Чисти

Преша Стриди

ЩОМ ВЛИЗАТ ВЪТРЕ, ЖЕНАТА на Ингършип затваря вратата и натиска един бутон, при което очертанията на вратата биват автоматично запечатани с гумени уплътнения. „За да не влиза прах ли?“, пита се Преша. Ако е така, значи, върши работа. Стените лъщят и са кремави на цвят. Дървените подове светят. Има и една картина на същата тази фермерска къща, заобиколена от заснежени хълмове - толкова бели и искрящи, сякаш не съществува никаква пепел.

- Добре дошла в скромния ни дом - казва Ингършип и прокарва пръст по дървения бял перваз, който минава почти на височината на кръста по цялата дължина на стените. Той вдига пръста си. Оказва се покрит с тънък слой прах. Без да си прави труда да разтваря металната става на челюстта си, той се обръща към жена си и процежда през стиснати зъби:

- Гадост!

Тя изглежда смаяна. Поклаща лекичко глава и изрича със звънлив глас:

- Гадост!

Преша никога не е виждала толкова много елегантност, събрана на едно място - тъкан килим на яркосини цветя, парапет, завършващ с извивка в подножието на стълбището, и златен таван. После влизат в трапезария с дълга маса, застлана с червена покривка. Чиниите са наредени, сребърните прибори са лъснати до блясък, а тапетите са с шарки на цветя. От тавана виси огромна лампа, изработена от искрящо стъкло, но не просто някакви най-обикновени стъкълца, а прецизно изрязани форми. Преша не може да си спомни как се наричаха тези лампи. Дядо й я използва един път, когато си играеше с Фридъл и реши да постави в кафеза му свещ. Лампата приятно хвърляше светлина върху цялата стая.

Замисля се за Брадуел. Просто не може да се стърпи. Какво ли би казал той за цялата тази демонстрация на богатство? Ще каже, че е откачено. „Господ ви обича, защото сте богати!“ Представя си как говори с насмешка за тази къща. Дава си сметка, че тя също трябва да изпитва отвращение. Нима можеш с чиста съвест да живееш на място като това, когато знаеш как живеят всички останали? Само че къщата прилича на дом - един прекрасен дом. Мечтае си да можеше да живее тук. Заоблените полирани облегалки на столовете, кадифените завеси, гравираните дръжки на сребърните прибори -всичко това й харесва. А на горния етаж сигурно има вана и пухкаво, меко легло. Тук би могла да се чувства топло, удобно и уютно. Толкова ли е лошо да иска да живее по този начин? Представя си изражението на Брадуел, който ще каже: „Да, толкова е лошо“. Но тогава си напомня, че мнението му за нея вече е без значение. Защото най-вероятно няма да го види никога повече. При тази мисъл болката отново пронизва гърдите й. Ще й се да не е така. Ще й се да не я е грижа.

На масата лежи голям плик от амбалажна хартия, на който с плътно тъмно мастило е изписано: „Преша Белз“. Струва й се зловещ, без сама да знае защо. Но вместо да се тревожи за него, тя насочва вниманието си към храната - купа с блестящи от мазнина неща, които вероятно са стридите с половин черупка,... и яйца. Цели, необелени и нарязани на половинки с твърдосварен, но още сочен жълтък. Това ли са изгубените неща, върху които работи Ингършип и които „още не са усъвършенствани“? И до чието усъвършенстване е „толкова близо“? На Преша й се струват напълно съвършени.

Масата е наредена за шестима. Преша се пита дали не очакват още някого. Ингършип заема мястото на чело на масата, а жена му, чието име Преша още не знае, издърпва стола от лявата страна на мъжа си.

- Заповядай - казва й тя, при което Преша сяда и жената избутва стола напред, сякаш е неспособна сама да го направи. После скрива главата на куклата под масата.

- Лимонада? - предлага жената на Ингършип.

Лимони - Преша знае какво представляват те, но никога не е опитвала лимонада. Откъде би могла да намери лимони?

Ингършип кима утвърдително, без да поглежда към нея.

- Да, моля. Благодаря - отвръща Преша. От толкова отдавна не й се е налагало да демонстрира добри обноски, че не е сигурна дали е отговорила както трябва. Когато беше малка, дядо й се постара да я научи на добри обноски, защото казваше, че така бил възпитан и самият той. Обяснението на майка му било: „В случай че един ден се наложи да се храниш с президента“. Сякаш в отсъствието на президента добрите обноски ставаха излишни.

Жената на Ингършип се приближава към масата с лъскава метална кана, толкова изстудена, че по стените й се е образувала влага на капчици, и налива по една чаша на всеки. Лимонадата е яркожълта. Преша няма търпение да отпие, но предпочита да изчака. Решава, че е най-добре да прави каквото и Ингършип, в абсолютно същата последователност. Така може да му се хареса повече, ако Ингършип реши, че в някои отношения двамата с нея си приличат. В яркоосветената стая металът на лицето на Ингършип блести като хром. Преша се пита дали не го лъска всяка вечер.

Ингършип взима памучната бяла салфетка, тръсва я, за да се разтвори, и я затъква под брадичката си. Преша прави същото, с една ръка. Ингършип смъква козирката на военната си шапка. А Преша, която няма шапка, само приглажда косата си. Когато жена му поднася чинията със стридите, той вдига два пръста и тя слага в чинията му точно две черупки. Преша прави каквото и той. Отсипва си една лъжица царевица с масло. И си взима три яйца. Накрая жена му ги пита:

- Надявам се храната да ви хареса?

- Благодаря, кукличке - отвръща Ингършип, след което поглежда към жена си и се усмихва, горд от нея. В отговор жена му също се усмихва.

- Знаеш ли, Преша, преди жена ми членуваше в организацията на „Женствените Феминистки“.

- О - възкликва Преша, въпреки че не знае нищо за „Женствените феминистки“.

- Всъщност тя беше в управителния комитет. Майка й е една от учредителките.

- Много хубаво - отвръща тихо Преша.

- Сигурен съм, че Преша осъзнава тежестта на положението - казва Ингършип. - Защото ще трябва да намери баланса между офицерската служба и женствеността.

- Ние вярваме в истинското образование за жените - казва жената на Ингършип. - Вярваме в успеха и правата на жените, но нима това трябва да противоречи на простичките женски добродетели - красота и грация, отдаденост на дома и на семейството? Нима трябва да носим бизнес куфарче и да се правим на мъже?

Преша поглежда към Ингършип, защото не е сигурна какво се очаква да каже. Дали жена му не рецитира думите от някоя реклама? Вече не съществува истинско образование за когото и да било. Нито пък неща като дом и семейство. И какво е това бизнес куфарче?

- Скъпа, скъпа - обажда се Ингършип. - Да оставим политиката настрана.

Жена му поглежда прилепналата найлонова материя на пръстите си, подръпва я лекичко тук-там и казва:

- Добре, добре. Съжалявам. - После се усмихва, поклаща глава и бързо се отдалечава към едно помещение, което навярно е кухнята.

- Почакай - спира я Ингършип. - Все пак Преша е момиче. Може би иска да види как изглежда една истинска кухня в реновирано великолепие. Преша?

Преша се поколебава. Истината е, че не иска да се отдалечава от Ингършип. В момента разчита на него за жокери, подсказващи правилата на доброто поведение, но въпреки това се налага да приеме поканата. Иначе би било грубо от нейна страна. Момичета и кухни. В нея се надига отвращение, но въпреки това казва:

- Да, разбира се! С удоволствие!

Жената на Ингършип изглежда силно притеснена. Лицето й, разбира се, скрито под найлоновата материя, е трудно за разгадаване, но тя подръпва нервно изкуствената материя на пръстите на едната си ръка.

- Да, да - отвръща тя. - Би било чудесно.

Преша се изправя, оставя салфетката на стола и го прибира под масата. След това тръгва след жената на Ингършип, минавайки през люлеещата се врата, водеща към кухнята. Кухнята е просторна. Над една дълга и тясна маса в средата на помещението от тавана виси огромна лампа. Плотовете са чисти, разтребени и наскоро избърсани.

- Умивалникът. Съдомиялната - започва да изрежда жената на Ингършип, посочвайки към една голяма и лъскава черна кутия под кухненския плот. -Хладилникът - показва й друга голяма кутия с две врати, голямата отдолу, а малката отгоре.

Преша пристъпва към всяко едно от изброените неща и казва:

- Много хубаво.

Жената на Ингършип се приближава към умивалника. Щом Преша застава до нея, тя повдига нагоре една метална дръжка, завършваща с топчица, и от там потича вода. Тогава жената прошепва:

- Няма да допусна да пострадаш. Не се безпокой. Имам план. Ще направя всичко, което зависи от мен.

- Да пострадам ли?

- Той не ти ли каза защо си тук?

Преша поклаща глава.

- Ето вземи - казва жената и й подава бяла картичка с минаваща през средата червена линия, яркочервена като прясна кръв. - Мога да ти помогна, но после ти трябва да ме спасиш.

- Не разбирам - прошепва Преша и поглежда към картичката.

- Задръж я - жената на Ингършип я мушва в ръката й. - И я пази.

Преша взима картичката и пъха дълбоко в джоба на панталоните си.

Тогава жената на Ингършип спира крана на чешмата и казва:

- Ето как работи! Чешмата и целият водопровод.

Преша я поглежда объркано.

- Няма защо! - казва жената на Ингършип.

- Благодаря - изрича със закъснение Преша, но думата прозвучава повече като въпрос.

Тогава жената я отвежда обратно в трапезарията. Преша сяда на мястото си.

- Имате прекрасна кухня - казва тя, все още объркана.

- Нали? - отвръща Ингършип.

А жена му се покланя леко и се оттегля обратно в кухнята. От там долита дрънчане на тенджери.

- Трябва да я извиниш - казва през смях Ингършип. - Не винаги говори за политика, като сега.

Някакъв шум при входната врата привлича вниманието на Преша. В стаята влиза млада жена, чиято кожа е покрита със същата найлонова материя, каквато носи и съпругата на Ингършип, само че не толкова чиста и спретната. Младата жена носи тъмносива рокля и най-обикновени обувки. В ръцете си държи кофа и гъба, с която започва кротко да бърше стените и най-вече онази част от тях, която Ингършип намери за гадна.

Ингършип взима половин яйце и го пъха в устата си. Преша прави същото. Задържа го за миг в устата си, прокарвайки език по гладката повърхност на яйцето, след което го сдъвква. Мекият жълтък е посолен. А вкусът -превъзходен.

- Сигурно се питаш - подхваща Ингършип, - и то напълно основателно -как. Как е възможно това? Къщата, плевнята, храната - той завърта ръка във въздуха, посочвайки всичко наоколо. Пръстите му изглеждат учудващо изящни.

Преша изяжда набързо останалите яйца. Тя се усмихва със стиснати устни и пълни бузи.

- Е, Преша Белз, ще ти издам една малка тайна. Ето каква е истината: двамата със съпругата ми сме свръзката между нашия град и Купола. Знаеш ли какво е това? Свръзка? - но без да докача отговора й, продължава: - Ние сме посредници. Помирители. Знаеш, че преди Детонациите светът беше обречен. „Праведната червена вълна“ направи всичко възможно и освен това изпитва дълбока благодарност към „Завръщането на добрите обноски“. Но нещо трябваше да се пожертва. Другите удариха първи. Дори Юда е бил част от божествения план. Нали разбираш какво имам предвид? Някои хора приеха с отворени обятия идеята за добрите обноски, но други не успяха. В известен смисъл, трябва да вярваме в това, Детонациите бяха в името на общото благо. Но едни бяха подготвени, а други просто не заслужаваха да получат достъп. Куполът е символ на доброто. Той бди над нас с чувство на милосърдие и сега иска нещо от мен и от теб. А ние трябва да се подчиним -той поглежда строго към Преша. - Знам какво си мислиш. Според великия Божи замисъл, изглежда, аз съм човек, който не заслужава достъп до Купола. Преди бях грешник. Ти също си била грешница. Но това не означава, че ще продължаваме да грешим.

Преша се колебае върху кое от всички тези неща да съсредоточи вниманието си най-напред. Значи, Ингършип е посредник, който вярва, че Детонациите са наказание за извършени грехове. Куполът иска оцелелите да вярват именно в това, че случилото се е напълно заслужено. Тя ненавижда Ингършип най-вече заради властта, която притежава. Той търгува с опасни идеи, служи си безразборно с понятия като „Бог“ и „грях“ в полза на силните на деня, защото и самият той иска да бъде силен. Брадуел сигурно щеше да го сграбчи за гърлото, да разкриви металната му физиономия, като забие главата му в стената, и накрая да му изнесе една лекция по история. Но Преша няма неговото право на избор. Тя седи на масата, втренчила поглед в амбалажния плик. Затова ли й наговори Ингършип всички тези неща? За да й даде плика? Мечтае това да приключи възможно най-скоро. Да не би Куполът да иска нещо от нея? Ами какво ще стане, ако откаже? Тя преглъща и последната хапка яйце. После кима, сякаш се съгласява с казаното от Ингършип, но всъщност си мисли за яйцата. Вкусила е всяко едно от тях, „придобила“ ги е в стомаха си.

Ингършип взима една стрида, накланя я като миниатюрна чаша за чай и я поглъща наведнъж. После поглежда към Преша, сякаш я подканя, или може би това е тест.

- Истински деликатес - казва той.

Преша взима една стрида от чинията си. Усеща грубия ръб на черупката с пръстите си, а после и с долната си устна. Накланя я и стридата се плъзва направо в гърлото й, а после надолу. Изчезва толкова бързо, че Преша изобщо не успява да усети вкуса й. В устата й остава вкус на солена вода.

- Не беше ли вкусно? - пита Ингършип.

Преша се усмихва и кима.

Ингършип удря ликуващо по масата.

- Да, да - възкликва той. - За миг усещаш вкуса на стария свят в устата си -най-прекрасното удоволствие, което ни е останало - после той пъха ръка под сакото си и изважда от вътрешния джоб една снимка. Поставя я на масата и я плъзва към Преша. - Знаеш ли къде се намираме?

Това е снимка на Ингършип и на съпругата му. Двамата стоят в ъгъла на една бяла стая. До тях има още един мъж на възраст приблизително колкото Ингършип, облечен от главата до петите със защитна екипировка. Личи си, че мъжът се усмихва зад малкото прозорче пред лицето му. Ингършип е стиснал ръката на мъжа, плътно облечена с ръкавица. Вижда се, че държи почетна значка. Изпитата му физиономия, покрита до половината с лъскав метал, и лицето на жена му, скрито зад найлоновата материя, са разкривени в гротескни усмивки. И двамата са облечени в бяло. Нима Ингършип и жена му са били в Купола? Това ли представлява животът там? Защитни костюми и лица, скрити зад малки прозорчета? Преша усеща, че стомахът й се обръща. Заради снимката ли? Или просто се е натъпкала прекалено бързо?

Тя плъзва снимката обратно към Ингършип. Струйка пот се стича по гърба й. Преша отпива глътка лимонада. Това е най-невероятното нещо, което някога е опитвала - тръпчиво и сладко едновременно. Млясва с език. Прекрасен вкус.

- В Купола имаше церемония за награждаване - обяснява Ингършип, след което взима снимката и я поглежда. - Всъщност това е нещо като преддверие. Преминахме през цяла серия плътно запечатани врати.

- През цялото време ли носят такива костюми?

- О, не! Средата, в която живеят, е пълно копие на стария свят, само че по-безопасна, контролирана и... и чиста - той прибира снимката във вътрешния джоб на сакото си и го потупва нежно. - Хората в Купола могат да имат деца, въпреки че за това има стриктни правила. Намерението им е един ден отново да заселят Земята. За тази цел имат нужда от хора, които да се заемат с експериментите, подготовката, проверките и - най-важното, Преша Белз, което е от фундаментално значение - с охраната.

- Охрана ли?

- Охрана - отвръща Ингършип. - Точно затова си тук.

Той хвърля поглед през рамо, за да провери дали момичето е още там, заето да лъска стените. Не, не си е тръгнала. Тогава Ингършип щрака с пръсти, при което тя взима бързо кофата и изчезва надолу по коридора.

- Работата е там, че от Купола е избягал Чист. Всъщност те очакваха това да се случи и се подготвяха да го пуснат. Куполът не иска да задържа никого против волята му. Но щом така или иначе ще излиза навън, държаха да го поставят под пълно наблюдение - да имплантират подслушвателни чипове в ушите му, така че да разберат, ако се нуждае от помощ, а също и специални лещи, които щяха да им позволят да виждат всичко, каквото вижда и той, и при евентуална опасност да го върнат у дома.

Преша си спомня първото й впечатление за Партридж - бледото му лице, неговото върлинесто и леко непохватно тяло, късо подстриганата коса, досущ както го бяха описали слуховете. Дава си сметка, че обяснението на Ингършип е далече от истината, но не може да прецени колко точно.

- Кой е този Чист? - пита Преша, която иска да разбере с каква информация разполага Ингършип или поне каква част от нея е склонен да й разкрие. - И защо да си създават толкова много главоболия?

- Сега вече, Преша, разсъждаваш като истински офицер. Радвам се да го чуя. Проблемът е, че той е син на един много важен човек. Освен това е избягал малко по-рано от предвиденото, преди да успеят да го поставят под наблюдение за негова сигурност.

- Но защо? - недоумява Преша. - Защо му е да бяга от Купола?

- Досега никой не е правил подобно нещо. Този Чист обаче - Рипкард Крик Уилъкс, известен още като Партридж - има сериозна причина за това. Избягал е да търси майка си.

- Майка му е една от оцелелите?

- Да, за съжаление тя е една от нещастниците. Грешница като всички нас -Ингършип изсмуква още една стрида. - Но има нещо много странно. Куполът разполага с нови сведения за нейното оцеляване и смята, че в този момент жената се намира в някаква пещера, доста добре оборудвана, но все пак пещера. Куполът смята, че я държат там насила, в плен. Военен отряд на Купола се опитва да засече местоположението на тази пещера посредством наземно наблюдение. Куполът иска да я изведе на безопасно място, преди пещерата да бъде разрушена. Но също така не искаме междувременно Чистия да пострада. И тъй като той не е оборудван с необходимите импланти, имаме нужда от някой, който да е неотлъчно до него, да го насочва, пази и охранява.

- Аз ли?

- Да, ти. Куполът иска от теб да откриеш Чистия и да не се отделяш от него.

- Но защо аз?

- Това вече не знам. Разполагам с доста високо ниво на достъп до информация. Но не знам всичко. Е, чувала ли нещо за това момче? Срещала ли си го?

Стомахът на Преша се преобръща отново. Не е сигурна дали си струва да излъже. Осъзнава, че изразът на лицето й може вече да я е издал. Изобщо не умее да лъже.

- Не, мисля, че не.

- Колко жалко - отвръща Ингършип. Жалко, че не го е срещала, или че премълчава истината? Не може да прецени какво се крие зад тази реакция.

- Наистина ли смятате, че майка му е още жива? - Преша усеща прилива на надежда. Би могла да помогне на Партридж да намери майка си. В крайна сметка, той се оказва прав.

- Според нас тя е жива.

- „Нас“ ли? - учудва се Преша. - Постоянно говорите в множествено число.

- Имам предвид Купола, разбира се - той потропва с пръсти по масата. -Но, разбира се, ще трябва да те подготвим. Разполагаме с всички необходими материали. Ще го направим по възможно най-цивилизования начин. Жена ми приготвя етъра - той се привежда към Преша. - Усещаш ли миризмата?

Тя подушва въздуха и долавя някакъв ужасно сладникав мирис. Преша кимва едва-едва, почувствала се внезапно прекалено замаяна. Усеща, че стомахът и гърдите й горят. Огънят плъзва по ръцете и краката й. Етър ли?

- Нещо не е наред - казва тя. Вие й се свят. Мислите й несъзнателно се насочват към момчето в гората. Противно на всякаква логика започва да се пита дали това не е възмездие, задето беше позволила то да умре. Това ли е наказанието, което очаква хората, станали безучастни свидетели на убийство?

- Усещаш ли го? - пита я Ингършип. - Усещаш ли как се разлива по тялото ти?

Преша вдига поглед към Ингършип. Лицето му изглежда размазано.

- Исках да направя нещо хубаво за теб, преди да започне истинската ти мисия. Едно малко подаръче. Но много ценно.

Да не би жената на Ингършип да приготвя този етър, за да я упои? Странната картичка още е в джоба й - бяла с една-единствена ивица по средата, може би прясна кръв?

- Храната? - измърморва отпаднало Преша, която няма никаква представа какъв е бил подаръкът.

- Тогава не разполагаме с много време. Аз също го усещам - той разтрива ръцете си с грубо отривисто движение. - Още една снимка.

Този път той бърка във външния джоб на сакото си, на нивото на кръста. След това плъзва снимката към Преша.

Преша присвива очи, за да фокусира погледа си. Това е дядо й. Намира се в някакво легло и е завит с бяло одеяло. На носа му е поставен дихателен апарат, а вентилаторът на гърлото му прилича на неясно петно заради движещите се перки, скрити в сянката на брадичката му. Той се усмихва на обектива. Лицето му изглежда спокойно и много по-младо, отколкото го е виждала някога.

- За него се грижат добре.

- Къде е той?

- В Купола, разбира се!

- В Купола ли? - Нима е възможно! На снимката се вижда и ваза с букет цветя, поставени на масичка до леглото му. Истински ли са? С истински аромат? Обзема я облекчение. Дядо й диша. А вентилорът на гърлото му вкарва чист въздух в дробовете му.

- Но, разбира се, той е тяхната застрахователна полица, която трябва да те мотивира да си свършиш работата. Разбра ли ме добре?

- Дядо ми - изрича Преша. Не стори ли, каквото й кажат, тогава някой ще го убие. Тя прокарва ръка по главата на куклата, скрита под масата. Усеща нов пристъп на замайване. Сеща се за дома им. За Фридъл. След като дядо й го няма, тогава къде е Фридъл?

- По време на мисията ще имаш осигурена защита. Специалните сили ще бъдат винаги на една ръка разстояние. Няма да ги виждаш, но те ще бъдат там.

- Специални сили ли?

- Да, вече си ги виждала. Нали? Докладвали са в Купола, че двамата с Ел Капитан сте ги забелязали. Невероятни екземпляри. По-скоро животни, отколкото човешки същества, но в състояние на пълно подчинение.

- В гората тези свръхчовешки същества... от Купола? Специалните сили...

Храната, която е погълнала, са всъщност изгубените съкровища на

миналото, върху които работи Ингършип, и сега вече й е напълно ясно какво имаше предвид мъжът, като каза, че не били усъвършенствани. Но затова пък бил толкова близо, както бе казал самият той. Толкова близо. Значи, бяха я отровили.

Преша плъзва ръка под ръба на чинията и сграбчва ножа за хранене. Трябва да се махне оттук. След това се изправя, прилепила ножа до бедрото си. Всичко се завърта около нея, след което стаята започва да се люшка насам-натам. Опитва се да различи буквите на собственото си име, изписано върху амбалажния плик. Вътре сигурно са предназначените за нея заповеди.

- Скъпа! - провиква се Ингършип. - Вече усещаме страничните ефекти. Нашата гостенка...

Стомахът на Преша се преобръща. Тя се оглежда наоколо, а после впива очи в лицето на Ингършип. Страните му изглеждат хлътнали. Появява се жена му, сияеща леко във втората си кожа, само че този път устата й е покрита със зелена маска. На ръцете си, покрити с найлоновата материя, носи бледозелени латексови ръкавици. И тогава сякаш подът под краката на Преша се измества.

Ингършип посяга да я хване. Тя обаче вдига ножа и го насочва към стомаха му.

- Пуснете ме да си вървя - казва тя. Може би ще успее да го намушка, колкото да се добере до вратата.

- Преша, това не е поведение на възпитано момиче - казва Ингършип. -Всъщност е крайно невъзпитано!

Тя се хвърля към него, но изгубва равновесие и го порязва по ръката, когато той се опитва да я хване. Веднага потича кръв, оставяйки червена следа върху ризата му.

Тя се спуска към външната врата и пуска ножа на земята, за да може да хване топката на бравата със здравата си ръка, но се чува само едно щракване. Топката отказва да се завърти. Преша се чувства отпаднала и замаяна. Отпуска се на колене и повръща. После се обръща на една страна и притиска куклата към гърдите си. Ингършип изниква точно над нея и тя втренчва поглед в лицето му, осветено от закачената на тавана лампа, хвърляща ярка светлина.Как се наричаха тези лампи? Как им беше името?

- Поканих те да опиташ всичката тази храна - обажда се Ингършип. - Но не съм казал, че можеш да я задържиш. Кажи ми обаче, че не си струваше! Хайде, кажи го!

Военната шапка я няма и сега Преша успява да зърне странно набръчканата кожа на мястото, където се среща с метала. Той се олюлява, от ръцете му потича кръв и когато залита, Преша е обзета от страх, че ще се стовари отгоре й. Но тогава Ингършип се пресяга към жена си и сграбчва ръцете й над лакътя, кльощави и покрити с фината найлонова материя.

- Помогни ми да стигна до кофата! Изгарям, скъпа. Вече усещам огъня в крайниците си. Целият изгарям! Изгарям!

В този миг Преша си спомня думата.

- Полилей - изрича тя. Каква хубава дума. Как е могла да я забрави? Щом види дядо си отново, ще прошепне думата в ухото му.

„Полилей, полилей, полилей.“